Вечна

Трийсета глава

Разбирам, че трябва да бягам, да закрещя, изобщо да не стоя като истукан пред нея. Но не помръдвам, сякаш съм замръзнала или гумените ми джапанки са залепнали за земята. Вглеждам се в Дрина и се питам как допуснах да се случи това. Но сега повече ме вълнуват намеренията й.

— Каква глупачка си само! — Оглежда ме доволно от глава до пети тя. — Точно когато намери мъжа на мечтите си, когато всичко стана толкова хубаво, че не приличаше на истина, ти стигна до извода, че е прекалено хубаво, за да е истина. Прекалено хубаво за теб. И предпочете да си останеш самотна, нещастна и, нека си го кажем в очите, пияна през по-голямата част от времето. Макар че, да си призная, наблюдавах с удоволствие как се превръщаш в завършена пияница. Боже, колко си предвидима, като извадена от учебник! Знаеш за какво говоря, нали? За лъжите, промъкването долу в килера, кражбите и така нататък. Ти съсредоточи цялата си енергия в едно — да си осигуриш спокойствие. А това улесни задачата ми. Всяка глътка алкохол отслабваше защитните ти сили. Да, наистина притъпяваше възбудените ти сетива, но оголваше съзнанието ти, оставяше го уязвимо и податливо на манипулации.

Дрина сграбчва ръката ми и ме дърпа към себе си. Острите й нокти се забиват в китката ми. Опитвам се да се освободя, но напразно. Тя е нечовешки силна.

— Вие, нищожни смъртни! — извива злобно устни. — Колко сте елементарни, колко лесни мишени сте! Мислиш ли, че след като съм положила толкова усилия, ще позволя всичко да приключи толкова бързо? Имах хиляди лесни начини да го направя. Мислиш ли, че не можех да приключа с теб още в спалнята ти, докато се въргаляше в леглото сред алкохолните изпарения, вместо да подготвям целия този театър? Щеше да стане много по-бързо, нямаше да губя толкова време, макар че, признавам, нямаше да е толкова забавно. Нито за мен, нито за теб.

Колкото и да не искам, оглеждам порцеланово гладкото й лице, модната прическа, перфектно ушитата рокля от черна коприна със съвършени извивки на точните места. Всичко е подбрано така, че да подчертава още повече нейната спираща дъха красота. Тя прокарва ръка по медночервената си коса й аз виждам татуировката в основата на китката й. Уроборос! Но щом примигвам, змията изчезва.

— Я да видим сега. Ти си мислеше, че Деймън те е довел дотук, извикал те е против волята ти. Съжалявам, че те разочаровам, но не е Деймън. Капанът е заложен от мен. Ах, колко обичам двайсет и първи декември, зимното слънцестоене, най-дългата нощ и тези глупави готически купони в тъмни каньони… — Тя вдига изваяните си рамене, татуировката й се издига и слиза, докато движи ръцете си. — Съжалявам за цялата тази бутафория. Но пък това прави живота интересен, нали?

Отново правя опит да се изтръгна от хватката й, но тя ме стиска още по-здраво, ноктите й пробиват кожата ми и се забиват болезнено в плътта ми.

— Да си представим, че те пусна. Какво ще направиш? Ще избягаш? Аз съм по-бърза. Ще потърсиш приятелката си? Само че моята лоша Хевън не е тук. Изглежда съм я изпратила на грешен адрес в друг каньон. Предполагам, че в този момент се лута като муха без глава, оглежда стотици лица на кандидат–вампири с надежда да открие моето.

Спира за секунда и се изсмива с глас. Зеленият й поглед дълбае в очите ми.

— Ние с теб предпочитаме по-малките сбирки, нали? Някак по-интимно е, по-вълнуващо. Особено ако почетният гост си ти.

— Какво искаш от мен? — питам и стискам зъби, когато затяга хватката около ръката ми. Кокалите ми изпукват и едва не извиквам от болка.

— По-спокойно! — Впива в мен огнените си зелени очи тя. — Всичко с времето си. Та, докъде бях стигнала, преди да ме прекъснеш така невъзпитано? А, да, говорехме за теб, за това как се оказа тук и как всичко е не както очакваше. Но защо се учудваш, като нищо в живота ти не е както си го очаквала? Никога не е било и подозирам, че няма да бъде. Виждаш ли, ние с Деймън сме заедно отдавна, имам предвид много, много отдавна. Предполагам, че схващаш. И въпреки дългата ни връзка, въпреки всичко, което сме преживели с него, ти имаш нахалството да заставаш на пътя ни.

Забивам поглед в земята. Как съм могла да бъда толкова глупава, толкова наивна? Никога не е ставало дума за Хевън. Всичко е било заради мен.

— Е, не се кори толкова жестоко. Не ти е за пръв път да допускаш грешки. Аз съм отговорна за твоята смърт вече… колко пъти? — Замисля се, после свива рамене. — Е, изгубила съм им бройката.

Изведнъж се сещам за думите на Деймън на паркинга. Че не можел да ме изгуби и този път. Но поглеждам към стиснатите й устни и змийските й очи и веднага прогонвам мисълта си, защото знам, че ще я прочете.

Тя продължава да стиска ръката ми и обикаля около мен, като ме принуждава да се въртя като пумпал около себе си.

— И така — облизва устни и продължава, — ако не ме лъже паметта, а тя никога не ме лъже, последните няколко пъти двете с теб играхме една забавна игра. Нарича се „почерпка или трик“. Нали я знаеш, дето децата я играят на Хелоуин? Да ти призная, ти не се справи много добре. Но пък винаги се включваше с ентусиазъм, така че ти предлагам да пробваме още веднъж.

Продължава да обикаля около мен и аз усещам, че главата ми се замайва не само от алкохола, но и от това непрекъснато въртене.

— Виждала ли си как котката убива мишка? — пита тя и очите й святкат, а езикът й се стрелка между устните. — Как си играе с часове със своята малка нещастна плячка, докато накрая се отегчи и приключи работата набързо?

Затварям очи. Не искам да слушам повече. Ако толкова иска да ме убие, защо не вземе да побърза и да приключим с всичко това?

— Ето, това ще бъде почерпката, поне за мен — засмива се Дрина. — А трикът? Наистина ли мислиш, че ще допусна да ми изиграеш някакъв номер?

Поглежда ме, но аз не отговарям и тя въздъхва.

— Добре, знам, че си глупава. Затова ще ти кажа аз. Виж какъв е трикът — аз се преструвам, че ще те пусна, после те гледам как тичаш в кръг и се опитваш да ми избягаш, докато накрая се изтощиш. Тогава пристъпваме към почерпката. Как предпочиташ? Бавна смърт? Или ужасно бавна смърт? Хайде, побързай. Времето тече.

— Защо искаш да ме убиеш? — питам и сама се изненадвам от смелостта си. — Защо не ме оставиш да си живея? Ние с Деймън отдавна не сме заедно. Не съм го виждала от седмици.

— Нищо лично, Евър — засмива се тя. — Но след всяко твое… премахване, за нас с Деймън настъпва нов меден месец. Толкова добре се разбираме тогава!

Отказвам да я слушам и се замислям. Някога мечтаех за смъртта, но не и сега. Променила съм напълно мнението си. Няма да се дам без бой. Дори и ако съдбата е определила да загубя.

Тя клати глава и ме поглежда разочаровано.

— Както винаги. Избираш трика. Добре, твоя воля. Започваме ли?

Пуска ръката ми и аз хуквам през каньона. Вероятно нищо няма да ме спаси, но съм длъжна да опитам.

Отмятам косата от очите си и напредвам сляпо през мъглата, опитвам се да намеря пътеката и да се върна там, откъдето започнах. Дробовете ми ще експлодират от напрежение, джапанките ми се изхлузват и оставам боса, но продължавам да тичам. Острите камъни нараняват стъпалата ми, голите клони на дърветата закачат якето ми и го събличат от мен. Но аз не спирам, тичам, за да остана жива, въпреки че не знам дали си заслужава да живея.

И докато бягам, се сещам за онзи сън, където също тичах така.

Но както и там, нямам представа как ще завърши всичко това.

И тъкмо стигам до ръба на извеждащата до пътеката просека, когато Дрина излиза от мъглата и застава точно пред мен. Не спирам, опитвам се да я заобиколя, но тя вдига крак, подлага го пред моя и аз забивам лице в земята.

Лежа безпомощно и мигам сред локва от собствената си кръв. В ушите ми звучи злокобният смях на Дрина. Опипвам внимателно лицето си, стигам до носа и разбирам, че е счупен.

Напрягам сили, ставам и изплювам чакъла от устата си. Заедно с камъчетата на земята падат няколко зъба и цял фонтан от кръв. Вдигам очи и я виждам да клати глава в престорена загриженост:

— Леле, изглеждаш ужасно, Евър. — Свива гнусливо устни. — Наистина ужасно. Да се чуди човек какво харесва Деймън у теб.

Тялото ми се тресе от болка, дишането ми е плитко и накъсано, устата ми е цялата в кръв, усещам я като вкус на метал върху езика си.

— Предполагам, че ще ти е любопитно да чуеш всички подробности, въпреки че следващия път както винаги няма да ги помниш. Но винаги ми е забавно да гледам опулената ти физиономия, докато ти обяснявам — изсмива се тя. — Не знам защо, но този конкретен епизод никога не ми омръзва, без значение колко пъти го преиграваме. Ако трябва да бъда напълно откровена с теб, признавам, че той ми е любимият. Нещо като сексуална игра, не че ти знаеш нещо за нея. Защото всеки път умираш девствена. Не знам как го правиш. Щеше да бъде тъжно, ако не беше смешно.

Смръщва чело, сякаш иска да си припомни нещо, и мърмори тихичко:

— Добре, откъде да започна… Откъде да започна…

Слага ръце на кръста и свива устни. Червеният лак на ноктите й проблясва като кръв в мъглата.

— Добре, аз съм тази, която размени картините в багажника ти. Можеш ли да си представиш? Да те нарисува като жената с жълтата коса. Посредствено! И между нас казано, Пикасо щеше да побеснее, ако имаше възможност да я види. И въпреки всичко го обичам. Деймън имам предвид, не онзи стар и отдавна умрял художник — избухва в смях тя. — Разбира се, аз сложих перото на възглавницата ти. Деймън никога не е бил сълзливо–сантиментален. О, да, аз бях тази, която посади онзи сън в съзнанието ти. Как ти се сториха тези месеци на необясними предзнаменования? Не, няма да обяснявам на всички как и защо, защото ще отнеме прекалено много време, а и ако трябва да сме честни, надали е важно, като се има предвид какво ще последва. Много съжалявам, че не загина в онази катастрофа. Това щеше да спести и на двете ни много усилия и тревоги. Можеш ли да си представиш колко щети нанесе с оцеляването си? Еванжелин умря заради теб. Ами, Хевън? Сама виждаш, че е на една крачка от смъртта. Наистина, Евър, каква егоистка си само!

Поглежда ме презрително, но аз мълча. Думите й ме карат да подозирам, че има пръст във всичко, за което говори. Че е отговорна за трагичните събития. Тя прочита мислите ми и се изсмива.

— Ами да, остават ти само няколко минути живот, така че защо да не ти се изповядам? — Вдига тържествено дясната си ръка, сякаш се заклева. — Аз, Дрина Магдалина Огъст…

Повдига вежди и ме изглежда красноречиво при изговаряното на последното име, после продължава в същия дух:

— Елиминирах успешно Еванжелин, с истинско име Джун Портър, която между другото беше една безполезна пионка. Само хабеше въздуха на тая земя, така че не е толкова тъжно, колкото си го мислиш. Просто трябваше да я премахна, за да имам пълен достъп до Хевън. — Спира за миг и се подсмихва ехидно. — Да, точно както подозираше, нарочно откраднах най-добрата ти приятелка. Толкова е лесно с тези изгубени и лишени от любов души! Те жадуват отчаяно за внимание, готови са да направят всичко за този, който благоволи да сподели с тях част от деня си. Убедих я да си направи татуировка, която едва не я уби, и то само защото не можах да реша дали да я убия завинаги, или да я убия и да я върна обратно като безсмъртна. Толкова отдавна не съм имала такъв всеотдаен последовател, че, признавам, наистина се двоумях. Но какво да се прави, нерешителността е стара моя слабост. Когато имаш толкова много възможности и цяла вечност, за да ги разиграеш една по една, няма начин да не се полакомиш и да не пожелаеш да ги изпробваш всичките.

И се усмихва като дете, което е направило малка пакост, но нищо повече.

— Забавих се прекалено и Деймън, какъвто си е мекушав и човеколюбец… но ти знаеш останалото. А, има и още. Аз осигурих ролята на Майлс в „Лак за коса“. Честно казано, вероятно щеше да се справи и сам, защото хлапето наистина е талантливо. Но не ми се щеше да рискувам, затова влязох в главата на режисьора и гласувах в негова полза. Исках да го откъсна от теб и да му предоставя други възможности за общуване. Нека ти кажа за Сабин и Джеф. Вината пак е моя. Но се получи добре, не мислиш ли? Представи си твоята умна, красива и преуспяваща леля с тази мижитурка! Ха–ха! — избухва в смях тя. — Жалко, но все пак забавно.

Но защо? Защо правиш всичко това? — си мисля, защото не мога да го кажа, почти не ми останаха зъби и се давя в собствената си кръв. Но знам, че не е необходимо да го изричам на глас, тя чува мислите в главата ми. Защо въвличаш и всички останали? Защо не се прицелиш директно в мен!

— Исках да ти покажа колко самотен и тъжен може да бъде животът ти. Да осъзнаеш колко лесно могат да те изоставят хората заради нещо ново и по-вълнуващо. Ти си напълно сама, Евър. Отритната от всички, които си мислеше, че те обичат. Животът ти е жалък и безсмислен. Така че, както виждаш, в известен смисъл ти правя услуга. Макар да съм сигурна, че няма да ми благодариш — усмихва се тя.

Поглеждам я с нови очи и се питам как едно толкова красиво същество може да бъде така грозно отвътре. Спирам се на очите й и правя малка крачка назад, надявайки се да не забележи.

— Но ти знаеш, че вече не съм с Деймън. Отдавна се разделихме. Защо не го потърсиш? Защо не се разделим и не забравим, че изобщо се е случвало нещо? — питам и продължавам да мисля в този дух с надеждата да отклоня вниманието й от мен.

Тя се засмива и вдига очи:

— Повярвай ми, ти си единствената, която ще забрави, че се е случило нещо. И не е толкова просто, да знаеш. Нямаш представа какви последствия има всичко това.

И пристъпва една крачка към мен.

— Разбираш ли, Деймън е мой, само мой! Винаги е било така. Но ти не спираш да се изпречваш на пътя ни в своя глупав и скучен повтарящ се жизнен цикъл. И докато продължаваш да го правиш, мой дълг е да те откривам всеки път и отново да те убивам.

Прави още една крачка напред, а аз правя една назад. Разранената ми пета попада на остър камък и едва не изплаквам: Затварям очи и потръпвам от болка.

— Мислиш, че това боли? — смее се тя. — Само почакай.

Оглеждам бързо каньона, очите ми се стрелкат нагоре–надолу в търсене на изход, на някакво избавление. Правя още една крачка назад и се препъвам. Подпирам се с ръка на земята и пръстите ми бързо докопват един камък. Хвърлям го в лицето й и я уцелвам в челюстта, като свалям част от кожата на бузата й.

Тя приема удара със смях. През образувалата се дупка се вижда пълната й с кръв уста и два счупени зъба. Но в същото време замръзвам от ужас, защото тъканта се възстановява пред очите ми и лицето й възвръща ненакърнената си красота.

— Едно и също — въздъхва театрално Дрина. — Хайде, не можеш ли да измислиш нещо ново, поне веднъж да ме изненадаш.

Застава пред мен с ръце на кръста и вдига очаквателно вежди, но аз не побягвам, отказвам да направя следващия ход. Отказвам да й доставям допълнително удоволствие от още едно глупаво състезание. Замислям се и установявам, че казаното от нея е абсолютна истина. Животът ми наистина е безсмислен, самотен и ужасно нещастен. И повличам след себе си всеки, до когото се докосна.

Дрина пристъпва бавно към мен, предвкусвайки удоволствието от близкия край. Затварям очи и си припомням момента преди катастрофата, когато бях здрава, щастлива и заобиколена от любимите си същества. Представям си го толкова ясно, че усещам топлината на кожената седалка под голите си крака и опашката на Жълтурко, която ме шиба лекичко по бедрото. Чувам Райли да пее фалшиво както винаги, но с цяло гърло. Виждам мама да се обръща към нас, да се усмихва и да потупва Райли по коляното. Виждам очите на татко в огледалото за обратно виждане, виждам го да ми се усмихва мило, разбиращо, замислено…

Задържам спомена, залюлявам го като бебе в главата си и се наслаждавам на чувството, на миризмите, звуците и всичко, сякаш наистина съм там. Искам това да е последното, което ще преживея, преди да си отида, да запазя момента, когато за последен път бях истински щастлива.

И точно когато се пренасям напълно там, сякаш е тук и сега, чувам гласа на Дрина:

— Какво става, по дяволите?

Отварям очи и виждам изписания по лицето й шок и отворената й от изумление уста. Оглеждам се и разбирам, че нощницата ми вече не е скъсана, стъпалата ми не са окървавени, по коленете ми няма рани. Прокарвам език по всичките си трийсет и два зъба и вдигам ръка към носа си. Лицето ми е здраво и непокътнато. И въпреки че не разбирам нищо, преценявам, че трябва да действам бързо, докато не е станало късно.

Дрина отстъпва назад с широко отворени очи. В погледа й се чете объркване. Втурвам се към нея, без да съм сигурна докъде ще ме доведе това, нито какво трябва да правя после. Знам само, че вече съм извън времето. Затичвам се към нея и извиквам:

— Е, Дрина, почерпка или трик?