Вечна

Шеста глава

С Деймън имаме два общи часа, но седим един до друг само в часа по английски. Така че го виждам отново чак когато прибирам всички материали от последния час по изобразително изкуство и тръгвам към изхода.

Той се затичва, отваря вратата и я задържа за мен. Минавам покрай него със забит в пода поглед и се чудя какво да направя, че всъщност да не го поканя у нас.

— Твоите приятели ме поканиха да мина довечера към вас — казва Деймън и изравнява крачка с мен. — Но се оказа, че няма да мога.

— Ах! — изпускам, без да искам, въздишка на облекчение, но веднага съжалявам, че съм си отворила устата, защото това му дава възможност да ме хване на местопрестъплението. Радостната нотка в гласа ми ме издава. — Имам предвид, сигурен ли си, че няма да можеш?

Опитвам се да го кажа искрено, дори приятелски, сякаш наистина искам да дойде, въпреки че и на глухите е ясно, че е късно да замажа положението.

Той ме поглежда весело с черните си блестящи очи.

— Напълно. Ще се видим в понеделник. — Маха с ръка и забързва към колата си, която е паркирана в червената зона и моторът й необяснимо как вече работи.

Когато приближавам миатата, забелязвам, че Майлс е вече там, чака ме със скръстени ръце и свъсени вежди. Кривата усмивка издава раздразнението му.

— Казвай бързо какво стана току-що, защото ми намирисва на нещо гадно — посреща ме сърдито, избутва ме, когато отварям вратата от моята страна, и се промъква през волана на мястото до шофьора.

— Ами, отлага го за друг път. Днес нямало да може да дойде — отвръщам и докато сядам, поглеждам през рамо с надежда да го зърна.

— И какво му наговори, за да го накараш да се откаже? — поглежда ме укорително той.

— Нищо.

Кривата му усмивка става още по-неприятна.

— Честно, не съм аз тази, която разваля вечерта ти — опитвам се да обясня. Напускам паркинга и се вливам в движението, но усещам, че Майлс продължава да ме гледа. — Какво?

— Нищо — вдига вежда и се заглежда през прозореца. Знам какво си мисли, но си замълчавам и се съсредоточавам в шофирането. Той, разбира се, не издържа, след минута се обръща към мен и започва: — Добре, де, ама обещай, че няма да се ядосваш.

Затварям очи и въздишам. Започва се с глупостите му.

— Ами просто… някак си не мога да те разбера. Нищо от това, което правиш, не ми се връзва.

Вдишвам дълбоко и се опитвам да не реагирам по никакъв начин. Защото знам, че ще стане по-лошо.

— От една страна си зашеметяващо красива. Направо да ти падне шапката. Поне предполагам, че би могла да бъдеш, понеже е трудно човек да бъде сто процента сигурен, като се има предвид, че непрекъснато се криеш зад тези грозни размъкнати качулки. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но целият ансамбъл е просто трагичен. Сякаш искаш да минеш за бездомно сираче и аз просто не разбирам защо трябва да се преструваме, че е така. Освен това, извинявай за откровеността, но опитите ти да страниш от това ново и страшно готино момче, което явно си пада по теб, са меко казано странни. — Той спира, колкото да ми хвърли един окуражителен поглед, докато събирам сили за това, което ще последва. — Обяснението може да е само едно… ти си гей.

Правя десен завой и може би за пръв път благодаря вътрешно на моите психически способности. Този път те определено ми помогнаха да омекотя шока от думите му.

— Защото, ако е така, е направо супер — продължава той. — Нали разбираш, тъй като и аз съм гей, не бих застанал срещу теб, нито ще те издам.

И се засмива нервно, в смисъл: сестро, малко ми е неудобно, но трябва да си го кажем, нали?

Но аз поклащам глава и натискам спирачките.

— Не можеш да си вадиш подобно заключение само защото не се интересувам от Деймън — казвам и осъзнавам, че говоря така, сякаш се оправдавам, а не ми се иска да изглежда по този начин. — Мен ме привличат други неща, не просто красивата външност, ясно?

Като топлото гъделичкащо докосване, дълбоките, блестящи като тлеещи въглени очи и изкусителния му глас, който кара светът в главата ми да замлъкне…

— Да не би да е заради Хевън? — пита той, готов да повярва, че не съм гей, но не и на обяснението.

— Не.

Стискам волана, заглеждам се в светофара и започвам да му се моля като на бог да си включи по-бързо зелената светлина, за да мога да оставя Майлс пред тях и да се свърши с това мъчение.

Но се оказва, че съм отговорила прекалено бързо, за да ми повярва.

— Ха! Знаех си! Знаех си, че е заради Хевън. Защото тя си го заплю. Не мога да повярвам, че се влияеш от разни заплюванки. Не разбираш ли, че си на път да изпуснеш златната възможност да изгубиш девствеността си с най-сексапилния тип в цялото училище, а може би и в целия свят само заради глупостите на Хевън?

— Твоите думи са глупости — тръсвам глава, докато завивам по неговата улица, поемам по алеята и спирам пред вратата му.

— Защо, да не би да не си девствена? — хили се той, очевидно е, че този разговор много го забавлява. — И да не ми кажеш досега!

Завъртам очи и прихвам, въпреки че отвътре ми кипи.

Той се заглежда в мен за миг, после хваща учебниците и тръгва към дома си. Пред вратата се обръща, колкото да каже:

— Надявам се Хевън да оцени каква добра приятелка има.

И така, петъчната вечер се отложи. Е, не самата вечер, а само плановете ни за нея. Отчасти, защото братът на Хевън, Остин, се разболя и тя бе единствена на разположение да се погрижи за него, и отчасти заради бащата на Майлс, който е луд по футбола и реши да заведе сина си на мач, да го облече в цветовете на любимия отбор и да го накара да крещи на стадиона като истински фен. Когато Сабин разбра, че ще съм си сама вкъщи, излезе от работа по-рано и предложи да ме заведе на вечеря.

Понеже знам, че не одобрява качулките и дънките, а пък исках да й доставя малко удоволствие след всичко, което прави за мен, реших да си облека красивата синя рокля, която тя ми купи наскоро. Качих се на обувки с високи токове, които според нея щяха да подхождат за случая. Сложих на устните си малко гланц (реликва от стария ми живот, когато се вълнувах от такива неща). После преместих личните си вещи от раницата в малка метална чантичка, тип портмоне, която отиваше на тоалета ми, и изтъргувах любимата си конска опашка за падащи на вълни руси букли.

И точно преди да отворя вратата и да сляза в хола, Райли цъфва зад мен и заявява:

— Точно така, време е да започнеш да се обличаш като момиче.

Това ме кара да подскоча и почти да ударя тавана от изненада и страх.

— Божичко, как ме уплаши! — изсъсквам и затварям вратата, за да не ме чуе Сабин.

— Знам — смее се тя. — Мога ли да попитам къде отиваш?

— В някакъв ресторант, нарича се таверна „Стоунхил“ или нещо подобно. В хотел „Сейнт Реджис“ — отговарям задъхано. Сърцето ми все още бие като побъркано.

Тя повдига вежди и кима.

— Охооо! Тузарска работа.

— Откъде знаеш? — Поглеждам я с любопитство, за да позная по погледа й дали е била там. Никога не ми казва какво прави в свободното си време.

— Знам много неща — засмива се тя. — Даже повече от теб.

Скача на леглото, бързо пренарежда възглавниците по свой вкус и се изтяга върху тях.

— Ами хубаво. Аз какво мога да направя по въпроса? — измърморвам, ядосана, че тя е облечена с абсолютно същата рокля и обувки като моите. Но понеже е четири години по-малка и доста по-ниска, изглежда, сякаш си играе с гардероба на мама.

— Не, честно, трябва по-често да се обличаш така. Защото колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, обичайните ти дрипи не допринасят много за външния ти вид. Нали не мислиш, че Брандън би излязъл някога с теб, ако и тогава се обличаше по този начин?

Тя кръстосва крака и ме гледа нахално. Жива или мъртва, Райли изглежда като най-спокойния човек на света.

— Като споменах Брендън, знаеш ли, че той сега излиза с Рейчъл? Да, от пет месеца са заедно. Малко по-дълго, отколкото ти беше с него.

Свивам устни и започвам да тактувам с крак по пода, повтаряйки си наум любимата ми мантра: „Не й позволявай да те изкара от нерви. Не й позволявай…“

— И да видиш само, никога няма да повярваш, но те почти са стигнали до края. Сериозно, напуснаха рано–рано танците на бала в началото на учебната година — всичко е било планирано предварително, но после… — Тя спира за момент, изсмива се и изрича заговорнически: — Знам, че не бива да го казвам отново, но ще се изразя така: Брандън направи нещо много гадно, двамата се засрамиха и това развали всичко. Трябваше да бъдеш там и да ги видиш. Казвам ти, беше много смешно. Не ме разбирай погрешно, той страда за теб. Дори няколко пъти я нарече по погрешка с твоето име, но както се казва, животът продължава, нали?

Поемам рязко въздух, присвивам очи и наблюдавам ядосано как се излежава доволно в леглото ми като Клеопатра в носилката. Постоянно критикува живота ми, вида ми и на практика всичко в мен. Информира ме за бившите ми приятели — нещо, за което изобщо не съм я молила — и изобщо се държи като някакъв предпубертетен експерт.

Сигурно е много удобно да наминеш насам, когато си решиш, без да ти се налага да живееш долу, в калта и да си цапаш ръцете с ежедневието като всички нас.

Изведнъж ми кипва от нейните ненадейни посещения, които са си просто едни подли атаки. Дошли са ми до гуша. Иска ми се просто да ме остави на мира, да ме остави да си живея скапания живот без непрекъснатите й досадни коментари. Поглеждам я в очите и хвърлям стрелата си право в тях:

— Абе, вие нямате ли си там ангелско училище? Или са те изхвърлили заради злобата ти?

Тя ме стрелва ядосано с поглед, а очите й се превръщат в две малки цепки. В същия момент Сабин чука на вратата и пита:

— Готова ли си?

Продължавам да гледам Райли, предизвиквам я да направи нещо глупаво, нещо, което ще накара Сабин да се замисли за странните неща, които стават в тази къща. Но тя ми се усмихва мило и секунди преди да изчезне, казва:

— Мама и татко ти изпращат поздрави.