Вечна

Двайсет и осма глава

Качваме се всички в колата на Хевън. Спираме пред тях, колкото да зареди наново шишето си, и отиваме в града, като паркираме направо на улицата, в най-оживения район. Изсипваме се на тротоара и тръгваме с опрени рамене, като принуждаваме другите пешеходци да ни заобикалят. Пеем с цяло гърло „Защо не ми се обаждаш никога, когато си трезвен?“, фалшиво, но с ентусиазъм, и се превиваме от смях всеки път, когато някой ни поглежда накриво или размахва пръст към нас.

Когато минаваме покрай една от онези книжарници за езотерична литература, където предлагат професионален гадател, аз просто извръщам поглед и подминавам, щастлива, че вече нямам нищо общо с тези глупости. Облекчена от алкохола, аз се чувствам свободна като птичка.

Пресичаме улицата към големия плаж, подминаваме хотел „Лагуна“ и падаме на пясъка с преплетени ръце и крака. Предаваме си шишето от ръка на ръка и шумно се оплакваме, когато съдържанието му свършва.

— Тъпотия! — мрънкам и извивам глава назад. Вдигам шишето и го тръскам с надеждата да хвана последната капка.

— Хей, кротко! — спира ме Майлс. — Седни и се наслади на сладкия ромон в главата си.

Но аз не искам да сядам. Да, наслаждавам се на вълните, които ме люлеят нежно в тихия следобед, но искам да съм сигурна, че това ще продължи. Енергийната ми връзка с другите току-що се разпадна и аз държа нещата да си останат така.

— Искате ли да идем у нас? — изломотвам и се надявам Сабин да не е у дома, за да продължа да чувам онзи успокояващ ромон.

Но Хевън клати глава.

— Забрави. Направо съм гроги. Мисля да зарежа колата тук, да долазя някак си до вкъщи и да гушна възглавницата.

— Майлс? — Вдигам умоляващ поглед към приятеля си. Не искам партито да свършва. За пръв път се чувствам толкова лека, толкова необременена и свободна, толкова нормална. За пръв път, откакто Деймън си замина.

— Не мога — вдига ръце той. — Семейна вечеря. Точно в седем часа, трийсет минути и нула секунди. Вратовръзките са задължителни. Фраковете — препоръчителни.

Засмива се на римата, залюлява се и отново пада. Хевън се срутва върху него.

— Ами аз? Какво да правя аз? — Скръствам ръце и гледам ядосано, а те се превиват от смях. Очевидно е, че се смеят на мен, но какво от това, аз… аз просто не искам да съм сама.

На следващата сутрин се успивам, но първата ми мисъл не е „Закъснявам“, а „Главата не ме боли“.

Поне не толкова силно, както обикновено.

Добирам се до ръба на леглото, пресягам се отдолу и напипвам бутилката с водка, която снощи предвидливо скрих. Поемам една дълга глътка и затварям очи от удоволствие, когато топлината й преминава през устата и гърлото ми и се разнася из цялото ми тяло.

Сабин надниква през вратата, за да провери дали съм станала, и аз установявам с радост, че не виждам аурата й.

— Будна съм — изчуруликвам, набутвам бутилката под възглавницата и изтичвам да я прегърна, нетърпелива да разбера как ще ми подейства обмена на енергия. Не усещам нищо и въздъхвам щастливо.

— Какъв прекрасен ден! — ухилвам се пиянски с разкривени устни, зад които се показват всичките ми зъби.

Тя поглежда през прозореца, после към мен и свива рамене.

— Щом казваш.

Излизам на балкона и поглеждам към сивото, натежало от дъждовни облаци небе. Но аз не говорех за времето, има предвид себе си. Новата Евър.

Новата подобрена версия на Евър без ясновидски способности.

— Напомня ми за дома — казвам замечтано, връщам се в стаята, събличам нощницата и влизам под душа.

Още с влизането в колата Майлс ме поглежда и зяпва от изумление.

— Какво по…

Оглеждам заедно с него блузата без качулка, късата дънкова пола и мокасините, целия екип, съхраняван като реликви от миналия ми живот от Сабин, и се усмихвам щастливо.

— Съжалявам, но не се качвам в коли на непознати. — Хваща Майлс дръжката и се прави, че слиза от колата.

— Аз съм, Майлс. Честна дума, да пукна, ако… добре де просто ми повярвай — казвам през смях. — Затваряй вратата. Ако изпаднеш по пътя, ще трябва да те събирам и сглобявам, а това значи да закъснеем за училище.

— Не вярвам на очите си — зяпа ме изненадано той. — Кога стана това? И как стана? До вчера се обличаше като арабка, а днес ми се появяваш с тоалет от гардероба на Парис Хилтън.

Усмихвам се, натискам газта толкова силно, че гумите занасят по мокрите от дъжда улици, и намалявам чак когато се сещам, че вътрешният ми радар вече не работи.

— Сериозно, Евър, какво става, за бога? — Върти се неспокойно на седалката Майлс. — Олеле, ти май още си пияна.

— Не съм — отвръщам малко по-бързо от необходимото. — Ето какво се случи — най-после излязох от черупката си. Може би първите няколко месеца ще ми е малко… непривично. Но да знаеш, че това съм истинската аз.

Кимам за по-голяма убедителност и се моля да ми повярва и да не ме пита повече дали съм пила.

— И избра най-мрачния и дъждовен ден, за да излезеш от черупката си?

Завивам към паркинга и казвам:

— Нямаш си представа колко прекрасен ден е днешният. Напомня ми за дома.

Паркирам на най-близкото свободно място и двамата хукваме към вратата с вдигнати над главите си раници, понеже никой от нас не носи чадър. Обувките ни джапат в локвите, водата плиска по краката ни. Хевън ни чака под стряхата и аз едва не се хвърлям на врата й от радост, когато установявам, че около главата й няма никаква аура.

— Какво, по дяволите… — оглежда ме от глава до пети тя.

— Ама вие наистина трябва да се научите да завършвате изреченията си — засмивам се с глас.

— Без майтап, коя си ти? — продължава да ме изучава тя.

Майл също се засмива, прегръща ни и двете и ни повежда към входа.

— Не обръщай внимание на мис Орегон. Тя си мисли, че днес е най-прекрасният ден.

Влизам в класната стая и си отдъхвам, когато разбирам, че вече не виждам и не чувам нищо, което не бих искала. Стейша и Онър веднага започват да си шушукат и да оглеждат дрехите, обувките, прическата и грима ми, но аз си сядам на чина и изобщо не се занимавам с тях. Сигурна съм, че нито една тяхна дума не може да се нарече мила, но фактът, че вече нямам достъп до точните им мисли, променя напълно нещата. И когато ги хващам да ме оглеждат, им се усмихвам и им махам с ръка. Това съвсем ги изкарва от релси и те обръщат глави.

Но в третия час по химия замайването ме напуска, отстъпва място на образи, цветове и звуци, които заплашват да ме премажат психически.

Вдигам ръка, моля да напусна за малко класната стая и едва се добирам до коридора. Клатушкам се като разглобена към шкафчето си. Спирам и се взирам в него, опитвайки се да си спомня последователността на числата за ключалката.

Не беше ли 24, 18, 12, 3? Или 12, 18, 3, 24?

Оглеждам се безпомощно, болката в главата ми набира скорост, очите ми се пълнят със сълзи. Изведнъж се сещам. Беше 18, 3, 24, 12. Отварям, разравям бързо купа с учебници и тетрадки, избутвам ги навън и изобщо не обръщам внимание, че се пръскат по целия коридор. Единствената ми мисъл е да стигна по-бързо до бутилката за водка, треперя от желание да усетя сладкото облекчение от първата глътка.

Отвъртам капачката, отмятам назад глава и отпивам голяма глътка, последвана от втора, после още една и още една. Надигам за последен път с надеждата да задържа алкохолната омая поне до обяда, но в същия миг чувам зад гърба си:

— Задръж малко. Усмихни се. Не искаш? Нищо, пак ще те снимам.

С ужас виждам Стейша да се приближава с високо вдигнат фотоапарат, на екрана, на който се вижда как пия жадно от водката.

— Кой би повярвал, че си толкова фотогенична! Но как да разбере човек, когато удоволствието да те видим без качулка е рядко и непредсказуемо явление?

Тя се засмива злорадо, очите й опипват с поглед краката, дрехите, лицето ми — всичко. И въпреки че сетивата ми са притъпени, намерението й е кристално ясно, не мога да не го прозра.

— На кого искаш първо да изпратя снимката? На майка ти?

Вдига вежди и покрива уста с ръка в жест на ням ужас.

— Съжалявам, сгреших. Имах предвид леля ти. Или на някого от учителите? Може би на всичките ти преподаватели. Не? Права си, не е добра идея. Най-добре е да я пратя направо на директора, така ще си идеш лесно и безболезнено. Бърза и лесна смърт, както се казва.

— Това е вода — измънквам като оправдание и се навеждам да събера учебниците. Не искам да я предизвиквам, затова избирам равнодушното отношение — каквото и да правиш, не ме интересува. Полагам огромни усилия да потисна страха си, защото знам, че ще го надуши по-бързо и от полицейско куче. — Всичко, което имаш, е една снимка, на която пия минерална вода. Голяма работа!

— Минерална вода? — засмива се тя. — Да бе, вярно. Бих добавила, много оригинално. Знаеш ли, ти си първата на света, която се е сетила да налее водка в бутилка от минерална вода.

Тя извива очи в гримаса и продължава:

— Моля те, Евър, личи ти от километър. Един бърз алкохолен тест и сбогом, „Бей Вю“, здрасти, даскало за загубеняци и алкохолици.

И застава пред мен, толкова убедена, толкова самодоволна и сигурна в себе си, че ми прилошава само като я гледам, но си признавам, че има пълното право да се чувства така, защото ме залови на местопрестъплението. И макар че уликата може да се оспори в съда, и двете знаем, че е истинска. И че победителката е тя.

Бързо съобразявам, че всеки си има цена. Трябва само да открия нейната. През последната година чух толкова чужди мисли, че съм сигурна в това.

— Какво искаш от мен? — питам сериозно.

— Като начало искам да престанеш да ме тормозиш. — Скръства тя ръце пред гърдите си и пъха уликата под мишница.

— Аз не те тормозя — казвам леко завалено. — Ти тормозиш мен.

— Противоречиш ли ми! — поглежда ме с усмивка тя. — Да се мотаеш пред очите ми всеки божи ден си е истински тормоз. Огромен и ужасен тормоз.

— Искаш да се отпиша от английския? — втренчвам се в нея. Все още държа онази глупава бутилка, просто не знам какво да правя с нея. Ако я заключа в шкафчето си, тя ще ме докладва и ще ми я конфискуват. Ако я оставя в раницата си — същата работа.

— И нали помниш, че ми дължиш една рокля? Заради онази, която ми скъса?

Значи това било. Изнудване. Добре че спечелих онези пари на хиподрума.

Бъркам в раницата и вадя портмонето, нетърпелива да си разчистя сметките с нея.

— Колко? — питам делово.

Тя ме поглежда преценяващо, опитва се да изчисли на колко възлизат дневните ми и навива кичур коса около пръста си.

— Както споменах, роклята беше дизайнерска и не е толкова лесно да се замени, така че…

— Стотачка? — вадя един Бен Франклин и го размахваш пред погледа й.

Тя завърта очи.

— Боже, как забравих, че си нямаш никакво понятие от мода и от стил. Не, скъпа, трябва да вдигнеш офертата малко по-височко — мръщи се тя.

Изнудваните имат навика непрекъснато да покачват цената, затова решавам да приключа с това веднага, преди да й е хрумнало нещо друго. Мятам й един сразяващ поглед и казвам:

— Понеже и двете знаем, че си купила роклята от щанда за сезонното намаление в мола… — Спирам за миг и се усмихвам на това, което видях в главата си онзи ден, когато се сблъскахме в коридора. — Така, искаш от мен да ти възстановя дадените за нея пари, които са, ако не ме лъже паметта, осемдесет и пет долара. При това положение сто долара си е доста добра сделка, как мислиш?

Тя ме поглежда отвисоко, лицето й се сгърчва от злоба, но все пак взема банкнотата и я прибира дълбоко в джоба си. После поглежда към бутилката в ръката ми и казва:

— Е, няма ли да почерпиш?

Ако вчера някой ми бе казал, че днес ще се крия в тоалетната и ще къркам със Стейша Милър, щях да му се изсмея в лицето. Но днес правя точно това. Повличам я натам, двете се свиваме в ъгъла до мивките и пресушаваме шишето до дъно.

Не си мислете, че двете споделяме една и съща зависимост или пък някакви тайни, които сближават хората. Само къркачка.

Очите на Хевън едва не изскачат, когато ни открива в този вид.

— Какво става, за бога?

Едва не се срутвам на пода от смях, а Стейша я скастря набързо:

— Марш вкъщи, момиче!

— Май пропускам нещо — казва Хевън и мести възмутено поглед от едната на другата. — Това забавно ли ви се вижда?

Гледаме я да стои пред нас, толкова възмутена, толкова сериозна и важна, толкова загрижена, че ни напушва още по-силен смях. Тя излиза и затръшва вратата след себе си, а ние се връщаме към водката.

Но висенето със Стейша в тоалетната няма да ми осигури място в редицата на отличниците. Затова ставам и се домъквам до масата за обяд, главата ми тежи ужасно, а мозъкът ми е толкова размътен, че ми отнема известно време, докато разбера, че тук също не съм добре дошла.

Едва успявам да седна на пейката, отправям блуждаещ поглед към Хевън и Майлс и започвам да се кискам без видима причина. Невидима поне за тях. Но ако могат да видят лицата си в този момент, съм сигурна, че и те биха се смели като побъркани.

— Какво й е? — Вдига поглед от сценария си Майлс.

— Не виждаш ли, че е пияна като кирка — мръщи се Хевън. — Превъртяла е напълно. Хванах я в тоалетната да пие не с друг, а с онази Стейша Милър.

Майлс се опулва срещу мен и челото му се сбръчква така, че отново избухвам в смях. И понеже не спирам, той ме удря по рамото и избухва:

— Спри, по дяволите!

Оглежда се наоколо и връща погледа си на мен.

— Ама ти съвсем изкукурига. Боже, откакто Деймън те остави, просто си…

— Какво съм, откакто ме остави Деймън? — Врътвам се към него толкова бързо, че губя равновесие и едва не падам от пейката. Изправям се някак си и виждам Хевън да се подсмихва, което съвсем ме ядосва.

— Хайде, Майлс, изплюй камъчето — провиквам се пиянски. — Хайде, Хевън, изплюй го и ти.

Само че казаното звучи по-скоро като „изпкмч“ и май никой не разбира какво всъщност искам да кажа.

— Искаш да „изпкмч“? — поглежда ме Майлс, а Хевън прави гримаса на отчаяние.

— С удоволствие, само ако знаехме какво означава. Хевън, ти знаеш ли какво означава това?

— Прилича ми на немски — отвръща тя.

Надигам се от масата, готова да се махна оттук, но не успявам да координирам движенията си и удрям коляното си в масата.

— Аууу! — изписквам и сядам отново.

Хващам крака си и стискам очи от болка.

— Ето, пийни от това. — Слага Майлс минералната си вода пред мен. — И ми дай ключовете, защото в този вид няма да ти дам да ме караш до вкъщи.

Майлс излезе напълно прав. Не можах да го закарам до тях. Той сам се закара. А аз останах да чакам Сабин.

Тя ме настанява на мястото до шофьора и заобикаля, за да влезе от другата страна. Стартира, излиза от паркинга и чак тогава ме поглежда строго.

— Изключена! Как пробяга така бързо разстоянието от почетната десетка до изключването? Би ли ми го обяснила?

Затварям очи и притискам чело в страничното стъкло. Гладкото стъкло охлажда кожата и мислите ми.

— С последно предупреждение — измънквам. — Забрави ли, че ги умоляваше едва ли не със сълзи на очи? Беше доста впечатляващо, признавам. Сега разбирам защо ти плащат толкова много.

Поглеждам я с крайчеца на окото си и забелязвам как шокът от думите ми променя изражението й от загриженост към гняв. Досега не съм я виждала с изкривено от гняв лице. И въпреки че трябва да се чувствам засрамена, виновна и лоша, истината е, че не съм я молила да оспорва решението на училищните власти. Не съм я карала да излага пред тях своите смекчаващи вината обстоятелства. Да пледира, че напиването ми е последица от тежката ситуация, в която се намирам, че все още преживявам огромната загуба на семейството си и още сто неща.

Знам, че каза всичко за добро и вярва искрено, че е така, но това не означава, че е истина.

Истината е, че не исках да се намесва. Исках да ги остави да ме изключат.

В минутата, когато ме сгащиха пред шкафчето, замайването премина и събитията от деня нахлуха в главата ми като предварителни кадри от реклама на филм, който не бих искала да гледам. Задържах съзнанието си върху картините със Стейша и чак тогава видях, че съм забравила да я накарам да изтрие онази снимка. Връщах лентата отново и отново, но фактът си е факт. По-късно научих, че Онър също има пръст в тази работа. Стейша се е прибрала вкъщи с неочаквано „хранително натравяне“ (но не преди да изпрати снимката на Онър заедно с предложението да се препрати на директора, което тя сторила на мига). Трябваше да го предвидя. И въпреки че съм затънала до колене в проблеми, какво ти до колене, направо до гуша, защото: „Трябва да си наясно, че това ще влезе в досието ти“, все пак не мога да не се възхитя от брилянтното отмъщение на Стейша. И без да искам, една част от мен клати възторжено глава и си мисли:

Браво, кучко! Справи се перфектно!

Защото, за разлика от мен, която си навлякох проблеми и в училище, и със Сабин, тя не само изпълни обещанието си да ме унищожи, но прибра в чантата си стотачка и се измъкна от ситуацията чиста и невинна. Това си е достойно за възхищение.

Въпреки злобата, жестокостта и подлостта й.

И така, с дружните усилия на Стейша, Онър и директора Бъкли утре няма да ходя на училище. Нито вдругиден. Нито по-вдругиден. Което означава, че къщата е на мое разположение през целия ден, през всеки следващ ден в продължение на цяла седмица — наказанието, което ми наложиха. Това пък от своя страна ми предоставя възможност да продължа с пиенето. Имам достатъчно време да се напия и да се възстановя, докато Сабин се прибере от работа.

Сега, когато най-накрая намерих пътя към спокойствието, никой не може да ме спре.

— Откога продължава това? — пита неуверено Сабин. Ясно е, че не знае как да подходи към мен и как да се справи с това. — Кажи ми, трябва ли да крия алкохола от теб? Да те заключвам? Евър, на теб говоря. Какво става тук? Какво става с теб, момиче? Искаш ли да поговориш със специалист? Мога да го уредя. Познавам много добър психиатър, той работи точно в тази област… имам предвид, с хора, изгубили близките си…

Усещам погледа й върху себе си, усещам и безпокойството й, но затварям очи и се правя на заспала. Няма как да й обясня, да сваля тежкия товар от гърба си, да й разкажа за аурите, виденията, енергиите и за безсмъртния си бивш приятел. Защото въпреки че домъкна онази ясновидка на партито, за нея това беше част от забавлението, шега, малко разнообразие за добро настроение. Иначе Сабин е човек на логиката, организирана, прагматична и категорична в преценките си. Светът й е изграден от черно и бяло, няма дори капчица сиво. И ако проявя тази глупост да й се доверя, да й разкрия тайните си тя ще направи много повече от това да уреди да говоря с някого. Ще ме отведе в лудницата.

Точно както ми обеща, преди да тръгне за работа, леля ми започва да крие всичкия алкохол. Но аз изчаквам кротко да излезе, после слизам в килера и вадя една по една бутилките с водка, останали там от Хелоуин. На сутринта след партито тя ги набута на дъното на последния рафт и напълно забрави за тях. Занасям ги в стаята си и се разполагам удобно на леглото, щастлива от перспективата за цели три седмици без училище. Пред мен са двайсет и един славни дни, махат ми весело с ръка и ми намигат, а аз им се наслаждавам като преяла в момента, но иначе лакома котка, пред която са сложили цяла купчина с храна. Една седмица заради наказанието и две седмици зимна ваканция. Колко удобно, че се падат точно след първата! Плановете ми са да прекарам всеки миг от тези прекрасни дни в алкохолна омая.

Облягам се на възглавниците, отвъртам капачката и се заричам да си меря глътките. Да не пия преди предишната глътка да слезе надолу чак до стомаха ми и да се влее в кръвта. Без ексове, без наливане и оливане. Само бавен и постоянен поток, докато главата ми се прочисти и светът стане по-светъл и по-ясен. И по-добър. Свят без спомени. Дом без загуби.

Живот, в който виждам само това, което се предполага, че човек трябва да вижда.