Вечна

Трийсет и седма глава

Слизам долу да потърся сладолед във фризера. Не съм убедена, че един голям ванилов „Бос“ с бадеми ще излекува разбитото ми сърце, но се надявам поне да го утеши. С едната ръка изваждам кутията, с другата грабвам лъжица от сушилката. Но всичко полита към пода, когато чувам зад себе си познатия глас:

— Колко трогателно, Евър! Просто ще ме разплачеш.

Поглеждам към сладоледа, после вдигам бавно очи и виждам кръстосаните крака на Дрина, изящните ръце и безукорния й тоалет — една прекрасна лейди, седнала на масата за закуска в дома ми.

— Колко беше сладка, докато викаше Деймън. И онази любовна сцена, която преживя наум! — засмива се тя, но погледът й е студен като лед. — О, да, все още мога да виждам какво става в главата ти, малката. Колкото до твоя щит, съжалявам, че трябва да го чуеш, но той е по-тънък и от Плащаницата на Исус в Торино. — Клати глава в престорено съчувствие, после става сериозна: — Много добре знаеш, че не мога да позволя това да се случи. Както вече си разбрала, моята работа е да те унищожавам и за твоя изненада все още мога.

Слушам я и се старая да дишам бавно и дълбоко, за да прочистя ума си от всички изобличаващи мисли, защото знам, че ще ги използва срещу мен. Но да се опитваш да прочистиш мислите си, е като да кажеш на някого да не мисли за слонове. Още не си го изрекъл и главата му се изпълва с мисли за тях.

— Слонове? Наистина ли? — изпъшква тя и надава нисък страховит звук, от който настръхвам. — Боже мой, така и не мога да си обясня какво вижда той в теб!

Оглежда ме от глава до пети и гърчи устни от отвращение.

— Със сигурност не е интелектът ти, нито остроумието, защото досега не съм получила нито едно доказателство за наличието им. Ами представата ти за истинска любовна сцена? Колко наивно! Като във филмите на „Дисни“ или сериалите по семейния канал. Наивно и убийствено скучно. Наистина, Евър, трябва ли да ти напомням, че Деймън има вековен опит, преживял е и сексуалната революция през шейсетте на миналия век.

Поглежда ме с укор и клати глава в смисъл: „Безнадеждна си“.

Най-после намирам сили да отворя уста и казвам пресипнало, сякаш не съм говорила една седмица:

— Ако търсиш Деймън, той не е тук.

Дрина вдига подигравателно вежди.

— Бъди спокойна, знам къде е Деймън. Винаги знам къде е. Нали това ми е работата?

. — Значи си професионален шпионин?

Стисвам устни и чакам реакцията й. Знам, че не бива да я ядосвам, но в края на краищата имам ли нещо за губене? Каквото и да направя, тя ще ме убие. Нали затова е дошла?

Дрина прави пренебрежителна гримаса, протяга ръка напред и оглежда съвършения си маникюр.

— Едва ли — измърморва небрежно.

— При положение, че си избрала да правиш това през последните триста години, логично е човек да си помисли…

— Ако искаш да знаеш, са повече от шестстотин години, гадно малко тролче — пронизва ме с поглед тя.

Шестстотин години? Да не би да се шегува?

Дрина става и слага ръце на кръста си.

— Вие смъртните! Толкова сте глупави, толкова предвидими и скучни, толкова… обикновени! И въпреки очевидните дефекти, ти винаги успяваш да развълнуваш Деймън, да събудиш мъжкото му благородство, да го вдъхновиш да се бори за правдата, да служи на човечеството, да нахрани гладните, да спаси китовете, да работи за рециклирането на боклука и за световния мир. Да каже не на алкохола, цигарите и наркотиците, на манията за харчене и на всичко, заради което човек си заслужава да живее. И веднага се започва дълга и отегчителна работа за една или друга алтруистична идея. Една след друга, една след друга. И за какво? Чувала ли си какво става по земята? Имаш ли представа за глобалното затопляне? Очевидно не. Но въпреки наглата ти намеса, въпреки всичко, ние с него винаги преодоляваме това. Нищо, че ми отнема цяла вечност, докато го препрограмирам и го върна към предишната му същност на порочния, алчен, егоистичен и жаден за удоволствия Деймън, когото познавам и обичам. И колкото и да ми коства, няма да спра да го правя. Повярвай ми, ти си само малка отбивка от правия път, преди да се върне при мен и двамата отново да завъртим целия свят на малкия си пръст.

Тя тръгва към мен и с всяка стъпка усмивката й става все по-широка, хълбоците й се отъркват в големия гранитен плот в средата на кухнята като на сиамска котка.

— Честно казано, Евър, не мога да разбера и друго. Не схващам ти пък какво намираш в него. Не говоря за онова, което всички жени и трябва да се признае, голяма част от мъжете, харесват в него. Говоря за друго. Защото цялото ти страдание е винаги заради Деймън. И всичко лошо, което ти се случи досега, беше пак заради Деймън. Ох, защо остана жива след онази катастрофа! — клати глава тя. — Тъкмо когато бях готова да се върна при него, тъкмо когато си мислех, че вече си мъртва, не щеш ли, Деймън се мести в Калифорния, защото си се била появила тук. Каква изненада!

Спира за миг, поклаща отново глава и продължава:

— Нормално е човек да си мисли, че след всичките тези години съм се научила да бъда по-търпелива. Но ти наистина ме дразниш и вината за всичко е твоя.

Поглежда ме с очакване, но аз не отговарям. Съсредоточила съм се върху думите на Деймън, когато се видяхме последния път: Дрина е виновна за катастрофата.

— Да, разбира се. — Поглежда ме злорадо тя. — Аз причиних катастрофата. Защо трябва винаги всичко да ти се обяснява? Аз създадох сърната, която притича пред колата. Знаех, че баща ти е мухльо с меко сърце, глупак, който с готовност ще рискува семейството си, за да спаси животното. Смъртните са толкова предсказуеми! Особено добродетелните, онези, които се опитват да живеят по правилата — засмива се тя. — Беше толкова лесно, че дори не ми беше забавно. Но този път няма да има грешки. Деймън го няма и няма кой да те спаси. А и аз няма да мръдна оттук, докато не се уверя, че работата е свършена докрай.

Очите ми обхождат стаята с надежда да открият нещо, което би ми послужило за защита, и съглеждам комплекта ножове от другия край на плота. Надали бих могла да достигна до тях навреме. Не съм така бърза като Деймън и Дрина. Поне така си мисля. И сега не е време да проверявам дали е така.

В същия миг я чувам да въздиша театрално:

— Ами добре, вземи ножа. Мислиш, че ще ме уплашиш ли? — Клати глава и поглежда към часовника е инкрустирани диаманти на ръката си. — А сега, ако не възразяваш, бих желала да се заемем с работа. Обикновено не бързам, обичам да си играя, но днес със Свети Валентин и имам намерение да вечерям с любимия си веднага след като приключа с теб.

Очите й потъмняват, устата й неочаквано се разтяга в грозна гримаса и цялата й злоба излиза на повърхността. Секунда по-късно грозната гледка е изместена от нейната спираща дъха красота, толкова невероятна, че човек просто не може да не я гледа.

— Преди да се появиш на земята в едно от твоите… предишни превъплъщения, аз бях единствената му любов. Опита се да ми го отнемеш, аз те подгоних и оттогава цикълът не спира да се повтаря.

Тя продължава да се промъква напред с тихи котешки стъпки и след миг застава пред мен. Всичко става толкова бързо, че нямам време да реагирам.

— Сега ще си върна Деймън отново. Той винаги се връща при мен, Евър. Това трябва да ти е напълно ясно.

В същия момент напипвам бамбуковата дъска за рязане и решавам, че бих могла да я стоваря върху главата й, но тя се стрелка толкова бързо към мен, че губя равновесие. Дрина ме блъска в хладилника. Ударът е толкова силен, че ми изкарва въздуха. Олюлявам се и падам на пода. Главата ми изтраква на теракотата, рукналата кръв се стича по бузите и влиза в устата ми.

И преди да направя нещо в моя защита, тя се хвърля върху мен, разкъсва дрехите ми, скубе ме и ме дращи по лицето, като не спира да шепне в ухото ми:

— Предай се, Евър, отпусни се и ми се остави. Върни се при скъпото си семейство, то те чака. За какво ти е този живот? Не ти е останало нищо, за което си заслужава да живееш. Сега имаш чудесна възможност да го напуснеш.