Вечна

Втора глава

Свалям качулката няколко секунди преди господин Робинс да влезе. Изключвам айпода и се преструвам, че чета книгата и не си правя труд да вдигам глава от нея, докато не го чувам да казва:

— Ученици, това е Деймън Огъст. Той току-що се е преместил при нас от Ню Мексико. Деймън, можеш да седнеш отзад, до Евър. Ще гледаш от нейната книга, докато ти набавят екземпляр.

Деймън е готин, разбирам го, без да го погледна нито веднъж, и съсредоточавам поглед в книгата, докато той минава между редиците и се насочва към мен. Знам това, както знам какво си мисли в момента всеки от съучениците ми. И фактът, че нито една мисъл не ме засяга пряко, е истинско облекчение за мен.

Но според мислите на Стейша Милър, която седи два чина пред мен — Деймън Огъст е страхотен.

Най-добрата й приятелка — Онър, е напълно съгласна с нея.

Също и приятелят на Онър, Крейг, но това сега не е толкова важно.

— Здрасти — казва Деймън и сяда до мен на чина. Пуска раницата си на земята и тя издава глух звук.

Кимам, но не поглеждам към него. Забивам поглед в черните му лъскави обувки за мотоциклет, които приличат повече на извадени от модното списание „Джи Кю“ отколкото от рокерското „Черните ангели“. Тези скъпи и излъскани до блясък обувки изглеждат малко не на място между редиците от многоцветни чехли, които разнообразяват в момента покрития със зелен килим под.

Господин Робинс приканва всички да отворим учебниците си на сто трийсет и трета страница и насърчава Деймън да гледа от моя екземпляр. Той се приближава към мен и пита тихо:

— Имаш ли нещо против?

Аз се колебая. Боя се от прекалената близост, но в крайна сметка плъзвам книгата към ръба на чина си, така че да му е удобно да вижда. Той приближава стола си и между нас остава съвсем малко разстояние. Аз веднага се отдръпвам в другия край и крия глава под качулката.

Той се подсмихва леко, но понеже още не съм погледнала към него, нямам представа защо. Знам, че е добронамерен, просто му е забавно, но като че ли усещам и още нещо.

Потъвам още по-дълбоко в суичъра. Слагам длани на бузите си и забивам поглед в часовника си, твърдо решена да не обръщам внимание на подигравателните погледи на останалите и подмятанията им по мой адрес. Въпреки това не мога да не чуя: „Горкичкият, толкова е готин и секси, а трябва да седи до тая откачалка!“ Въздишката тръгва от Стейша, Онър и Крейг и се разпространява по всички останали в стаята.

С изключение на господин Робинс, който почти толкова силно иска часът да приключи, колкото и аз.

На обяд всички говорят за Деймън.

Видя ли новото момче, онзи Деймън? Толкова е готин… толкова секси… Чух, че бил от Мексико… Не, мисля, че е от Испания… Абе, не знам точно, но е някъде от чужбина… Още отсега ще го поканя на бала… Но ти още не го познаваш… Споко, ще го…

— Божичко, видя ли новото момче — Деймън?

Хевън сяда до мен, поглежда изпод прорасналия си бретон, чиито заострени връхчета достигат чак до червените й устни.

— Ох, моля ти се, не почвай и ти! — тръсвам глава и захапвам ябълката си.

— Нямаше да говориш така, ако бе имала късмета да го срещнеш — казва тя, докато вади ваниловия си кейк от розовата картонена кутия. Облизва захарната му глазура, както прави всеки ден, въпреки че дрехите й подхождат повече за човек, който се храни по-скоро с кръв, отколкото с малки розови кексчета.

— За Деймън ли говорите? — чувам мелодичния шепот на Майлс. — Той изниква иззад гърбовете ни, сяда до нас и опира лакти в масата. Кафявите му очи се стрелкат ту към едната, ту към другата. Бебешкото му лице се разтяга в усмивка. — Ах, колко е готин! Видяхте ли му обувките? Режа си главата, че са направо от „Вог“. Ще взема да го поканя за гадже.

Хевън го поглежда с присвитите си жълти очи.

— Късно е, вече си го заплюх.

— Ох, извинявай. Не съобразих, че си падаш по депресари с черни дрехи и обувки — хили се той, извърта очи и разопакова сандвича си.

Хевън също се засмива.

— Да, ако изглеждат по този начин. Кълна се, че е истинска бомба, трябва да го видиш. — Тя клати глава, леко ядосана, че не споделям ентусиазма й. — Направо е… взривоопасен.

— Ама още ли не си го видяла? — Майлс сваля сандвича от устата си и зяпва изненадано към мен.

Взирам се в масата пред себе си и се чудя дали да излъжа. Ще вдигнат такава врява, че май това е единственият начин да се измъкна. Само че не мога. Не и тях. Хевън и Майлс са най-добрите ми приятели. Единствените. А и вече имам достатъчно тайни, нямам нужда от още една.

— Седяхме един до друг по английски — казвам накрая. — Трябваше да ползваме една книга. Не успях да го огледам добре.

— Трябваше ли каза?

Хевън приглажда бретона си на една страна и ме поглежда така, че да ми стане ясно как само ненормалница може да се държи по този начин.

— Ах, това сигурно е било ужасно за теб, горкичката! — завърта очи и въздиша театрално тя. — Ама ти май изобщо не зацепваш каква късметлийка си! И не го оценяваш.

— Коя книга? — пита Майлс, сякаш заглавието би обяснило нещата.

— „Брулени хълмове“ — свивам рамене, слагам огризката от ябълката в центъра на салфетката си и сгъвам ръбовете й около нея.

— А качулката ти? Свалена ли беше или на главата? — пита Хевън.

Замислям се и си спомням как покривам главата си, когато той тръгва към мен.

— Ами… на главата — казвам. — Да, определено беше на главата ми.

— Е, поне за това благодаря — измърморва тя и чупи кекса на две. Последното нещо, което искам сега, е да се състезавам с русокоса богиня.

Свивам се и отново забивам поглед в масата. Чувствам се неловко, когато хората говорят такива неща. Сигурно аз също съм ги говорила някога, но вече не.

— Добре де, ами Майлс? Той не е ли конкуренция? — питам, отклонявайки вниманието от себе си към човека, който би оценил по достойнство тази битка.

— Да. — Майлс прокарва предвзето ръка по късо подстриганата си кестенява коса и обръща към нас по-красивия си профил. — Не ме пренебрегвай, Хевън.

— Да, но според мен, напълно теоретично — изтръсква белите трохи от скута си Хевън, — Деймън и Майлс не са в един отбор. Което означава, че неговият номер „ах, не ми разбивай сърцето“ няма да мине там.

— Откъде знаеш от кой отбор е? — присвива очи Майлс и допива минералната си вода. — Откъде си толкова сигурна?

— Чела съм регистъра на гейовете в училището — отвръща тя и почуква с пръст по главата си. — И, повярвай ми, този приятел не фигурира там.

Деймън не само седя до мен в първия час по английски и шестия час по изобразително изкуство е, не беше точно до мен, при това аз дори не го погледнах, но мислите за него идваха отвсякъде, дори и от нашата учителка по изобразително, госпожа Мачадо, и те ми казаха всичко, което ми трябваше да знам, но се оказа, че е паркирал до моята кола. И въпреки че успях да се удържа и не видях от него нищо, освен страхотните му обувки, разбрах, че на безгрижните ми дни им е дошъл краят.

— Божичко, ето го! Точно до нас! — изписква високо Майлс, явно си пази онзи мелодичен шепот за по-вълнуващи моменти. — Забележи колата му. Не кола, а истински звяр — метално черно БМВ със затъмнени стъкла. Супер. Ама наистина, супер. Окей, ето каква е играта — ще отворя вратата на колата ти и случайно ще я ударя в неговата, за да имам претекст да се запозная с него.

Той се обръща към мен и ме поглежда въпросително.

— Недей да драскаш колата ми. Нито неговата. Не закачай ничия кола — клатя ядосано глава и вадя ключовете.

— Добре — нацупва се той. — Но да знаеш, че ми разбиваш мечтите. Все пак, моля те, направи си услуга и го огледай. После ме погледни в очите и ми кажи, че не ти се вие свят и не искаш да припаднеш.

Вдигам очи в знак на досада и се мушвам между моята кола и един фолксваген костенурка, паркиран под такъв ъгъл, че ми се струва, че иска да яхне моята миата. Точно когато се каня да отключа вратата, Майлс дърпа качулката от главата ми, сваля ми слънчевите очила и започва усилено да ми прави знаци с палец и глава да погледна Деймън, който изниква точно зад него.

И аз го поглеждам. Имам предвид, че не мога вечно да го отбягвам, нали? Така че поемам дълбоко въздух и поглеждам.

И изведнъж усещам, че не съм в състояние да говоря, да мигам или да се движа.

Оставам загледана в него и въпреки че Майлс започва да маха с ръце, да ме гледа настойчиво и да изпраща цялата гама от знаци, които може да измисли, за да прекратя мисията и да се върна в главния щаб — аз просто не мога. Искам да спра, защото в момента наистина приличам на откачалката, за която и без това всички ме мислят, но просто не съм в състояние. И не само защото Деймън е неопровержимо красив, с черна лъскава коса, която едва докосва раменете му и се вие изкусително около скулите му, но защото, когато ме поглежда, когато вдига слънчевите очила и среща погледа ми, аз се захласвам по дълбоките му бадемови очи. Виждам колко са черни, блестящи като живи въглени и странно познати. Виждам и миглите му — толкова дълги и гъсти, че приличат на изкуствени. А устните му! Устните му са сочни и зрели, със съвършена извивка като лъка на Купидон. Тялото му е стегнато, гъвкаво, а дрехите му са черни.

— Ъ–ъ, Евър! Ехо! Събуди се вече! — намесва се Майлс, обръща се към Деймън и се засмива нервно. — Извини приятелката ми, моля те. Тя обикновено не сваля качулката си.

Но аз продължавам да го гледам, защото не знам как да спра. Трябва да спра веднага. Но очите на Деймън фиксират моите, черното в тях става още по-черно, а устните му се извиват в пленителна усмивка.

Но това, което ме поразява, не е съвършената му красота. Бих казала, че няма нищо общо с нея. Всичко идва от пространството около него — като започнем от величествената му глава и стигнем до четвъртитите му черни обувки като на мотоциклетистите — целият е заобиколен от абсолютен вакуум.

Без цвят. Без аура. Без пулсиращо светлинно шоу.

Всеки има аура. Всяко човешко същество плува в цветове, излъчвани от тялото му. Около всеки от нас трепти една многоцветна дъга и никой дори не подозира за нея. Тя не е опасна, не бива да се страхуваме от нея, ни най-малко, защото тя по никакъв начин не може да ни причини нещо лошо. Просто е част от видимото (добре де, видимо за мен) магнетично поле.

Преди катастрофата не съм знаела, че съществуват такива неща. И определено не съм виждала подобни работи. Но от мига, когато се събудих в болницата, открих, че цветовете са навсякъде около нас.

— Добре ли сте? — попита ме тогава червенокосата медицинска сестра и се втренчи разтревожено в мен.

— Да, но защо цялата сте в розово? — примижах аз, объркана от пастелната розова светлина, която я обгръщаше.

— Защо съм какво? — опита се да скрие тревогата си тя.

— Розова. Знаете ли, всичко около вас е розово, особено около главата.

— Добре, скъпа, ти сега си почивай, а аз ще извикам доктора — каза тя, излезе от стаята и хукна по коридора.

През следващите дни бях подложена на сума ти очни прегледи, скенери и психиатрични прегледи, докато най-после се научих да пазя за себе си цветните феерии, които виждах около телата на хората. С времето започнах да чувам и мислите им, да проследявам целия им живот с едно докосване, а след като започнах да се срещам редовно с по-малката си сестра Райли, разбрах, че е по-добре да си мълча за всичко това и да не споделям с никого.

Вероятно дотолкова съм свикнала да живея така, че съм забравила нормалния начин на живот. Сега образът на Деймън, без никакъв ореол, освен бляскавите черни джаджи по скъпата му кола, ми напомни смътно за онези по-щастливи и по-нормални дни.

— Евър се казваш, нали? — пита Деймън и лицето му светва в сърдечна усмивка, разкривайки нова част от съвършенството му — блестящи бели зъби.

Продължавам да стоя там и да насилвам очите си да го напуснат, а Майлс се приготвя за шоуто и прочиства гърло. Изведнъж се сещам колко много мрази да го игнорират. Приближавам се до него и казвам:

— Ох, извинявайте! Майлс, Деймън, Деймън, Майлс.

И през цялото време очите ми не се откъсват от неговите.

Деймън поглежда към Майлс, кимва набързо и отново се заглежда в мен. И макар да знам, че ще ви се стори шашаво, но за краткия миг, докато погледът му не е върху мен, усещам странен студ и слабост. Но щом го връща отново, тялото ми се стопля, а сърцето ми се изпълва с радост.

— Искам да те помоля за една услуга — усмихва се той. — Ще ми дадеш ли за малко своя екземпляр на „Брулени хълмове“? Трябва да наваксам, а тази вечер нямам време да ходя по книжарници.

Бъркам в раницата, вадя оръфаната по ъглите книга, хващам я за единия край с върховете на пръстите си и я поклащам пред него. Част от мен жадува да докосне неговите пръсти, да осъществи физически контакт с този красив непознат, но другата част, по-силната, по-умната, ясновидската, се свива изплашено — бои се от ужасната светкавица, която избухва в мен при всяко докосване до друго човешко същество.

И чак когато взема книгата, хвърля я на седалката в колата си и казва: „Благодаря. До утре!“, осъзнавам, че освен лекото гъделичкане по върха на пръстите, не се случва нищо друго. Преди да отговоря, той дава назад и изчезва.

— Извинявай — клати глава Майлс, когато сяда бързо до мен в колата, — но когато казах, че ще се шашнеш, като го видиш, се изразих образно, а не буквално. Наистина, Евър, какво стана там? Защото въздухът се изпълни с мега напрежение, сякаш че му каза директно: Здрасти, казвам се Евър и отсега нататък ще бъда твоя сянка. Сериозно, вече си мислех как да те свестявам. И да е знаел, извади голям късмет, че Хевън не присъства на сцената, защото, ако си спомняш, тя вече си го е заплюла…

И продължава все в тоя дух и не спира да дрънка през целия път до дома. Оставям го да си плямпа, докато лавирам из трафика, а пръстите ми несъзнателно проследяват големия червен белег на челото, онзи, дето го крия под бретона си.

Какво да кажа на Майлс? Как мога да обясня на някого, че единствените хора, чиито мисли не мога да чуя, не мога да науча историята на живота им и не мога да видя аурата им, са вече мъртви?