Вечна

Трийсет и първа глава

Дрина се вцепенява, гледа ме втрещено с невярващи очи, после вдига брадичката си и обира изпопадалите зъби. След миг е готова да продължи битката, но преди да нападне, аз вече летя срещу нея. Трябва да я докопам първа и да удрям, докато мога да мърдам. Но в мига, когато се юрвам напред, виждам малко встрани от Дрина една мъглявина от мека приканваща светлина. Сияйният кръг от съня ми блести и ме мами в златистите си обятия. И макар вече да знам, че сънят ми е изпратен от Дрина и че може да е поредният й капан, не мога да откъсна поглед от него и се понасям натам.

Хвърлям се към искрящата като шампанско мъгла сред водопад от светлина, толкова прекрасна и топла, толкова успокояваща, че нервите ми се отпускат и страховете ми изчезват. Падам върху меката зелена трева, а нейните стръкове ме поемат и омекотяват удара като пухена възглавница.

Оглеждам се наоколо. Цветята са свежи и ярки, а тичинките в средата ми приличат на малки пламтящи топки. Зад тях дърветата са толкова високи, че върховете им сякаш докосват небето, а клоните им са отрупани със сочни узрели плодове. Стоя си кротко там и поглъщам всичко с жадни очи. Изведнъж изпитвам странното чувство, че съм била тук и преди.

— Евър.

Скачам на крака, готова за бой. Виждам пред себе си Деймън и отстъпвам крачка назад. Нямам представа на чия страна е.

— Евър, успокой се. Всичко е наред — кима ми с усмивка той и ми подава ръка.

Но аз не подавам своята. Отстъпвам назад. Няма да се хвана в капана му. Отстъпвам още малко и търся с поглед Дрина.

— Няма я — кима отново той. — Ти си спасена. Аз съм тук.

Но аз продължавам да се колебая. Не знам дали да не му вярвам, или да го нарека спасител. Гледам го право в очите и преценявам възможностите (които впрочем не са много). Най-после проговарям:

— Къде сме?

Но истинският ми въпрос е: Мъртва ли съм?

— Вярвай ми, не си мъртва — прочита той мислите ми и се засмива. — Ти си в Съмърленд.

Поглеждам го объркано. Наистина не разбирам нищо.

— Това е нещо като свят между световете. Да го наречем чакалня. Или спирка за почивка. Измерение между измеренията, ако така ще ти стане по-ясно.

— Измерения? — бърча вежди.

Думата ми е чужда, почти непозната, поне в смисъла, в който я употребява той. Деймън отново протяга ръка към мен, но аз отскачам бързо назад. Вече знам, че когато ме докосва, не мога да виждам и преценявам нещата правилно.

Той ме поглежда тъжно, но свива рамене и ми прави знак да го последвам през поляната. Докато вървим, всяко цветче, всяко дърво и стръкче трева се навежда, огъва, люлее и извива в безкраен фантастичен танц.

— Затвори очи — прошепва Деймън, но аз не се подчинявам и той добавя: — Моля те!

Затварям ги. Наполовина.

— Моля те, довери ми се! — въздъхва отчаяно той. — Поне веднъж ми се довери!

Този път ги затварям напълно.

— И сега какво?

— Сега си представи нещо.

— Какво имаш предвид — питам и неволно си представям един огромен слон.

— Представи си нещо друго. Бързо! — чувам разтревожения му глас.

Отварям очи и с ужас виждам огромен слон, който се движи право към нас и в същия момент хлъцвам от удивление, когато пред очите ми се трансформира в следващия изникнал в главата ми образ — красива пеперуда в оранжево и черно. Тя каца грациозно на пръста ми.

— Как… — поглеждам Деймън, после връщам поглед на пеперудата и гледам прехласнато малките й черни антенки, които се поклащат мързеливо.

Деймън се засмива.

— Искаш ли да опиташ още веднъж?

Притискам устни и се съсредоточавам. Искам да измисля нещо по-хубаво и смислено от слон или пеперуда.

— Давай, много е забавно — насърчава ме той. — На мен лично никога не ми омръзва.

Затварям очи и си представям, че пеперудата се превръща в птица. Отварям ги и този път вместо пеперуда, на пръста ми стои един пъстър папагал макао. Но когато върху дланта ми се появява гадна курешка, Деймън ми подава кърпата си и казва:

— Защо не измислиш нещо… по-чисто?

Дърпам ръката си, проследявам полета на птицата и затварям нетърпеливо очи. Когато ги отварям отново, на мястото на макаото стои Орландо Блум.

Деймън изпъшква и клати глава.

— Ама той истински ли е? — питам шепнешком и гледам шашната как Орландо Блум ми намига и ми се усмихва.

— Съжалявам — клати глава Деймън. — Не можеш да възпроизведеш истински хора, а само техните образи. За радост този скоро ще се разсее.

След малко образът на Орландо наистина избледнява и за моя изненада усещам лека тъга.

— Какво става? — поглеждам към Деймън. — Къде сме наистина и как е възможно това?

Деймън се усмихва и създава великолепен бял жребец. Помага ми да го възседна и измисля за себе си същия, но черен.

— Хайде да се поразходим — предлага и тръгва през поляната.

Яздим един до друг по красива и чиста пътека между цветята, окъпани в светлината на всичките цветове на дъгата. Съзирам моя красив папагал макао, кацнал до една котка, и веднага напускам пътеката, готова да го прогоня, за да го спася от острите й нокти. Деймън хваща юздата ми и казва:

— Не се тревожи. Тук няма врагове. Всичко е мирно и спокойно.

Продължаваме да яздим в мълчание, опиянени от красотата на природата. Опитвам се да не пропусна нищо от този празник за очите, но постепенно в главата ми се зараждат десетки въпроси, на които искам да науча отговорите. Просто не знам откъде да започна.

— Светлината, която видя. Онази, която те издърпа оттам — избира си Деймън един от въпросите. — Аз я изпратих.

— В каньона?

— Да — кима Деймън. — И в съня ти.

— Дрина каза, че тя е създала този сън — питам и в същото време не мога да не се възхитя от умението и увереността, с които държи юздите, и на стойката му. Но си спомням картината на стената в дома му, онази, на белия кон, с висяща отстрани сабя, и преценявам, че е имал достатъчно време да се усъвършенства и в язденето.

— Дрина ти показа мястото. Аз ти показах изхода.

— Изхода ли? — притаявам дъх и се опитвам да спра непослушното си сърце.

— Не онзи изход — усмихва се той. — Вече ти казах, че не си мъртва. По-жива си от всякога. Способна си да управляваш материята и да възпроизвеждаш, каквото си поискаш. Това е върховната точка на моментното удоволствие. — И добавя през смях: — Но не бива да идваш тук прекалено често, защото може да се пристрастиш.

— Значи вие двамата създадохте моите сънища? — опитвам се да разгадая странните събития. — В съдружие?

Той кима.

— Това означава ли, че не мога да контролирам дори и сънищата си? — повишавам тон. Раздразнението ми нараства с всяка изминала секунда.

— Не и този сън.

Поглеждам го ядосано и питам:

— Не намираш ли, че това е посегателство над личността? Боже мой! И защо не се опита да го спреш, щом си знаел, че това ще се случи?

Деймън вдига към мен очите си и аз виждам, че са тъжни и уморени.

— Не знаех, че Дрина има пръст във всичко това. Просто наблюдавах сънищата ти. Ти беше изплашена от нещо и аз реших да ти покажа изхода. Тук винаги е безопасно.

— А Дрина защо не ме последва? — оглеждам се наоколо, търсейки зелените й очи.

Деймън взема ръката ми и я стиска в своята.

— Защото не може да види вратата. Само ти можеш да я видиш.

Поглеждам го със съмнение. Всичко е толкова странно, неясно и нелогично.

— Не се тревожи, ще разбереш всичко. Но постепенно. Засега просто се наслаждавай на момента.

— Защо всичко ми изглежда някак познато — оглеждам се несигурно наоколо. Сякаш разпознавам нещо, но не мога да определя къде съм.

— Защото това е мястото, където те открих.

Поглеждам го онемяла.

— Вярно е, че намерих тялото ти до колата. Но душата ти вече бе излязла и бродеше точно тук.

Спира двата коня, помага ми да сляза и ме повежда към малка полянка с мека трева, огряна от мека слънчева светлина, чиито златисти отблясъци изникват сякаш от нищото. В следващия миг материализира огромен и мек диван и подходяща възглавничка за краката ни.

— Искаш ли да добавиш още нещо? — усмихва се закачливо.

Затварям очи и си представям масичка за кафе, няколко дреболии за украса, лампион и красив персийски килим. И когато ги отварям, двамата с него се озоваваме в напълно обзаведена гостна стая сред природата.

— Ами ако завали? — поглеждам към небето.

— Недей…

Но вече е късно и за нула време се превръщаме в мокри кокошки.

— Мислите ти се материализират, разбираш ли? — казва той и пресъздава огромен чадър. Дъждът се стича по него и образува големи локви върху персийския килим. — Същото става и в земния свят, само че там това отнема много време. Но тук, в Съмърленд, всичко става на мига.

— Това ми напомня за мама. Тя обичаше да казва: „Внимавай какво си пожелаваш, че може да се сбъдне“ — засмивам се аз.

— Е, сега знаеш, че е истина — кима той и разтръсква мократа си коса. — Моля те, имай грижата да спреш дъжда, за да изсъхнем.

— Но как?

— Помисли си за някое топло и сухо местенце.

След миг вече се излежаваме на прекрасен плаж със ситен златист пясък.

— Искаш ли да останем тук — казва той и се засмива с глас, когато измислям голяма синя кърпа под телата ни и тюркоазено–зелен океан за фон.

Затварям очи, за да се насладя на момента. Деймън допира устни до ухото ми. Казва ми това, за което вече се досещах, но мисълта ми още не се бе оформила в изречение. Онова, което започва с „аз съм безсмъртна“ и завършва с „като теб“.

Трудно е да го кажеш, защото не е нещо, дето можеш да чуеш всеки ден.

— Значи и двамата сме безсмъртни? — отварям едното си око и го поглеждам леко объркана, че казвам такива невероятни неща с толкова спокоен тон. Но защо се учудвам, аз се намирам в Съмърленд! Има ли нещо по-невероятно от това?

Той кима в отговор.

— Ти ме направи безсмъртна, когато загинах в катастрофата, така ли?

Той кима отново.

— Но как? Има ли нещо общо с онази странна червена напитка?

Деймън мълчи известно време, после поема дълбоко дъх и казва:

— Да.

— Но как така? Аз нямам нужда да я пия непрекъснато като теб?

Той крие очите си от мен и се заглежда в океана.

— Накрая ще започнеш и ти.

Сядам и се заигравам с края на хавлиената кърпа. Все още не мога да осъзная новото си положение. Все още съм прекалено близо до времето, когато си мислех, че ясновидските ми способности са някакво проклятие.

— Не е толкова лошо, колкото си мислиш. — Слага ръка върху моята той. — Огледай се. Има ли по-прекрасно място от това?

— Но защо? Имам предвид, минавало ли ти е през ума, че може да не искам да съм безсмъртна? Че е по-добре да ме оставиш да си отида.

Той върти неспокойно очи, гледа навсякъде, но не и в мен. Но набира смелост и заговаря:

— Признавам, че постъпих като егоист. Спасих те повече заради себе си, отколкото заради теб. Не можех да понеса мисълта, че ще те изгубя отново, особено след… — Замлъква и клати отчаяно глава. Гласът му преминава в шепот: — Не бях сигурен, че ще се справя. Да, върнах те обратно, но не знаех колко време ще продължи новият ти живот. Нямах представа, докато не те видях сега в каньона…

— Ти си ме видял в каньона? — поглеждам го невярващо.

Той кима мълчаливо.

— Искаш да кажеш, че си бил там?

— Не, наблюдавах те от разстояние. — Търка нервно брадичката си той. — Постепенно ще ти обясня всичко.

— Нека да видим дали съм те разбрала правилно. Ти си ме наблюдавал от разстояние, видял си всичко и въпреки това не си направил никакъв опит да ме спасиш? — изстрелвам и усещам такъв гняв, че едва успявам да си поема дъх.

— Не можех да направя нищо, преди ти самата да пожелаеш да се спасиш. Когато това стана, създадох светлото петно и те насочих към него.

— И си щял да ме оставиш да умра? — Отдръпвам се като ужилена аз. Готова съм да отида навсякъде, само да не съм до него.

— Ако това беше желанието ти, да — поглежда ме право в очите той. — Евър, последния ни разговор на паркинга пред училище… помниш го, нали? Тогава ти каза, че ме мразиш, защото съм те спасил. Защото съм постъпил като егоист й съм те разделил от семейството ти. И макар че думите ти ми засегнаха, разбрах, че си права. Нямах никакво право да се намесвам. Но там, в каньона, когато се изпълни с такава любов, защото това, което те спаси и излекува раните ти, беше любовта, тогава разбрах, че трябва да се намеся.

Ами болницата? Защо не можах да се излекувам толкова бързо тогава? Защо трябваше да преживея всички онези болки, операции и контузии? Да страдам толкова много? Защо просто не… регенерирах, както стана в каньона? — мисля си със скръстени на гърдите ръце, докато го наблюдавам, изпълнена със съмнения.

— Защото само любовта може да лекува. Гневът, чувството за вина и страхът влошават положението и не позволяват на организма да се възстанови — обяснява търпеливо Деймън.

— Има и друго, което не мога да го разбера — свивам вежди аз. — Ти можеш да четеш мислите ми, а аз твоите — не. Не е честно така.

Той се засмива.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да ги четеш? Не беше ли това едно от нещата, които харесваше у мен?

Поглеждам засрамено надолу. Бузите ми пламват, като се сетя за всички неприлични мисли, станали и негово достояние.

— Има начин да се защитиш. Може би трябва да поговориш с Ава.

— Ти познаваш Ава? — Изведнъж надушвам някакъв заговор.

Деймън клати глава.

— Единствената ми връзка с нея е чрез теб. Чрез твоите мисли.

Заглеждам се в семейство зайци, които подскачат весело из поляната, после отново връщам поглед на него.

— Ами на конните състезания?

— Там се осланяше на предчувствието си и се справи много добре.

— Ами ти защо загуби първата гонка?

— Трябваше да загубя малко, иначе хората щяха да заподозрат нещо — намига ми той. — Но си върнах парите, не мислиш ли?

— А лалетата?

— Материализация — усмихва се той. — По същия начин, както ти създаде слон и плаж. Обикновена квантова физика. Съзнанието материализира това, което е било само енергия. Не е толкова трудно за проумяване, както си мисли човечеството.

Но и аз не успявам да го проумея, нищо, че според него всичко е съвсем просто.

— Ние създаваме собствената си реалност и, да, можеш да го правиш и вкъщи — смее се той и чака следващия въпрос да се оформи в главата ми. — Всъщност ти и преди си го правила, само че не си могла да го забележиш, защото на земята това отнема много време.

— Но на теб не ти отнема чак толкова много.

— Защото се мотая наоколо отдавна. Имал съм достатъчно време да усвоя няколко трика.

— Колко време? — поглеждам го, спомням си онази странна стая и си мисля: „Боже, в какво се забърквам?“

— Много, много дълго — въздъхва той.

— И аз ли ще живея вечно?

— Зависи от теб — свива рамене той. — Не си задължена да го правиш. Може просто да забравиш всичко и да продължиш с предишния си живот. И когато настъпи времето да преминеш оттатък, аз ще ти осигуря възможността, но изборът е твой.

Отправям поглед напред, към океана. Водите му са толкова прозрачни и зелени, че ми е трудно да повярвам, че съществува само заради мен. И въпреки че е забавно да си играеш с мощната магия, мислите ми скоро се връщат към земните ми тревоги.

— Трябва да знам какво стана с Хевън. Онзи ден, когато те заварих… — Лицето ми се сгърчва от ужасния спомен. — И с Дрина. Тя също е безсмъртна, нали? Ти ли я направи такава? И как е започнало всичко това? Как се е случило така, че ти си станал безсмъртен? Как е възможно изобщо да се случват такива неща? Знаеше ли, че тя е убила Еванжелин? И едва не уби Хевън? И… разкажи ми повече за онази страшна стая в къщата ти.

— Колко много въпроси! С кой да започна? — засмива се той.

— А, и още нещо, какво имаше предвид Дрина, когато каза, че се е налагало да ме убива отново и отново?

— Така ли каза? — пита той. Очите му се разширяват, а лицето му става пепеляво.

— Да — кимам и си припомням самодоволната й зла усмивка, докато ми го съобщаваше. — Беше страшно: Е, ще се позабавляваме ли отново, простосмъртна тъпачке. Ти винаги се хващаш на тази игра, дрън–дрън–дрън. Нали си ме наблюдавал? Мислех, че си чул всичко.

— Не, не видях и не чух всичко — отвръща тихо той. — Включих се по-късно. Ох, Евър, за всичко съм виновен аз. Трябваше да се сетя. Не биваше да те замесвам. Да бях те оставил на мира…

— Каза също, че те е видяла в Ню Йорк. Поне така е казала на Хевън.

— Излъгала е — измърморва Деймън. — Не съм ходил в Ню Йорк.

Мести поглед върху мен и в очите му има толкова болка и тъга, че ми дожалява за него. Пресягам се и хващам ръката му, притискам устни към неговите, за да му покажа, че каквото и да се е случило, аз му прощавам всичко.

— С всяко прераждане целувката ни става все по-прекрасна — въздъхва той, отдръпва се и отмества един паднал кичур от лицето ми. — Но никога не стигаме по-далеч. Сега знам защо.

Допира чело до моето и ме изпълва с неизпитвано досега блаженство и с непозната всепоглъщаща любов.

— А сега да се заемем с въпросите. — Отдръпва се лекичко и се усмихва. — Откъде да започна?

— Предлагам от самото начало.

Той кима и погледът му се устремява някъде надалеч, към началото, а аз кръстосвам крака и чакам.

— Баща ми беше мечтател по душа. Беше художник, но се занимаваше и с наука, най-вече с алхимия, макар и чисто дилетантски. Но тогава това беше модерно…

— Кога е това „тогава“? — питам, жадна да чуя точни места, дати и имена, неща, които могат да се проверят и докажат, не просто философски разсъждения и абстрактни образи.

— Много, много отдавна. Аз съм доста по-стар от теб.

— Да, но колко точно си по-стар? Имам предвид, в кой век и откога си на този свят — поглеждам го с трепетно любопитство, но не получавам желания отговор.

— Какво значение има кога? — клати глава той. — Важното е да знаеш, че баща ми и неговият приятел, алхимик, вярваха, че всичко може да се разложи и да се сведе до един–единствен елемент, и че ако успееш да изолираш този елемент, ще си в състояние да създадеш от него каквото си поискаш. Двамата работеха върху тази теория години наред, създаваха формули, отхвърляха ги и създаваха нови. И после, когато татко и мама… починаха, аз продължих неговата работа. Накрая достигнах до желания резултат.

— На колко години беше тогава? — опитвам отново.

— Бях много млад.

— Значи ти остават още няколко години — шегувам се.

— Да — засмива се той. — Достигам до определена възраст и всичко започва отначало. Знам, че предпочиташ вампирската теория за замръзнали във времето хора, но това е в приказките, а ние сме в реалния живот, Евър.

— Разбрах. И после? — питам нетърпеливо.

— После… родителите ми починаха и аз останах сирак. Знаеш ли, в Италия, където съм роден, фамилните имена често са свързани с произхода или с професията на човека. „Еспозито“ означава сирак или без подслон. Дадоха ми това име, но преди около два века го изоставих, защото вече не ми пасва.

— Защо не използва фамилното име на баща си?

— Не е толкова просто. Баща ми… беше преследван. Реших, че е по-добре да се дистанцирам от него.

— А Дрина? — питам и гърлото ми се стяга само при произнасянето на името й.

— Нейното истинско име е Поверина или „горката“, „бедната“. И двамата бяхме поверени на грижите на църквата. Там се запознахме. И когато тя се разболя тежко, не можах да понеса загубата й, затова й дадох да пие от онова лекарство.

— Тя каза, че сте били нещо като женени — изричам и веднага стисвам устни. Въздухът едва успява да премине през стегнатото ми гърло, защото тя всъщност не каза точно това. Само наблегна на третото си име, за да ми стане ясно.

Той поклаща глава, измърморва нещо под носа си и поглежда встрани.

— Истина ли е? — питам и усещам как вътрешностите ми се заплитат в стегнат възел.

Той кима и веднага добавя:

— Но не е, каквото си мислиш. Беше толкова отдавна, че не си струва да говорим за това. Вече няма значение за никого.

— Тогава защо не си се развел? Имам предвид, ако наистина няма значение… — Навеждам глава и се изчервявам толкова силно, че очите ми се пълнят със сълзи.

— И какво предлагаш да направя? Да отида в съда със Свидетелство за брак от преди няколко столетия и да подам молба за развод?

Стискам устни и свеждам поглед. Съзнавам, че е прав, но въпреки това…

— Евър, моля те, не ме съди толкова строго. Аз не съм като теб. Ти си живяла само седемнайсет години, а аз — стотици. Достатъчно, за да направя поне няколко грешки. И макар да има много неща, за които можеш да ме кориш, не мисля, че връзката ми с Дрина е една от тях. Тогава нещата бяха други. Аз бях друг. Бях суетен, повърхностен и пълен егоист. Мислех само за себе си, грабех от живота с пълни шепи. Но от мига, когато те срещнах, всичко се промени. А когато те загубих… до този момент не знаех какво е да те боли за друг човек. Но после ти се появи отново и…

Деймън замлъква и се заглежда в хоризонта. После продължава тихо:

— Намирах те и веднага те губех. И това продължи дълги години. Отново и отново. Един непрекъснат кръговрат от любов и загуба. Досега.

— Значи ние… се прераждаме.

Думата ми звучи толкова нелепо, че езикът ми трудно се обръща.

— Ти — да. Но не и аз. Аз съм винаги тук, винаги един и същ.

— И коя бях аз? — питам, без да знам да вярвам или не, но съм очарована от самата идея. — И защо не мога да си спомня?

Той се усмихва, доволен, че може да смени темата.

— Обратното пътешествие включва пътуване по реката на забравата. Ти не си тук, за да си спомняш, а да се учиш, да еволюираш, да изплатиш натрупаните кармични дългове.

Всеки път да търсиш своя път наново. Животът не е просто тест по математика.

— Тогава ти мамиш. Знаеш всичко, а продължаваш да си стоиш тук — засмивам се и хвърлям един нежен поглед към моя господин Нека ти кажа как е устроен този свят.

Той свива рамене с безгрижна усмивка.

— И откъде знаеш всичко това, когато не си го изпитал?

— Имах достатъчно време да проуча някои от най-големите загадки на живота и щастието да срещна по пътя си най-великите учители за своето време. Но всичко е минало. Това, което трябва да знаеш за другите си превъплъщения, е, че винаги си била жена. — Поглежда ме с любов, прибира косата зад ушите ми и продължава шепнешком: — Винаги си била изумително красива и много важна за мен.

Поглеждам към океана и пресъздавам няколко вълнички, после заличавам всичко. Връщам себе си и него в нашата гостна на открито.

— Смяна на обстановката? — вдига вежди той.

— Да, но само на обстановката, не и на темата.

Той въздъхва и продължава:

— И след много години на търсене отново те намирах, до този ти живот. Останалото го знаеш.

Поемам дълбоко въздух, поглеждам към лампиона и започвам да го включвам и изключвам, включвам и изключвам, а в същото време се опитвах да проумея всичко това.

— Приключих с Дрина преди много време, но тя има ужасния навик да се появява всеки път, когато те намеря. Помниш ли онази вечер в „Сейнт Реджис“, когато ни видя заедно? Тогава се опитвах да я убедя да се махне веднъж завинаги от живота ми. Но очевидно не съм успял. И ако ме питаш — да, знам, че тя е убила Еванжелин. Беше през онзи ден, когато ти се събуди сама на плажа.

Присвивам очи. Знаех си! Знаех си, че не е бил със сърфа.

— Открих тялото й, но беше прекалено късно и не успях да я спася. Знам и за Хевън, но за щастие нея я открих навреме.

— Ето къде си бил онази нощ, когато ми каза, че си слязъл до кухнята за вода!

Той кима утвърдително.

— За какво друго си ме лъгал? — Скръствам ръце пред гърдите си и го гледам в упор. — И къде отиде в нощта на Хелоуин, след като напусна партито?

— У дома. — Поглежда ме напрегнато. — Когато видях как те гледа Дрина, реших, че ще е по-добре да се дистанцирам. Само че не можах. Опитвах се всячески, като се стараех през цялото време да те отбягвам. Но просто не беше по силите ми. Не мога да живея далече от теб. Макар че невинаги мога да предвидя кога и къде точно ще се появиш.

Отмествам поглед и лекичко се отдръпвам от него. Не ми се иска да се предавам така лесно, въпреки че в себе си вече съм му простила всичко.

— А колкото до моята „зловеща стая“, както я наричаш ти, за мен тя е най-приятното място на света. Като твоя спомен за щастливите мигове със семейството ти в колата преди катастрофата.

Отново навеждам поглед, засрамена от това, което съм си мислела за стаята.

— Признавам, че се смях от сърце, когато разбрах, че ме мислиш за вампир — усмихва се той.

— Не виждам защо се чудиш толкова. След като има безсмъртни, защо да няма феи, вампири, магьосници, върколаци… — Тръскам глава. — Ти самият говориш за небивалици с такъв тон, сякаш това е най-нормалното нещо на света.

Той затваря очи и въздъхва.

— За мен това е нормално. Това е животът ми. Ще бъде и твой, ако избереш безсмъртието. И да знаеш, че не е толкова лошо, колкото си го мислиш. Повярвай ми.

После ме поглежда и остава загледан в мен дълго, дълго, и колкото и да ми се иска да продължавам да го мразя, просто не мога. Усещам познатата топла вълна и приятния гъдел по кожата си, виждам ръката му върху моята и прошепвам:

— Не прави така.

— Как? — Поглежда ме уморено той. Кожата около очите му е бледа и опъната.

— С тази топлина и гъделичкането… знаеш много добре. Престани! — повишавам тон и усещам как сърцето ми се люшка между омразата и любовта.

— Нищо не правя, Евър. — Поглежда ме сериозно той.

— Разбира се, че правиш. Правиш го е… както и да е.

Завъртам очи и се запитвам къде бихме могли да се пренесем от тук.

— Има време да те науча на всичко — продължава Деймън. Въпреки че не всичко е игра и забава. Трябва да се научиш да се предпазваш от чуждите енергии, да напредваш бавно, стъпка по стъпка.

Поглежда ме, за да се увери, че го слушам, и продължава:

— Трябва да внимаваш и да не употребяваш неправилно енергията. Дрина е чудесен пример за това. И трябва да пазиш тайната си, не бива да я споделяш с никого. Имам предвид наистина с никого, разбираш ли?

Свивам рамене и си мисля: „Какво толкова.“ Знам, че той чете мислите ми и ще ми отговори.

— Евър, говоря сериозно. Не бива да казваш на никого. Обещай ми!

Поглеждам го и виждам, че наистина е притеснен. Вдига вежди и стиска ръката ми.

— Честна скаутска — измърморвам и отмествам поглед.

Деймън пуска ръката ми и се обляга на възглавниците.

— Но в интерес на истината трябва да знаеш, че съществува път назад. Все още можеш да преминеш отвъд. В каньона беше на косъм от смъртта, но избра да останеш.

— Не, бях готова за смъртта. Исках да умра.

— Онзи спомен те зареди с енергия. Любовта ти даде сили. Вече ти казах — мислите имат силата да създават. Ако искаше да умреш наистина, щеше просто да се предадеш. Дълбоко в себе си сигурно си го знаела.

Отварям уста да попитам защо се промъкваше в стаята ми нощем, но той вече ми отговаря:

— Не е така, както си мислиш.

— А как е? — Поглеждам го и се питам дали наистина искам да знам.

— Бях там, за да те наблюдавам. И се изненадах, когато ме видя. Тогава бях променил формата си.

Обгръщам коленете си с ръце и подпирам брадичка на тях. Прехвърлям в главата си чутото, но чудесата явно са ми дошли в повече, затова се отказвам да разсъждавам по тези въпроси.

— Разбери, Евър, чувствам се отговорен за теб и затова… — опитва се да ми обясни той.

— Реши да огледаш подробно всички плюсове и минуси на новата си придобивка? — Поглеждам го смразяващо.

Но той ми отвръща със смях:

— Как да стане, като спиш с онези дебели пижами с дълги ръкави?

Навеждам очи и тайничко се подсмихвам.

— Значи чувстваш отговорност за мен като… като баща? — бързам да сменя темата.

— Е, не точно като баща. Но държа да знаеш, че съм бил в стаята ти само веднъж, онази нощ след срещата ни в „Сейнт Реджис“. Ако е имало и друг път…

— Е била Дрина — свивам се от ужас, представяйки си как тършува из вещите ми и ме шпионира. — Дали няма да дойде и тук?

Той взема ръката ми и я притиска към гърдите си, опитвайки се да ме успокои.

— Бъди спокойна, тя не може да дойде тук. Дори не знае, че съществува такова място. За нея ти си просто изчезнала.

— А ти как дойде? И ти ли трябваше да умреш като мен?

Той поклаща глава.

— Алхимията се дели на два вида — физическа (телесна), с която се запознах още когато баща ми беше жив, и духовна, с която се сблъсках, когато разбрах, че зад материята се крие нещо повече, нещо по-голямо и по-велико от това, което вече знаех. Учих много, упражнявах се и работих здраво, за да успея. Изучих дори и ТМ.

Спира, поглежда ме и обяснява:

— „Трансцендентална медитация“ от Махариши Махеш Йоги.

— Ъм… ако се опитваш да ме впечатлиш, избрал си погрешен подход, защото нямам никаква представа какво означава това и кой е този Йоги.

Той вдига рамене.

— Не е важно. Важното е, че ми отне стотина години, за да приложа менталното към материалното. Но при теб е друго. Понеже при катастрофата случайно попадна на това място, то не ти е чуждо. Оттук ти останаха и няколко дарби. Телепатията и ясновидството са в резултат от разходката ти из тази поляна.

— Боже, сега разбирам защо мразиш да ходиш на училище — казвам и нямам търпение да сменя темата с нещо по-конкретно и по-разбираемо за мен. — Имам предвид, че трябва да си приключил с гимназията преди милиони и милиарди години.

Той трепва, без да се усмихне, и аз осъзнавам, че годините му наистина са много. Смешно е да мисля за възрастта му, при положение, че е безсмъртен.

— Искам да кажа, защо го правиш? Защо изобщо се записваш като ученик?

— Защото ти ходиш там — усмихва се той.

— Аха, значи виждаш някакво момиче в размъкнати дънки и качулка на главата и се подпалваш дотолкова, че решаваш да повториш гимназията само за да се добереш до него.

— Нещо такова — ухилва се той.

— Не можа ли да намериш друг начин да се внедриш в живота ми? Да повтаряш училище е тъпо — паля се аз не от думите си, колкото от пръстите му върху лицето ми и от нежния му поглед.

— Любовта не е много логична.

Преглъщам неловко и се изпотявам от смущение. Чувствам се едновременно еуфорична и несигурна.

— Не ми ли каза веднъж, че не ти върви в любовта? — питам с изтънял гласец и усещам в стомаха си студена и твърда буца лед. Питам се защо не мога да се зарадвам, когато най-готиното момче на планетата ми се обяснява в любов. Защо виждам всичко от негативната му страна?

— Надявах се този път да е различно — отвръща тихо той.

Забивам поглед в далечината и едва успявам да проговоря, защото въздухът не ми достига.

— Не знам какво да направя. Ако, разбира се, става дума за мен.

Деймън ме прегръща и ме притиска към гърдите си.

— Не е необходимо да решиш веднага. Има време — казва в ухото ми и се заглежда в мен или по-скоро през мен.

— Какво става? Защо ме гледаш така?

— Защото не ме бива в сбогуването — опитва се да се усмихне той, но не успява. — Има две неща, в които винаги се обърквам — любовта и сбогуването.

— Може би двете са свързани помежду си — казвам и стисвам устни, като се опитвам да не заплача. — Къде отиваш сега?

Искам гласът ми да е ясен и равен, въпреки че сърцето ми отказва да бие и въздухът сякаш не иска да излиза от дробовете ми. Чувствам, че умирам вътрешно.

Той свива рамене и отправя поглед към океана.

— Ще дойдеш ли пак?

— Зависи от теб — поглежда ме той. — Евър, още ли ме мразиш?

Поклащам отрицателно глава, но очите ми бягат от неговите.

— Можеш ли… да кажеш, че ме обичаш?

Обръщам глава и се заглеждам в хоризонта. Разбира се, че отговорът е „да“. Разбира се, че го обичам. Обичам го с всеки косъм на главата си, с всяка клетка от тялото си, с всяка капка кръв. Всичко в мен е любов, всяка моя мисъл е свързана с него, но просто не мога да го изрека на глас. А щом може да чете мислите ми, няма нужда да го казвам, нали? Той трябва да знае.

— Но е много по-хубаво, когато е казано на глас. — Протяга ръка, слага падналия на лицето ми кичур зад ухото и допира устни до врата ми. — Когато решиш дали искаш да бъдеш безсмъртна и дали искаш да бъдеш с мен, просто ме повикай и аз ще дойда на мига. Не бързай. Аз имам на разположение цяла вечност. И съм достатъчно търпелив.

После бърка в джоба си и вади от там сребърната гривна с кристалната конска глава. Онази, която му върнах, по-скоро я хвърлих в лицето му на паркинга пред училището.

— Може ли? — пита и прави жест към китката ми.

Кимам мълчаливо. Гърлото ми е прекалено сухо, за да обърна езика си и да заговоря. Той закопчава гривната и взема лицето ми между дланите си. Отмества бретона ми, целува скрития под него белег и ми прелива любов и топлина, които знам, че не заслужавам. Опитвам се да се отскубна от ръцете му, но той ме задържа и казва нежно:

— Трябва да си простиш, Евър. Ти не си отговорна за това.

— Какво знаеш ти! — Прехапвам устни и ги стискам силно, до кръв.

— Знам, че се виниш за нещо, за което нямаш вина. Знам, че обичаш малката си сестра с цялото си сърце и се питаш всеки ден дали постъпваш правилно, когато я насърчаваш да те посещава. Познавам те добре, Евър. Знам всичко за теб.

Сълзите ми потичат и аз се обръщам бързо, защото не искам да плача пред него.

— Не е така. Всичко си разбрал погрешно. Аз съм една ненормалница, дето причинява зло на всеки, който се доближи до нея. И наистина заслужавам да ми се случват лоши неща.

И въртя упорито глава. Знам много добре, че не заслужавам щастие, не заслужавам и любов.

Той ме притегля към себе си, прегръдката му ме утешава и успокоява, но няма силата да промени истината.

— Трябва да тръгвам — шепне в ухото ми. — Евър, ако наистина ме обичаш, ако искаш да бъдеш с мен, трябва да приемеш това, което сме. Ако не можеш, ще те разбера.

Целувам го, притискам силно устни в неговите, очаквайки чудото. И изведнъж засиявам цялата, грейвам в прекрасна топла светлина. Неговата любов прониква в мен, расте и се разширява, докато заеме цялото пространство в празното ми досега сърце. Запълва всяко негово кътче, всяка гънка, всяка фибра.

Отдръпвам се от него и… отварям очи. И се оказвам сама в стаята си.