Вечна

Двайсет и втора глава

Звъняхме безброй пъти на Хевън, но тя не си вдигна телефона нито веднъж. Добре че поне успяхме да се свържем с Майлс. Разбрахме се след репетицията да мине към нас и той дойде с Ерик.

И сега си прекарваме много весело, ядем, плуваме и гледаме филми на кило. Толкова ми е приятно да поседя с приятели, да се посмея с тях, че почти забравям за Райли, Хевън, Еванжелин, Дрина, плажа и цялата следобедна драма.

И почти не забелязвам как погледът на Деймън се отнася, когато мисли, че никой не го наблюдава.

И почти игнорирам тревогата, която къкри в мен под безоблачната повърхност.

Почти. Но не напълно.

Обявявам, че Сабин е извън града и Деймън може да остане да спи у нас. Той остава с мен достатъчно дълго, за да заспя спокойно, после тихичко се измъква.

И когато на сутринта се връща с кафе, кифлички и широка усмивка, признавам, не успявам да сдържа въздишката си на облекчение.

Отново се опитваме да се свържем с Хевън, дори й оставяме няколко съобщения, но не е нужно да си медиум, за да разбереш, че тя не иска да говори с никого от нас. Най-накрая се обаждам на стационарния й телефон и веднага разбирам, че брат й казва истината, когато ме осведомява, че днес не я е виждал.

Следва още един мързелив ден. След неколкочасово излежаване до басейна решавам да поръчам по още една пица за вечеря, но Деймън дръпва телефона от ръката ми.

— Какво ще кажеш аз да приготвя вечерята?

— Ти можеш да готвиш? — вдигам вежди, макар че нямам никаква причина да се изненадвам, защото все още не съм открила нещо, което той да не може.

— Ще те оставя сама да прецениш — засмива се той.

— Имаш ли нужда от помощ? — питам, въпреки че готварските ми умения се свеждат до варене на яйца и добавяне на мляко в корнфлейкса.

Той клати глава и тръгва към печката, а аз се качвам горе да си взема един душ и да се преоблека. Когато слизам долу, едва не си глътвам езика от изненада. Масата е покрита с ленена покривка и подредена с най-финия китайски порцеланов сервиз на Сабин. Между чашите се мъдрят две свещи и голяма кристална ваза с дузина (предполагам, че познахте) червени лалета.

— Моля, мадмоазел — чувам мелодичен и наистина съвършен френски.

Деймън прави реверанс и държи стола ми, за да седна.

— Не мога да повярвам, че си направил всичко това сам! — Гледам учудено големите плата, отрупани с толкова храна, че неволно се запитвам, дали не е поканил гости.

— Всичко е за теб — отговаря на незададения ми въпрос той.

— Само за мен? Ти няма ли да хапнеш?

Той пълни чинията ми с перфектно сварени зеленчуци, хрупкави меса и толкова богат на аромати сос, че не мога да разбера от какво точно е приготвен.

— Разбира се — усмихва се той. — Но преди всичко за теб. Едно момиче не бива да живее само на пица.

— Колкото и да е чудно, наистина е така — засмивам се и си отрязвам парче от сочното месо.

Докато се храним, аз започвам да задавам въпроси. Използвам момента, докато рови из чинията си, вместо да яде, и питам за всички неща, за които си умирам да знам, но забравям да питам, щом ме погледне с прекрасните си очи. За семейството му, за детските му години, за постоянните им местения от град на град, за това, че живее съвсем сам. Наистина съм любопитна, но истинската причина е, че е малко странно да си в близки отношения с някого и да не знаеш почти нищо за него. И колкото повече отговори получавам, толкова повече се убеждавам, че между нас има много общи неща. Например, че и двамата сме сираци, само че той е загубил родителите си в по-ранна възраст. Деймън избягва да навлиза в подробности, но пък аз също не желая да обсъждаме моето положение, така че защо да го притискам?

— И къде ти харесва най-много? — питам го, лапам последното парче от чинията си и усещам доволството от вкусната храна да се разлива из цялото ми тяло.

— Тук — усмихва се той.

Не мога да не забележа обаче, че почти не е ял, въпреки че демонстрира старателно дъвкане и всички присъщи на храненето действия. Накланям глава на една страна и примижавам, почти му смигам, защото изобщо не му вярвам. Ориндж Каунти наистина е прекрасно място, но със сигурност не може да се сравни с всички онези прекрасни европейски градове.

— Съвсем сериозно. Тук се чувствам щастлив — поглежда ме право в очите той.

— А в Рим, Париж и Ню Йорк не беше толкова щастлив, така ли?

Изведнъж очите му се изпълват с необяснима тъга и бягат от мен. Хваща бутилката и отпива от своята странна червена напитка.

— Какво е това? — кимам към бутилката.

— Кое, това ли? — Вдига я пред очите ми той. — Тайна семейна рецепта.

Разклаща я и аз виждам как съдържанието й грейва, плиска се между стените и искри като звезден водопад. Прилича ми на смес от искрящо вино, кръв и една идея диамантен прах.

— Може ли да го опитам?

Не съм убедена, че искам да го направя, но ми е любопитно.

— Няма да ти хареса — поклаща глава той. — Има вкус на лекарство. Може би защото наистина е лекарство.

Изведнъж изтръпвам и си представям цял списък с неизлечими болести, ужасни страдания и смъртоносни инфекции. Не, изглежда прекалено добре, за да е истина.

Той се засмива, протяга ръка през масата, за да хване моята, и обяснява:

— Не се тревожи. Просто понякога ми липсва енергия. И това ми помага.

— Откъде си го купуваш? — Присвивам очи и се взирам в бутилката. Мъча се да намеря някакъв етикет, марка или нещо написано, дори и на ръка, но бутилката е чиста и гладка.

— Казах ти, че е семейна рецепта — усмихва се той, надига глава и изпива съдържанието до капка. После става от масата с все още пълната чиния и казва: — Е, ще поплуваме ли?

— Не трябва ли да почакаме един час, докато храната слегне?

Деймън хваща ръката ми и аз също ставам от масата.

— Не се безпокой. Няма да позволя да ти се случи нещо.

Прекарахме цял ден до басейна, затова привечер по всеобщо съгласие се местим в джакузито и стоим там, докато пръстите на ръцете и краката ни заприличват на сушени сливи. После се увиваме в големи хавлии и се качваме в моята стая. Влизам в банята и пускам мократа хавлия на пода. Деймън застава зад мен, прегръща ме и ме притегля толкова плътно към себе си, че телата ни сякаш се сливат в едно. Усещам галещите му устни по тила си и си казвам, че трябва да установя някакви правила, преди умът ми съвсем да излети.

— Виж… може да останеш — измънквам и се обръщам настрани, за да скрия червените си от внезапно обзелия ме срам бузи. — Искам да кажа… имам предвид… че искам да останеш, но не съм убедена, че трябва… сещаш се.

Боже мой, какво говоря! Сякаш той е поискал нещо от мен. А го отблъснах толкова пъти, в пещерата и къде ли не. Какво ти става, Евър? Какво си мислиш, че правиш? Всяко момиче е готово на убийство за възможност като тази — един дълъг уикенд без родители и други любопитни очи, но не, ти ще ми налагаш някакви глупави правила, и то без никаква основателна причина.

Деймън слага пръст под брадичката ми и повдига лицето ми, докато се изравни с неговото.

— Моля те, Евър, вече разговаряхме за това — казва тихо, отмята косата ми назад и прокарва устни по врата ми. — Казах ти, аз знам да чакам. Чаках дълго, докато те открия. Мога да чакам още много.

Заспивам, завита с ръцете на Деймън и успокояващия му дъх в ухото ми. Мислех си, че ще се изнервя от присъствието му и няма да мога да заспя, но топлото чувство на сигурност, струящо от нежните му пръсти, и мисълта, че е до мен, ми помагат да се пренеса бързо в царството на сънищата.

Но в три и петнайсет през нощта, ако може да се вярва на часовника, се събуждам и откривам, че мястото до мен е празно. Отмятам завивката и се спускам към прозореца, преживявам отново онзи момент от пещерата, търся колата му на алеята и с изненада откривам, че е на мястото си.

— Мен ли търсиш? — чувам гласа му.

Обръщам се и го виждам на прага на стаята. Сърцето ми полудява в гърдите, лицето ми става кървавочервено.

— Ами, аз… обърнах се и видях, че те няма…

Стискам устни и се чувствам толкова смешна и глупава, че ми става жал за себе си.

— Слязох до кухнята да пийна вода — усмихва ми се нежно той, хваща ме за ръката и ме връща обратно в леглото.

Но когато лягаме, ръката ми докосва чаршафите от неговата страна. Платът е студен и гладък — явно дълго време никой не е лежал в тях.

На сутринта се събуждам и откривам, че отново съм сама. Но чувам Деймън да снове из кухнята, намятам халата си и слизам долу на инспекция.

— Откога си тук? — Оглеждам изненадано идеално почистената кухня й излъскания до блясък гранитен плот. От снощната бъркотия няма и следа. На масата се мъдрят понички и зърнена закуска, каквато със сигурност няма в кухненския шкаф.

— Аз съм ранна птица. Реших да почистя малко, преди да изтичам до магазина. Може да съм прекалил с покупките, но не знаех какво ще искаш за закуска — посреща ме с усмивка той и ме целува по бузата.

Отпивам от поставената пред стола ми чаша с прясно изстискан портокалов сок и мляскам доволно.

— Ти ще хапнеш ли? Или още си на диета?

— Диета ли? — повдига недоумяващо вежди той.

— О, моля те! — скастрям го. — Не съм виждала друг човек да яде толкова малко. Изпиваш си лекарството, а в храната само ровиш. До теб се чувствам като лакомо прасе.

— Така добре ли е? — пита той, взема една поничка и отхапва половината от нея. Челюстите му работят усилено и мелят огромната топка от захар, тесто и глазура.

Вдигам рамене и обръщам поглед към красивата гледка през прозореца. Все още се възхищавам на прекрасното калифорнийско време, на дългата поредица от ясни и слънчеви дни, макар че според календара зимата вече чука на вратата.

— Какво предлагаш да правим днес? — обръщам се към него.

Той поглежда часовника си.

— След малко ще трябва да те оставя.

— Но Сабин ще се върне чак вечерта — казвам и се ядосвам на себе си заради зле прикритата молба в гласа и надигането в стомаха ми, когато Деймън вади ключовете от джоба си.

— Трябва да се прибера и да свърша някои неща. Наложително е, особено ако искаш да ме видиш утре в училище — казва той, докато устните му галят бузите, ухото и врата ми.

— А, училище. Интересно дали все още сме в списъка на класа? — засмивам се и успявам да избегна тревожните мисли за скорошното си бягство от часовете и особено за причината.

— Не знам. Ти си по тази част — вдига рамене той. — Ако зависеше от мен, всеки ден щеше да е събота.

— Но тогава съботата нямаше да е специална. Защото всеки ден ще е едно и също. — Избирам си една поничка с ванилов крем и продължавам да философствам. — Непрекъснат поток от дълги мързеливи дни, без да правиш нищо, без да очакваш нищо, отдаден единствено на удоволствия едно след друго, едно след друго. Няма да мине много време и всичко ще ти омръзне.

— Не бъди толкова сигурна — усмихва се Деймън.

— Мога ли да знам какви са тези твои загадъчни домашни задължения? — питам го с надежда да открехне поне мъничко вратата на живота си, за да разбера какво прави и с какво е зает, когато не е с мен.

— Ами от всякакъв род.

И въпреки че се засмива, повече от ясно е, че вече е готов да си тръгне.

— Добре, ако искаш… — но преди да завърша мисълта си, той вече клати глава.

— Забрави. Няма да ти позволя да ми переш чорапите.

И премества тежестта си от единия на другия крак, сякаш ще се надбягва с някого.

— Искам да видя къде живееш. Никога не съм била в дома на момче, което живее самостоятелно.

Въпреки усилията ми да звуча нехайно, гласът ми тежи от безпокойство и отчаяние.

Той отново поклаща глава и поглежда към вратата с такъв копнеж, че човек би си казал, че зад нея го очаква мис Свят.

Разбирам, че е време да развея бялото знаме, но не мога да се сдържа и правя последен отчаян протест, като извиквам:

— Но защо?

Взирам се в него и чакам реакцията му. Той процежда през стиснати зъби:

— Защото там всичко е нагоре с краката. Гадна работа. Не искам да виждаш това и да си извадиш погрешни впечатления за мен. А и никога няма да успея да сложа всичко в ред, ако се мотаеш около мен. Само ще ме разсейваш.

Усмихва се, но устните му са изтънели до черта, а очите му не се откъсват от вратата. Повече от ясно е, че думите просто запълват пространството между този момент и другия, когато ще пристъпи прага на къщата и ще хукне незнайно къде.

— Ще ти се обадя довечера — казва и отваря вратата.

— Ами ако те проследя? Какво ще направиш тогава? — засмивам се, но смехът ми секва, когато той се обръща към мен.

— Недей да ме следиш никога, Евър!

Гласът му продължава да ехти в главата ми дълго след като си е тръгнал: Недей да ме следиш никога, Евър! Недей да ме следиш никога, Евър!

Деймън се изгубва от полезрението ми, а аз грабвам слушалката и се опитвам да се свържа с Хевън, но тя ме отпраща към гласовата поща и това ме отказва. Няма смисъл да й оставям още едно съобщение. Вече оставих няколко и мисля, че сега е неин ред да ме потърси. Затова се качвам горе, вземам си душ и сядам на бюрото, твърдо решена да се справя набързо с всички домашни. Не стигам много далеч, защото мислите ми се понасят към Деймън и неговите странни изчезвания. Не мога да си затварям очите повече пред…

Пред неща като как така изглежда, че винаги знае какво мисля, докато аз не мога да прочета и една дума от това, което е в главата му? И как за краткото време от седемнайсет години е успял да поживее по малко на всички онези екзотични места, да се усъвършенства в изобразителното изкуство, във футбола, сърфа, готвенето, литературата, световната история и хиляди други неща, за които не се сещам в момента? И как успява да се движи толкова бързо, че фигурата му просто се размазва пред очите ми? Ами розите, лалетата и онази вълшебна химикалка? Да не говорим, че в един момент звучи като нормално момче, а в следващия започва да говори като Хитклийф, Дарси или друг герой от романите на сестрите Бронте. Добави към всичко това и факта, че вижда Райли, факта, че няма аура, факта, че Дрина също няма аура, че крие откъде я познава и накрая факта, че не иска да знам къде живее.

И то след като спахме заедно!

Добре де, това, което правихме, беше наистина да спим, но все пак не заслужавам ли поне няколко отговора (ако не всички)? Трябва да направя нещо по въпроса. Аз лично нямам голямо желание да бягам от час, за да го следя, но знам кой би го направил.

Само че не съм много сигурна дали е правилно да въвличам Райли в това. А и нямам представа как да я извикам. Досега не ми се е налагало. Дали трябва да извикам името й? Или да запаля свещ? Или да затворя очи и да си я пожелая?

Това със свещите ми се вижда малко ала–бала, затова решавам да застана в средата на стаята, да затворя очи и да извикам: „Райли! Райли, ако ме чуваш, ела! Трябва да поговорим. Всъщност искам малка услуга от теб. Но ако не искаш, не се безпокой, ще те разбера и няма да ти се сърдя, защото услугата е наистина странна и… хм, чувствам се малко глупаво да стоя тук и да си говоря като лудите, затова, ако ме чуваш, моля те, дай ми някакъв знак!“

Изведнъж от стереоуредбата започва песента на Кели Кларксън, същата, която някога Райли обичаше да си припява. Отварям очи и я виждам да се превива от смях точно пред мен:

— Ох, ще се пръсна от смях! Имах чувството, че всеки миг ще затвориш капаците на прозорците, ще запалиш свещ и ще извадиш дъската с вещерските символи изпод леглото.

— Наистина се чувствах като идиотка — изчервявам се до ушите.

— И изглеждаше като идиотка — киска се отново тя. — Добре, чакай да видим, дали съм разбрала правилно. Искаш да развратиш малката си сестричка, като я превърнеш в шпионин и доносник заради гаджето си, нали така?

— Откъде знаеш? — ококорвам очи.

— Ох, моля те! — извърта очи Райли и се просва на леглото. — Защо си мислиш, че само ти можеш да четеш мисли?

— Откъде знаеш, че чета мисли? — пелтеча като малоумна и се чудя какво ли още знае за мен.

— Ава ми каза, но, моля те, не се ядосвай. Това наистина обяснява странната мода на блузките с качулки, към които се пристрасти.

— А какво ще кажеш за твоята мода? — соча към костюма й, взет директно от „Междузвездни войни“.

Но тя маха с ръка.

— Е, искаш ли да намеря твоя човек или не?

Отивам към леглото и сядам до нея.

— Честно да ти кажа, не съм много сигурна. Да, искам да знам къде живее и всичко друго, но ми се струва, че не бива да те замесвам в това.

— Ами ако вече съм го проследила? Ако вече знам? — вдига вежди тя.

— Проследила си го до училище? — питам и очите ми светват. Какво ли още е разбрала моята малка сестричка след последния ни разговор?

— Още по-хубаво — засмива се тя. — Проследих го до дома му.

— Кога? И как? — зяпвам срещу нея.

Тя прави гримаса.

— Хайде, Евър, знаеш много добре, че не ми трябва кола, за да отида, където си поискам. Освен това знам, че си влюбена до уши. Не че те обвинявам, той наистина е неотразим. Но нали си спомняш оня ден, когато се държа, сякаш ме вижда?

Кимам бавно. Как бих могла да забравя?

— Е, това ме озадачи. Затова реших да разуча нещата около него.

— И? — Навеждам се към нея и затаявам дъх.

— И… не знам как да ти го кажа… не искам да ме разбереш погрешно, но… той е доста странна птица. Живее в голяма къща на брега в Нюпорт, което е доста необичайно, като се имат предвид годините му и така нататък. Откъде взема пари? Защото не забелязвам да работи нещо.

Спомням си онзи ден на хиподрума, но решавам да не го споменавам. — Но има и още по-странни неща — продължава Райли.

— Най-необяснимото е, че къщата е абсолютно празна. Има единствено един айпод, стенен часовник и малък сандък.

Само това. Обходих цялата къща. С изключение на една заключена стая.

— Откога заключените врати те спират? — поглеждам я недоверчиво, защото през изминалата година съм я виждала да преминава през безброй стени.

— Не, не ме спря вратата. Аз самата си сложих спирачки. Не мисли, че щом съм мъртва, съм оперирана от страх — мръщи се тя.

— Но той живее отскоро тук — бързам да намеря извинение за чудатостите му. — Може би не му е останало време да отскочи до мебелния магазин. Вероятно затова не иска да ме кани у тях. Не иска да виждам празните стаи.

Повтарям думите наум, за да убедя себе си, и когато осъзнавам какво правя, въздишам нещастно: Боже мой! По-жалка съм, отколкото си мислех!

Райли клати глава и ме поглежда така, сякаш е решена най-после да ми каже цялата истина за феята на млечните зъби, Великденския заек и Дядо Коледа наведнъж. Но в същия миг се отказва, свива рамене и измърморва:

— Може би трябва да видиш с очите си.

— Какво имаш предвид? — взирам се в нея, сигурна, че крие нещо от мен.

Тя става от леглото, застава пред огледалото, оправя костюма си и се оглежда от всички страни.

— Райли?

Не мога да си обясня загадъчното й поведение.

— Слушай… — най-накрая се обръща към мен тя, — може и да греша. В смисъл, какво ли знам аз, та нали съм още дете? Най-вероятно не означава нищо, но…

— Но?

Тя поема дълбоко въздух и казва:

— Но мисля, че трябва да видиш сама.

— Как ще стигнем дотам? — Ставам и грабвам ключовете, готова да я следвам.

— Няма да стане — поклаща глава. — Той си е у дома, а аз съм сигурна, че наистина може да ме види.

— Тогава какво? Той може да види и мен — напомням й услужливо.

Но тя е непоклатима.

— Не става и това е. Ще ти начертая карта.

Райли не е много силна в чертаенето на карти, затова ми прави списък с имена на улици, обозначава накъде трябва да завия, като пише „ляво“ и „дясно“, защото посоките на света винаги са ме обърквали.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен? — предлагам й за последен път и когато получавам отрицателен отговор, хващам чантата си и излизам от стаята.

Тя тръгва след мен към изхода.

— Хей, Евър!

Аз се обръщам.

— Можеше да ми кажеш всичко за ясновидските си способности. Сега се чувствам неудобно, че съм ти се присмивала за дрехите.

Отварям външната врата, спирам за миг и питам:

— Наистина ли можеш да ми четеш мислите?

Тя ми се ухилва щастливо:

— Само когато се опитваш да разговаряш с мен наум. Колкото до Деймън, сетих се, че е просто въпрос на време, докато ме помолиш да стана твой шпионин. Но… Евър?

Обръщам се отново.

— Ако ме няма известно време, да знаеш, че не е защото ти се сърдя, че се опитвам да те накажа или нещо такова. Обещавам да наминавам, за да съм сигурна, че си добре, но може да замина за малко.

Замръзвам, както съм с ръка на дръжката, и усещам първите признаци на паниката.

— Но ще се върнеш пак, нали? — питам шепнешком.

Тя кима.

— Обещавам да се върна, само че не знам кога — казва тя и ми се усмихва, но виждам, че усмивката й е пресилена.

— Но не ме напускаш, нали? — задържам дъха си и издишвам чак когато тя кима с глава. — Добре. Тогава ти пожелавам лек път.

Иска ми се да я прегърна, да я притисна до себе си и да я убедя да остане при мен, но знам, че е невъзможно, затова изтичвам до колата и бързо паля двигателя.