Вечна

Двайсет и шеста глава

Той спира пред нас, аз изхвръквам от колата и хуквам към входната врата, като вземам по две и по три стъпала наведнъж и се моля наум Райли да е горе. Трябва да я видя, трябва да споделя с нея всички откачени мисли, които напират в мен и ме подлудяват. Тя е единствената, на която бих могла да обясня, защото само тя би могла да разбере.

Проверявам задъхано в кабинета, в кухнята, на балкона, после заставам в средата на стаята си и извиквам името й. Чувствам се странно, сякаш изгарям от треска, цялата треперя от страх и ужас, въпреки че не мога да си обясня причината.

Тя не се появява и аз се качвам на леглото, свивам се на малка стегната топка и преживявам отново загубата й.

— Евър? Зле ли ти е?

Сабин оставя чантата си на земята и коленичи до мен.

Влажната ми и гореща кожа приема с благодарност хладината на уверените й длани.

Затварям очи и клатя отрицателно глава, защото знам, че въпреки припадъка и необяснимото изтощение не съм болна. Поне не и в смисъла, който тя влага в тази дума. Всичко е далеч по-сложно и лекарствата няма да помогнат.

Обръщам се на другата страна и избърсвам сълзите с крайчеца на калъфката на възглавницата, после се обръщам към нея и прошепвам:

— Понякога… понякога миналото се стоварва неочаквано върху мен. И… болката не намалява с времето — опитвам се да обясня, но сълзите ме задушават и отново мокрят лицето ми.

Тя ме поглежда с преливащ от обич и мъка поглед и казва:

— Не съм сигурна, че някога ще мине. Предполагам, че постепенно ще свикнеш с това чувство, с празнината в сърцето си. Но ще приемеш загубата и ще се научиш да живееш въпреки нея.

Усмихва ми се окуражително и избърсва сълзите ми с ръка. После ляга до мен и този път просто нямам сили да я отблъсна. Отварям душата си и си позволявам да приема и моята, и нейната болка, докато всичко се смесва в една обща печал, остра и дълбока, без начало и без край. Оставаме притиснати една в друга, говорим и плачем, и се утешаваме взаимно както никога досега. О, ако бях я допуснала до себе си по-рано! Ако не я бях отблъсквала непрекъснато!

Най-накрая тя става да приготви нещо за вечеря, вдига чантата си от пода и бърка в нея.

— Виж какво намерих в багажника на колата. Бях я взела веднъж, много отдавна. Явно съм я забравила и тя си е стояла там през цялото време.

И ми подава една бежова блуза.

Онази, за която бях забравила напълно.

Онази, която съм облякла само веднъж, в началото на учебната година.

Онази, с която бях облечена на снимката на масата за кафе в дома на Деймън, въпреки че тогава още не се познавахме.

На следващия ден минавам покрай Деймън и онова тъпо място за паркиране, дето го пази винаги за мен, и оставям колата си едва ли не на края на света.

— Какво правиш, по дяволите? — поглежда ме изумено Майлс. — Подмина го. Гледай къде ни забута!

Затръшвам вратата и тръгвам през паркинга. Дори не поглеждам към Деймън, който както винаги ме чака облегнат на колата си.

— Ехо! — провиква се след мен Майлс точно когато съм на четирийсет и пет градуса от красивата тъмна и висока фигура на господин Съвършенство. Хваща ме за ръката и се вторачва в мен. — Спри се, какво ти става? Вие двамата да не сте скарани?

Издърпвам ръката си и тръгвам към училище, като подмятам през рамо:

— Нищо не става. Нищичко!

В коридора се обръщам лекичко и виждам, че Деймън е зад мен, но когато влизам в клас и тръгвам към чина си, той е вече там. Веднага слагам качулката и пускам айпода, демонстрирам пълно пренебрежение, докато чакам господин Робинс да свърши с проверката на отсъстващите.

— Евър — прошепва Деймън, но аз продължавам да гледам право в темето на наведения над дневника господин Робинс и чакам да кажа „тук“, когато извика името ми.

— Евър, знам, че си ядосана. Но мога да ти обясня.

Гледам напред и се правя, че не чувам.

— Евър, моля те!

Оглеждам стаята с отворена уста, опитвам се да разбера какво става, после го поглеждам ужасено:

— Ето това се опитвах да избегна — вдига рамене той.

— Какво направи? — Оглеждам всички отпуснати тела в стаята и в главата ми се заражда ужасно прозрение. — Божичко, ти ги уби! Уби ги всичките!

Гласът ми се извисява в писък и сърцето ми препуска в такъв галоп, че няма начин да не го чува и той.

Но той поклаща глава:

— Моля ти се, Евър, за какъв ме вземаш? Разбира се, че не съм ги убил. Те просто имат нужда да… подремнат малко. Това е.

Отдръпвам се в края на чина си и поглеждам към вратата. Вече кроя планове за бягство.

— Може да опиташ, но няма да стигнеш много далеч. Сама видя, че пристигнах пръв в клас, въпреки че ти имаше значителна преднина.

Кръстосва спокойно крака и се заглежда в мен.

— Ти можеш да четеш мислите ми — прошепвам и се изчервявам. Иде ми да потъна в земята от срам, когато се сещам какви съм ги мислила.

— По принцип да. Добре, де, почти винаги.

— И откога? — Поглеждам го объркано. Една част от мен иска да избяга на секундата оттук, но другата иска да получи няколко отговора, преди да мисли как да си спасява кожата.

— От първия момент, когато те видях — отвръща тихо той и погледът му изпраща към мен вълна от мека топлина.

— И кога беше това? — питам с треперещ глас. Спомням си за снимката на масата му и се чудя откога ли ме следи.

— Не те следя — засмива се той. — Поне не така, както си представяш ти.

— И защо да ти вярвам? — питам, но осъзнавам, че му вярвам, независимо колко невероятно изглежда и това, и всичко останало.

— Защото никога не съм те лъгал.

— Но сега лъжеш.

— Никога не съм те лъгал за нещо важно — поглежда ме право в очите той.

— Нима? А какво ще кажеш за онази снимка, която е правена много преди да се появиш в нашето училище? Тази лъжа не фигурира ли в списъка с важните за връзката ни неща?

Той въздъхва и ме поглежда уморено.

— Ами ти? Не трябваше ли да ми кажеш, че си ясновидка и че говориш с мъртвата си сестра?

— Ти… ти не знаеш нищо за мен! — Скачам от мястото си и се олюлявам като пияна, защото сърцето ми беснее в гърдите ми като лудо. Оглеждам проснатите по чиновете тела и се заглеждам в отворената уста на Стейша. Крейг хърка толкова силно, че целият вибрира. А господин Робинс? Никога не съм го виждала по-щастлив и умиротворен.

— Цялото училище ли е така, или само нашата стая?

— Не съм напълно сигурен, но мисля, че е цялото училище. — Оглежда той с усмивка съучениците ни, видимо доволен от работата си.

Без повече приказки изтичвам към вратата, после по коридора, пресичам двора и се втурвам към кабинета на директора. Преминавам като вихър през всички портиери и заспали по бюрата си секретарки, разбирам, че е безсмислено да продължавам, и хуквам към паркинга. Тичам към моята малка миата, но Деймън е вече там, чака ме и люлее раницата ми на пръста си.

— Казах ти, че не можеш да избягаш. — Подава ми услужливо раницата.

Заковавам се на място, цялата плувнала в пот, тотално изгубила контрол. Изведнъж паметта ми се възвръща и през съзнанието ми се изнизват като на филм всички забравени моменти от неделята — покритото му с кръв лице, стенещата Хевън, онази отвратителна стая. И разбирам, че е направил нещо с ума ми, нещо, което не ми позволяваше да си спомня. И въпреки че не мога да се меря с него, не искам да се предам без бой.

— Евър — извиква той и протяга ръка към мен, но бързо я прибира до тялото си. — Нима мислиш, че съм направил всичко, за да те убия?

Очите му шарят тревожно по лицето ми, трескаво търсят моите.

— А не е ли така? Хевън мисли, че всичко е само някакъв див готически сън. Единствено аз знам истината. Единствено аз знам какво чудовище си всъщност. Само не мога да си обясня защо не ни уби и двете, когато имаше тази възможност. Защо си направи труда да потискаш паметта ми и да ме оставяш жива?

— Никога не бих те наранил — казва тихо той и вдига към мен пълните си с неизразима мъка очи. — Тълкуваш всичко неправилно. Опитвах се не да убия Хевън, а да я спася. Но ти не пожела да ме изслушаш.

— Тогава защо изглеждаше така, сякаш е на ръба на смъртта?

Стискам устни, за да спра треперенето им. Очите ми гледат в неговите, но отказват да приемат топлината им.

— Защото наистина беше на ръба на смъртта — отвръща ядосано той. — Онази татуировка беше силно инфектирана и щеше да я убие. Когато ти влезе, тъкмо изсмуквах инфекцията от нея, както се прави при ухапване от змия.

— Знам какво видях — тръсвам инатливо глава.

Той затваря очи, стиска основата на носа си и поема дълбоко въздух. После вдига поглед и казва:

— Разбирам как изглежда отстрани. И знам, че не ми вярваш. Аз… се опитах да ти обясня, но ти не пожела да ме изслушаш. Направих това в класната стая, за да привлека вниманието ти. За да ме чуеш… Защото, повярвай ми, Евър, разбрала си всичко погрешно.

Вдига черните си очи и ме поглежда настойчиво, почти умоляващо. Протяга ръце към мен, но аз не се хващам на въдицата. Не вярвам на нито една негова дума. Той е изпечен лъжец. Имал е възможност да усъвършенства лъжите си стотици, може би хиляди години и не мога да си кривя душата, играе перфектно ролята си, но все пак си личи, че е роля. И въпреки че не ми се вярва, въпреки че още не мога да го асимилирам напълно, обяснението за всичко може да бъде само едно, без значение колко налудничаво звучи.

— Разбирам едно. Че искам да се прибереш в ковчега си или във вещерското сборище. Изобщо там, където си живял, преди да се появиш при нас — изричам задъхано с усещането, че съм попаднала в някакъв кошмар, и единственото ми желание е да се събудя час по-скоро. — Остави ме на мира. Махай се!

Той затваря очи и се засмива горчиво.

— Евър, аз не съм вампир.

— Докажи ми го! — казвам с треперещи устни и в същото време си мисля откъде бих могла да намеря броеница, глава чесън или сребърен куршум.

Деймън се засмива отново, този път с глас.

— Не ставай смешна. Такива неща няма.

— Знам какво видях! — повтарям твърдо и в главата ми отново се появяват кръвта, Хевън и зловещата стая. В същия момент се сещам, че щом ги виждам аз, ги вижда и той.

Изведнъж се запитвам как би могъл да обясни познанството си с Мария–Антоанета, Пикасо, Ван Гог, Емили Бронте Уилям Шекспир, когато те са живели преди цели векове.

И веднага чувам гласа му:

— В тази връзка мога да ти кажа, че бяхме добри приятели. Леонардо да Винчи, Ботичели, Франсис Бейкън, Алберт Айнщайн и Джон, Пол, Джордж и Ринго. — Вижда, че го гледам тъпо, и изпъшква:

— За бога, Евър. Не знаеш ли кои са „Бийтълс“? Ох, караш ме да се чувствам толкова стар.

Стоя пред него, останала почти без дъх и напълно объркана, но все пак намирам сили да го изблъскам, когато приближава към мен.

— Аз не съм вампир, Евър. Аз съм безсмъртен.

Извъртам очи.

— Вампир, безсмъртен, има ли разлика?

Боже мой, няма да се караме за терминологията сега!

— Защо пък не, заслужава си да поспорим, защото между тях има огромна разлика — отвръща той на неизречената ми на глас мисъл и ми се усмихва. — Виждаш ли, вампирът е фикция, измислено създание, което съществува само в книгите, филмите и във въображението на такива като теб. Аз съм безсмъртен. Което означава, че бродя по земята от стотици години, но все в един жизнен цикъл. И противно на представите ти, безсмъртието ми не се дължи на пиене на кръв, човешки жертвоприношения или други отвратителни неща, каквито ти се въртят в главата.

Припомням си странната червена течност, която носи винаги със себе си. Дали няма нещо общо с това? Дали не е нещо като еликсир на безсмъртието?

— Еликсир на безсмъртието! — прихва той. — Това не беше зле. Представи си само какви възможности за печалба отваря.

Но когато вижда, че не отвръщам на смеха му, става отново сериозен.

— Евър, не бива да се страхуваш от мен. Аз не съм страшен, нито зъл. Никога не бих направил нещо, което да те нарани. Аз съм просто едно момче, което живее прекалено дълго на този свят. Може би неприятно дълго. Но това не ме прави чудовище, а просто безсмъртен. И се боя, че…

Протяга ръка към мен, но аз отскачам като ужилена. Въпреки треперещите си крака се отдалечавам бързо и не искам да слушам повече.

— Лъжеш! — изричам, задушавана от неочаквано избухналата в мен ярост. — Това е лудост. Ти си луд!

Той поклаща бавно глава. В очите му се чете неизмерима скръб. Пристъпва към мен и казва:

— Спомни си първия момент, когато ме видя. Беше точно тук, на паркинга. В мига, когато очите ни се срещнаха, ти видя в моите нещо познато. Спомни си и онзи ден, когато припадна. Отвори очи, погледна в моите и за малко да ме разпознаеш. Беше толкова близо, просто на ръба, но после изгуби нишката.

Гледам го като омагьосана. Не мога да помръдна. Усещам точно какво се кани да каже, но знам, че не искам да го чуя.

— Не! — извиквам и правя още една крачка назад. Движението е толкова рязко, че ми се завива свят и губя равновесие.

— Аз съм онзи, който те намери тогава в гората. Аз съм онзи, който те върна обратно.

— Не! — Клатя глава и гълтам сълзите си.

— Не!

— Очите, които видя, когато се върна оттам, бяха моите, Евър. Това бях аз. Бях неотклонно до теб. Аз те спасих. Знам, че си спомняш всичко. Виждам го в мислите ти.

— Не! — Запушвам уши и затварям очи. Крещя с всички сили, не искам да слушам повече: — Спри! Чуваш ли? Спри!

— Евър! — Гласът му нахлува в съзнанието ми и тревожи сетивата ми. — Съжалявам, но това е самата истина. Виждаш, че няма защо да се страхуваш от мен.

Свличам се на земята, свивам се на кълбо с допрени до лицето колене и избухвам в сълзи. Раменете ми се тресат като на малко дете.

— Не се приближавай до мен! Нямаш право да ми се бъркаш в живота! Ти си виновен за всичко. Заради теб хората ме наричат откачалка. Ти си виновен за ужасния ми живот. Защо не ме остави просто да умра?

— Не можех да те загубя отново. Нямаше да го понеса. Не и този път — коленичи до мене той.

Поглеждам го объркано. Нямам представа за какво говори, но не искам да слушам обясненията му. Достатъчно ми е това, което вече чух. Сега искам просто да спре. Искам всичко това да свърши.

Той клати глава, впил в мен черните си очи. Виждам ясно колко бледо и измъчено е лицето му.

— Евър, не си го мисли, моля те, не…

— Значи… значи ти остави цялото ми семейство да умре, мен реши да върнеш обратно — пронизвам го с поглед. Гнева ми расте толкова бързо, че скоро заглушава мъката ми. — Е защо? Защо го направи? При положение, че този път казва истината и наистина имаш силата да възкресяваш мъртвите. Защо тогава не спаси и тях? Защо само мен?

Той се свива като ударен от омразата в гласа ми, от тънките стрели, които злобата ми мята по него.

— Не съм толкова силен. Те вече бяха преминали. Но ти се люшкаше ту от едната страна на линията, ту от другата. За мен това беше знак, че искаш да живееш.

Подпирам се на колата, затварям очи и вдишвам дълбоко. Значи наистина вината е само моя. Защото се забавих, останах да се поразходя из тъпите зелени полета, захласнах се по онези пулсиращи от живот дървета и цветя. През това време те са преминали отвъд, пресекли са границата. А аз останах, хванах се в капана.

Поглеждам го гневно и той свежда поглед.

Боже, каква съм нещастница! Веднъж да се ядосам така, че да искам да убия някого, и този някой ще се окаже неубиваем!

— Махай се! — изкрещявам в лицето му, откопчавам гривната с кристалната конска глава и я запращам в лицето му. Искам да забравя за нея, за него, за всичко. Чух и видях повече, отколкото мога да понеса. — Върви си! Не искам да те виждам никога повече.

— Моля те, не го казвай, ако не го мислиш наистина — чувам изпълнения му с отчаяние глас.

Хващам главата си с ръце, прекалено изтощена, за да плача, прекалено объркана, за да говоря. Знам, че ще чуе мислите ми, затова затварям очи и заговарям наум:

Казваш, че никога не би ме наранил, но виж какво направи. Съсипа всичко, разби целия ми живот и за какво? За да бъда цял живот сама? За да се крия зад качулки до края на живота си? Мразя те! Мразя те за това, което ми причини. Мразя те заради твоя егоизъм. И не искам никога, никога да те виждам.

Продължавам да стоя с глава в ръцете си, да се люлея напред–назад и да повтарям мислите си отново и отново:

Остави ме да бъда нормална отново, моля те, позволи ми да бъда нормална! Махни се, остави ме на мира. Мразя те, мразя те, мразя те, мразя те…

Когато най-после отварям очи, виждам, че съм заобиколена от лалета, всички до едно червени. Кадифените листенца блестят на яркото утринно слънце, изпълват целия паркинг и покриват колите. С мъка се изправям на крака и се измъквам оттам, без да се обръщам. Защото знам, че този, който ги е оставил, вече не е там.