Синя луна

Девета глава

Понеже ще прекараме заедно нощта, решаваме той да не идва до нас следобеда. На паркинга си разменяме страстни целувки, скачаме в колите и аз решавам да се отбия в мола.

Искам да си купя нещо специално за довечера — нещо като за голямата вечер на Майлс и за моята любовна среща — защото и двамата сме пред дебюта на живота си. Поглеждам часовника, установявам, че нямам никакво време, и съжалявам, че не приех предложението на Деймън да избягаме от училище. Вливам се в трафика и се чудя дали да не взема Хевън на разходка из магазините. Не сме излизали заедно още от онази откачена история с Дрина, после тя се запозна с Джош и въпреки че учат в различни училища, двамата сякаш са закачени един за друг. Джош дори успя да я откаже от посещенията на онези сбирки на всякакви холици, от ежедневните й разходки из приютите на случайно избрани църкви и от пунша, и курабийките, с които се тъпчеше, докато изслушваше поредната сълзлива история на някой пристрастен към нещо си.

Доскоро нямах нищо против да не се виждаме толкова често, защото изглеждаше щастлива и доволна от живота си. Най-после бе намерила някого, който не само я харесваше, но беше и подходящ за нея. Но напоследък започва да ми липсва и ми се иска да си побъбря малко с нея.

Търся я с поглед и я виждам облегната на червената си спортна кола да говори с Роман. Той се навежда към ухото й, казва й нещо, а Хевън хваща ръката му и се смее с глас. Оглеждам я подробно — черни дънки, черна тясна жилетка без ръкави, груби обувки, нарочно несресана гарваново черна коса с шокиращи червени кичури. Суровата гледка е смекчена единствено от розовата й аура, чиито граници се разширяват, докосват се до тази на Роман и затварят двамата в един пламтящ ореол. Няма съмнение, че ако Роман реши, Джош отива в миналото. Искам да я спра, преди да се е случило нещо лошо, но той се обръща и ме поглежда толкова настойчиво и приканващо, че бързам да натисна педала и да отмина.

Колкото и да го харесват приятелите ми и да въздишат по него онези от списък „А“, колкото и да е показателно, че Деймън не показва признаци на тревога, аз не го харесвам и това си е.

Независимо че чувствата ми почиват само на неприятното усещане в стомаха ми, всеки път, когато той е наблизо, настръхвам.

Навън е горещо, затова решавам да отида в затворения мол на площад „Саут Кост“, а не в открития търговски център на Фешън Айлънд, макар че местните правят точно обратното.

Но аз не съм местна. Аз съм от Орегон. Което означава, че съм привикнала към по-предпролетно време — онова, което само намеква за пролет. Нали се сещате — проливни дъждове, мрачно небе и кал до коленете. И мразя горещините тук, които те оставят без дъх, а, както разбирам, ще става и още по-лошо. Това ме кара да тъгувам още повече за дома.

Обикновено избягвам шумни и ярко осветени места, защото там се събира много енергия и това ме побърква. Обикновено Деймън ми служи за естествена защита, но сега го няма и се налага да прибягна отново до айпода.

Но се отказвам от качулката и слънчевите очила, с които бях свикнала да ходя, преди да го срещна. С тях изглеждах като излязла от лудницата. Просто се съсредоточавам в пътя пред мен и изключвам периферното си зрение, както ме е учил Деймън.

Слагам слушалките в ушите си и увеличавам звука дотолкова, че да погълне всеки друг шум. Остават само въртящата се дъга от аури и няколко призрака (колкото и да внимавам, те винаги се оказват точно пред мен). Тръгвам към магазина на „Виктория Сикрет“, толкова съм концентрирана върху задачата си и музиката, че забелязвам Стейша и Онър чак когато се сблъсквам с тях.

— Боже мой! — пропява Стейша и тръгва към мен така стремително, като че ли на гърдите ми има етикет „Гучи на половин цена“.

— Сигурно се шегуваш — сочи тя към фееричния комбинезон в ръката ми. Съвършеният й маникюр се насочва към мънистата в средата, където се събират долната и горната цепка.

Нямам никакво намерение да го купувам, просто ми беше интересно, но тя извива надменно устни и аз започвам да се чувствам като пълна глупачка особено когато чувам обидните й мисли.

Хвърлям комбинезона и намествам слушалките в ушите, за да демонстрирам, че всъщност не съм чула нищо, и тръгвам към щанда за памучно бельо. То определено пасва повече на стила ми.

Измъквам една розова и една оранжева камизола, но веднага си казвам, че сигурно на Деймън няма да му допаднат. Вероятно предпочита нещо по-изтънчено, нещо с повече дантела и по-малко памук. От онези, дето им викат секси. Не поглеждам назад, но знам, че Стейша и вярното й куче ме следват по петите.

— Виж, виж, Онър, Откачалката не може да реши дали да се облече като долнопробни кучка, или като малко сладко момиченце — хихика се Стейша. — Да знаеш, че ще избере долнопробното. Сигурна съм. А и доколкото помня, Деймън няма да е очарован от памучното.

Замръзвам на място, стомахът ми и гърлото ми се свиват от безпричинна ревност. Но само за момент. Бързо възстановявам дишането и продължавам да оглеждам, като не показвам с нищо, че думите й са ме засегнали.

Знам точно какви за били взаимоотношенията й с Деймън и мога смело да заявя, че не са били нито долнопробни, нито сладки и невинни. Защото не е имало нищо. Деймън само се е преструвал, че я харесва, за да ме предизвика. Но дори и мисълта за подобна възможност кара стомаха ми да се гърчи.

— Хайде да вървим. Тя не ни чува — хваща я Онър за ръката. Онър мести поглед от мен на нея, после вади телефона си и за стотен път проверява дали най-после не е пристигнал отговор на съобщението й до Крейг.

Но Стейша не й обръща внимание. Шегата й харесва и не е склонна да остави нещата да приключат така безславно.

— О, много добре ме чува дори — усмихва се ехидно. — Не се оставяй айподът и слушалките да те заблудят. Тя може да чува всичко, което си говорим и мислим. Тя не е просто откачалка, а истинска вещица.

Обръщам им гръб, тръгвам към другия край на магазина и се заглеждам в сутиените, като междувременно си повтарям като развален грамофон: Не й обръщай внимание, не й обръщай внимание, съсредоточи се в пазаруването и тя ще си тръгне.

Но Стейша не си тръгва. Хваща ме за ръката и ме дърпа.

— Хайде, Евър, не се срамувай. Покажи й. Покажи на Онър каква ненормалница си.

Очите й ме фиксират и ме атакуват с поток от мрачна енергия, пръстите й стискат ръката ми толкова силно, че скоро ще се срещнат. Разбирам, че иска да ме ухапе, да ме накара да заговоря, както когато ме срещна в коридора на училището и аз изгубих контрол. Само че тогава тя го направи, без да иска. Още не знаеше за способностите ми. Сега го прави нарочно.

Онър започва да нервничи и да мрънка:

— Хайде, Стейша, остави я. Не ми е интересно тук.

Но Стейша й обръща гръб и стиска ръката ми още по-силно. Ноктите й се впиват в плътта ми.

— Хайде, покажи й! Кажи й какво виждаш! — шепне тя през зъби.

Затварям очи и се опитвам да потуша надигащата се буря в стомаха ми, из главата ми се въртят същите отвратителни картини, каквито видях и тогава в коридора: Стейша драска със зъби и нокти към върха на пирамидата и тъпче с крака тези под себе си. Включително и Онър. Особено Онър. Тя толкова се страхува да не изпадне от списък „А“, че е готова на всичко…

Бих могла да й кажа каква ужасна приятелка е Стейша, да разкрия гадната й същност, такава, каквато я видях аз… Бих могла да отскубна ръката на Стейша от моята и да я метна с такава сила, че да разбия с нея стъклената витрина и да я оставя да пльосне на улицата…

Бих могла, но няма да го направя. Защото онзи път, когато се изпуснах и казах на Стейша всички ужасни неща, видени от мен, се оказа, че направих огромна грешка. Не мога да си позволя да я направя отново. Сега крия много повече неща и трябва да внимавам. И тайните не са само мои, а и на Деймън.

Така че стискам зъби, за да не избухна, и се моля Господ да ми прати търпение, докато слушам подигравателния й смях. Напомням си, че всичко ще е наред само ако изглеждам слаба и неуверена. Защото слабостта ме прави нормален и безопасен противник, дава й илюзията, че е много по-силна от мен.

Онър проверява часовника си и потропва с крак, няма търпение да се махнат оттук. И тъкмо когато се готвя да изблъскам Стейша и случайно да извия ръката й, виждам в мислите й нещо толкова ужасно, толкова противно, че се дръпвам в опит да се освободя от хватката й и падам, като събарям цялата стойка със стоката.

Сутиени, закачалки, щипки — всичко се срутва на земята, а аз се приземявам най-отгоре, като черешката на тортата.

— Виж я, виж я! — изписква Стейша, хваща Онър за ръката и двете избухват в такъв кикот, че едва не падат върху мен.

— Кажи, не е ли пълна откачалка? — провиква се тя и бърка в чантата, за да запечата на телефона си цялата сцена.

Приближава се до мен и не спира да снима, докато се мъча да се освободя от увития около врата ми червен колан за жартиери и сутиена на главата си.

— Я да видим какво ще правиш сега. Нали знаеш поговорката „Чупи купи“?

Все пак успявам да се изправя на крака и изпращам с поглед Стейша и Онър, които веднага забързват към вратата. В същия момент се появява продавачката. Стейша спира, обръща се и казва през рамо:

— Не съм приключила с теб. Повярвай ми, всичко тепърва започва.

После изчезва през вратата.