Синя луна

Петдесета глава

Втурвам се в стаята и първото нещо, което виждам, е Деймън. Все още лежи на канапето и изглежда по-слаб и блед отпреди.

Второто нещо е Райни. Коленичила е до него и слага мокри кърпи на челото му. Вижда ме и очите й се разширяват от удивление. Веднага вдига ръка и крещи:

— Евър, не! Ако искаш да спасиш Деймън, не се приближавай. Не разкъсвай кръга.

Поглеждам надолу и виждам някаква бяла зърнеста субстанция, оформена в съвършен кръг около тях. Вдигам отново поглед към нея и се чудя какво иска тя, защо стои до Деймън и не ме пуска в кръга. Извън Съмърленд ми изглежда още по-зловеща с призрачно бледото си лице с остри черти и огромни черни като въглен очи.

После поглеждам към Деймън, виждам, че се бори за всяка глътка въздух, и решавам да отида при него, независимо от предупреждението. Защото вината за състоянието му е моя. Аз го изоставих. Зарязах го като първа глупачка, егоистка и наивница, която си мислеше, че всичко ще се нареди по плана й, само защото така й се искаше. Избягах и оставих Ава да събира парченцата.

Пристъпвам напред, пръстите на вдигнатия ми във въздуха крак преминават линията на кръга, когато Роман връхлита в стаята, вижда Райни до Деймън и извиква:

— Какво прави тя тук, по дяволите!

Не му вярвай — шепне с металния си глас тя и погледът й се мести от него на мен. — Той знаеше, че съм тук от самото начало.

— Нищо не съм знаел. Никога не съм те виждал досега — клати глава той. — Съжалявам, скъпа, но госпожичките от католическите училища не са ми слабост. Предпочитам малко по-предизвикателни, като Евър.

В същия момент протяга ръка и прокарва пръст по гърба ми. Кожата ми настръхва и ми се иска да реагирам, но се сдържам. Поемам дълбоко въздух и се старая да запазя спокойствие. Поглеждам към другата му ръка и виждам противоотровата за Деймън.

Сега единствено тя има значение. Всичко друго може да почака.

Грабвам бутилката от ръката му, махам тапата и тъкмо да проникна в кръга на Райни, той ме хваща за ръката.

— Не бързай толкова.

Спирам и се вглеждам в двамата поред. Райни казва тихо:

— Не го прави, Евър. Не слушай, каквото и да ти казва. Слушай само мен. Ава изхвърли противоотровата и избяга с еликсира веднага след като ти си тръгна, но за щастие успях да се прехвърля тук малко преди него. — Тя кима към Роман, очите й са като светкавици в тъмна нощ. — Той се нуждае от теб, за да може да разкъса кръга и да влезе. Без теб не може да се добере до Деймън. Само призваните имат достъп до центъра му, само онези, които имат добри намерения. Но ако влезеш сега Роман ще те последва. Ако наистина искаш да спасиш Деймън, трябва да изчакаш Роми.

— Роми?

Райни кима.

— Тя ще донесе противоотровата, но ще е готова след полунощ. Трябва да поеме енергия от пълната луна, за да узрее.

Роман клати глава и казва през смях:

— Каква противоотрова? Аз единствен имам нужното лекарство. По дяволите, аз направих отровата, тя откъде ще знае какво трябва да използва’? Вижда объркването ми и добавя. — Наистина, Евър, нямаш друг избор. Ако слушаш тази — сочи с пръст към Райни, Деймън ще умре. Ако послушаш мен — няма да умре. Сметката е съвсем проста.

Поглеждам Райни, която клати глава, прави ми знак да не го слушам и шепне да почакам Роми, да имам търпение до полунощ, тоест още няколко часа. Местя поглед към Деймън и виждам как дишането му става все по-накъсано, лицето му губи цвета си…

— А ако лъжеш? — насочвам цялото си внимание към Роман.

— Тогава ще умре.

Преглъщам и свеждам поглед към пода, неспособна да реша какво да правя. Да се доверя ли на Роман, злия безсмъртен, отговорен за всичко това? Или да се доверя на Райни, зловещата близначка, с нейните неясни ехтящи думи и странното й поведение? Затварям очи и се опитвам да се съсредоточа, да чуя какво става в стомаха ми. Той никога не ме лъже, въпреки че невинаги се съобразявам с него. Но този път е подозрително спокоен. Чувам гласа на Роман и отварям очи.

— … Но ако не те мамя, той ще живее. Така че не виждам какъв избор имаш.

— Не го слушай — ехти гласът на Райни. — Той не е тук, за да ти помогне, а аз. Аз ти изпратих видение онзи ден в Съмърленд. Аз ти показах всички съставки, нужни за спасението му. Последния път ти отказаха достъп до акашките хроники, защото ти вече бе направила своя избор. С Роми се опитахме да ти покажем пътя, да помогнем и да ти попречим да заминеш, но ти отказа да ни послушаш, а сега…

— Мислех, че не знаете нищо за мен — присвивам очи. — Мислех, че нямате достъп…

Хвърлям бърз поглед към Роман и разбирам, че трябва да бъда внимателна в думите си.

— Мислех, че не можете да виждате разни неща.

Райни ме поглежда удивено, клати глава и казва леко обидено:

— Никога не сме те лъгали, Евър. Да, ние наистина не можем да виждаме определени неща. Но Роми предусеща, а аз предвиждам нещата, а двете заедно имаме видения и чувстваме какво ще стане. Така те намерихме първия път и се опитвахме да те насочваме в правилната посока, като използваме предусетената от нас информация. И понеже Райли искаше да се погрижим за теб…

— Райли? — трепвам и усещам, че стомахът ми се преобръща. — Нима и тя е в течение на нещата?

— Срещнахме я в Съмърленд и я разведохме наоколо. Дори ходихме заедно на училище в един частен колеж, който тя материализира. Затова сме облечени така — сочи към плисираната пола и сакото, униформата, с която двете сестри не се разделят. Припомням си, че Райли си мечтаеше да отиде в частен пансион, за да се махне от мен, както казваше. Това доказваше, че е възможно да е материализирала такова училище.

— После тя реши да… — Райни се запъва, стрелка с поглед Роман и продължава с нова сила: — Да премине отвъд… и ни помоли да се погрижим за теб, ако някога се върнеш в Съмърленд.

— Не ти вярвам — казвам, въпреки че нямам основание за това. — Райли щеше да ми каже, тя щеше…

Но после си спомням как веднъж каза, че се е запознала с някакви хора и те са й показали разни неща, и се запитвам дали не е говорила за близначките.

— Познаваме и Деймън. Той ни помогна веднъж беше много отдавна. — Поглежда ме и когато вижда, че съм готова да й обърна гръб, казва бързо. — Но ако изчакаш още няколко часа да узрее противоотровата, Роми ще дойде и тогава…

Обръщам поглед към Деймън. Тялото му се съсухря пред очите ми, кожата му изтънява и избледнява, очите му хлътват, дишането става все по-трудно, всяко следващо поемане на въздух е по-слабо от предишното. Разбирам, че имам само един избор.

Обръщам гръб на Райни и питам Роман:

— Какво трябва да направя?