Синя луна

Двайсет и девета глава

Отивам в Съмърленд, но този път прескачам обичайното приземяване върху зелената поляна и кацвам в средата на онази улица, мястото, което сега е най-важно за мен и за бъдещето ни с Деймън. Ставам, изтупвам дънките и установявам с изненада, че всички около мен продължават с обичайните си занимания, сякаш да падне някой по този начин е съвсем нормално и се случва всеки ден. Но може би в това измерение е точно така.

Минавам покрай караоке баровете и фризьорските салони и продължавам по показания ми от Роми и Райни път. Знам, че мога просто да пожелая да отида там, но ми се иска сама да открия точното му местоположение. Свивам по празната алея, излизам на булеварда, изтичвам по големите мраморни стъпала, заставам пред масивната врата и тя моментално се отваря пред мен.

Влизам в големия мраморен коридор и отчитам, че този път е много по-населен с хора. Преповтарям въпросите наум и се чудя да търся ли „Хрониките на Акаша“, или да питам направо оттук. Освен това не знам дали са позволени въпроси от рода на: Кой е Роман и какво е направил с Деймън! и Как мога да го спра и да спася живота на приятеля си?

Решавам, че е по-добре да съкратя нещата и да оформя едно-единствено изречение. Затварям очи и се замислям. В общи линии това, което ми трябва да знам, е: Как мога да направя нещата да са си както преди?

И щом го формулирам, пред мен се появява врата, отваря се и топлата светлина ме кани да вляза в бялата кръгла стая, само че този път, вместо мраморна пейка, има износен кожен диван.

Сядам на него, вдигам краката си и се настанявам удобно. И съзнавам, че лежа на любимия диван на татко, чак когато виждам изписаните на облегалката инициали Р. Б. и Е. Б. Скачам като ужилена. Спомням си, че аз убедих Райли да издълбае буквите със скаутския си нож, който после се превърна в доказателство срещу нас. Мама и татко разбраха, че виновниците сме ние, и ни наказаха да не излизаме една седмица.

Прокарвам пръсти по буквите, нокътят ми влиза в по-дълбоката резка на Р-то, припомням си подробностите и едва потискам риданията си. Помня ги съвсем ясно. Както и всички останали. Всеки един от онези прекрасни дни, които някога приемах за даденост, а сега ми липсваха толкова, че ме болеше сърцето.

Бих направила всичко, за да върна нещата обратно. Каквото и да е, само да може всичко да си бъде, както беше някога…

И докато оформям тази мисъл в главата си, празната стая започва да се променя, като се трансформира бавно в нашата всекидневна в Орегон.

Из въздуха се носи познатият аромат на мамините ореховки, стените преливат от бисерно бяло в бежова разцветка, която мама харесваше толкова много, а плетеното одеяло от баба в три нюанса на синьото покрива коленете ми. Поглеждам към вратата и виждам закачената на дръжката й каишка на Жълтурко, в коридора се мъдрят старите маратонки на Райли, точно до тези на татко. Постепенно всеки детайл си идва на мястото, всяка книга, всяка снимка и сувенир. Оглеждам се смаяно и неволно се запитвам дали промяната е предизвикана от въпроса ми? Това ли означава „всичко да си е както преди“?

Но докато го задавах, си мислех за мен и Деймън.

Или не?

Имам предвид дали наистина е възможно човек да се върне във времето?

Или това е просто дубликат, умален макет на всекидневната на семейство Блум. Най-скъпите ми хора.

Задавам си въпроса „Какво наистина значи това“ и изведнъж телевизорът се включва, екранът лумва във всевъзможни цветове и аз забелязвам, че е направен от кристал, като онзи, в който гледах миналия път.

Увивам одеялото плътно около себе си, подмушвам го под коленете си и се заглеждам. На екрана се появява надпис „l’heure bleue“. Запитвам се какво ли може да означава това и дефиницията вече се изписва на екрана с красив калиграфски почерк:

Френският израз Fheure bleue или (синият час) се отнася за времето между деня и нощта, когато светлината е още синкава, примесена с мрак, а ароматът на цветята е най-силен.

После думите избледняват и на тяхно място се появява образ на луна — пълна луна в цялото си великолепие — и хвърля прекрасни сини отблясъци, които съвпадат с цвета на небето…

И после… после там, на същия този екран, виждам себе си. Облечена съм в дънки и черен пуловер, косата ми е разпусната и покрива раменете ми. Стоя пред някакъв прозорец, незнайно как монтиран на същата синя луна, и поглеждам към часовника си, сякаш чакам нещо, сякаш някой ще пристигне всеки момент. И въпреки че според мен онова момиче не съм аз или поне не съвсем, защото аз съм си тук и я наблюдавам в някакво странно полусънно състояние, установявам, че чувствам и мисля онова, което си мисли тя. Момичето е готово за път. Отива там, където доскоро си е мислило, че не може да стигне. Чака нетърпеливо часа, когато небето ще приеме същия цвят като луната — прекрасно тъмносиньо, без следи от слънчеви лъчи. Този момент е единственият й шанс да намери пътя към онова място, което е смятало, че е изгубило завинаги — да се върне в тази всекидневна.

Загледана в искрящите й от нетърпение очи, аз се стряскам и подскачам, когато тя вдига ръка, докосва кристала с пръст и изчезва.