Синя луна

Тринайсета глава

Пресичам и бързам да се скрия зад първата попаднала пред очите ми сграда, надниквам зад ъгъла и чакам виненочервеният „Астън Мартин“ на Роман да отмине по улицата. След това изчаквам още няколко минути, за да съм сигурна, че няма да се върне, и чак тогава си отдъхвам.

Сега най-важното е да намеря Деймън. Трябва да разбера какво му се е случило, защо изчезна, без да ми каже дума. Искам да кажа, че той… ние… очаквахме тази вечер цели четиристотин години и това, че не е тук, може да означава само едно — че се е случило нещо ужасно.

Но първо имам нужда от кола. Не мога да стигна до Ориндж Каунти пеша. Затова затварям очи и си представям първото нещо, което ми идва наум — небесносиньо беемве — като на Шайла Спаркс, най-готината мацка, която някога е ходила по коридорите на „Хилкръст Хай“, старото ми училище в Орегон. Припомням си облите като на детска играчка форми и черния кожен гюрук, замайващо луксозен и в същото време леко посивял от безмилостния орегонски дъжд. Представям си го съвсем ясно, сякаш е пред мен — бляскаво, кръгло и ужасно сладко беемве. Усещам пръстите ми да се сключват около дръжката, усещам меката кожа, когато сядам зад волана, слагам едно червено лале в прикрепената към таблото вазичка, отварям очи и виждам успеха си.

Само че не знам как да завъртя стартера.

Забравих да проявя ключ.

Но това никога не е било пречка за Деймън, затова решавам, че и аз ще се справя. Затварям отново очи и запалвам двигателя, като си припомням точния звук от колата на Шайла, докато минаваше покрай мен и бившата ми най-добра приятелка Рейчъл, а ние гледахме със завист супер готините й приятели, накачулили се на предната и задните седалки.

Моторът забръмчава и аз поемам към крайбрежната магистрала. Решавам да започна издирването си от хотел „Монтаж“, където трябваше да прекараме вечерта.

По това време движението е ужасно, но аз не забавям. Съсредоточавам се върху заобикалящите ме автомобили, виждам какъв ще бъде следващият им ход и се нагаждам спрямо бъдещите действия на шофьорите. Придвижвам се бързо и гладко към следващото свободно пространство и за нула време пристигам пред входа, изскачам от колата и се втурвам във фоайето. Спирам чак когато момчето, което паркира колите на клиентите на хотела, извиква след мен:

— Хей, чакайте! Къде са ключовете?

Не мога да си губя времето с обяснения, нито пък да материализирам ключове пред него, затова преминавам през вратата тичешком и викам през рамо:

— Оставете колата тук. Ще се бавя само секунда.

Завивам към рецепцията, заобикалям дългата опашка от недоволни хора — всички до един натоварени с екипи за голф и чанти с монограми по тях и всички до един оплакващи се за отмяна на резервацията им във връзка с четиричасово закъснение на не знам какъв си полет. А когато се намествам пред една двойка на средна възраст, която е наред да говори с рецепционистката, ропотът и недоволството се качват с няколко нива нагоре.

— Бихте ли ми казали дали Деймън Огъст се е регистрирал? — пренебрегвам аз протестите зад себе си, стискам ръба на плота пред мен и се опитвам да изглеждам спокойна.

— Извинете, кой казахте? — пита служителката и хвърля с поглед послание към двойката зад мен, което звучи горе-долу така: Не се безпокойте. Ей сега ще се оправя с тази нахалница.

— Деймън Огъст — казвам бавно, на срички, с много повече търпение от наличното.

Тя примижава и ме поглежда триумфално. Устните й едва се движат, докато казва:

— Съжалявам, но тази информация е конфиденциална.

И мята конската си опашка през рамо с красноречив жест, сякаш слага голяма точка след изречението.

Присвивам очи, съсредоточавам се върху нейната тъмнооранжева аура и виждам, че цени най-много организацията и самоконтрола — все неща, за които показах отчайваща липса, когато се наместих отпред. Ясно е, че трябва да положа специални усилия, за да я умилостивя. Забравям за надменността и възмущението и обяснявам кротко, че съм другият гост, който ще сподели стаята на този Огъст.

Тя ме измерва с поглед, после поглежда към двойката отзад и казва:

— Съжалявам, но трябва да изчакате реда си. Като всички останали.

Разбирам, че имам по-малко от десет секунди, преди да повика охраната.

— Знам — снишавам глас и се навеждам към нея. — И се извинявам, но работата е там, че…

Тя ме поглежда, ръката й се вдига към телефона. Оглеждам внимателно дългия остър нос, тънките устни без червило и подпухналите й клепачи и виждам, че ще спечеля.

Била е изоставена. И то толкова наскоро, че все още заспива със сълзи на очи. Всеки ден мисли за ужасната си съдба, всъщност мисли само за това. Прощалната сцена я следва, където и да отиде, каквото и да прави — и през деня, и в сънищата й.

— Работата е там, че… — Спирам аз и се преструвам, че нямам сили да кажа точните думи, но всъщност не мога да измисля какви точно трябва да бъдат. Тръсвам глава и започвам отново. Знам, че за да излъжа добре, всичко трябва да се приближава до истината. — Той не се появи в уреченото време и затова… ами… изобщо не съм сигурна дали ще дойде.

Преглъщам с мъка и ахвам вътрешно, когато усещам по лицето ми да се стичат истински сълзи.

Поглеждам я отново и виждам чертите на лицето й да омекват — стегнатите устни, присвитите очи, инатливо наклонената на една страна глава — всичко това изведнъж се трансформира в съчувствие и солидарност — и знам, че съм се справила. Сега сме като сестри — верни членове на племето на всички жени, изоставени от любимите си.

Тя започва да трака по клавиатурата и аз бързам да синхронизирам енергията си с нейната, за да видя това, което вижда тя. Буквите хвърчат по екрана и скоро показват, че нашата стая номер триста и девет все още е празна.

— Сигурна съм, че просто закъснява — казва тя, макар да не го вярва. За нея всички мъже са отрепки, в това няма никакво съмнение. — Но ако ми покажете лична карта, за да съм сигурна, че наистина сте вие, бих могла…

Но още преди да е свършила, аз се обръщам и изчезвам от погледа й. Не ми трябва ключ. Няма какво да правя в онази тъжна и празна стая. Няма смисъл да чакам там, защото знам, че той няма да се появи. Трябва да продължа да търся, да проверя другите две места, където би могъл да е. Скачам в колата, поемам към плажа и се моля да е там.