Синя луна

Трийсет и трета глава

Тичам надолу, влизам в кухнята и се провиквам:

— Вземи чантата до вратата и ми я донеси.

Хвърлям се към хладилника, бързам да изпразня съдържанието му и да подменя бутилките му с моите, преди Деймън да се прибере и да ни залови на местопрестъплението.

Но когато отварям огромния „Съб-Зебо“ хладилник, не виждам нищо от онова, което очаквах. Както стана и в стаята горе. Всички рафтове са пълни с храна.

Планини от храна, сякаш наистина планира грандиозно парти. Такова, дето ще продължи три дни.

Виждам цял бут говеждо, килограми с пържоли и сирене, половин пиле, две големи пици, кетчуп, майонеза и разни полуфабрикати. На най-долния рафт са подредени няколко стека с бира.

Всичко щеше да изглежда съвсем нормално, но Деймън не е нормален. Той не е ял от шестстотин години.

И не пие бира.

Еликсир, вода, понякога чаша шампанско — да. Но „Хайнекен“ и „Корона“ — никога.

— Какво има тук? — слага Ава чантата на пода и наднича през рамото ми, любопитна да разбере каква работа може да имам тук. Отваря фризера и го открива пълен догоре с водка, замразена пица и няколко бутилки „Бен&Джери“. — Добре, де, скоро е посещавал супермаркета. Има ли причина за тревога? Да не би двамата с него да не пазарувате, а да материализирате храната, когато огладнеете?

Поклащам глава. Не мога да й призная, че изобщо не огладняваме. Не е необходимо да знае цялата история (Между другото, споменах ли й, че с Деймън сме безсмъртни?) само защото е разбрала, че имаме странни психически способности и можем да материализираме разни неща тук и в Съмърленд.

Тя знае само това, което съм й казала — че имам силни подозрения, че Деймън е отровен. И тази отрова унищожава всичките му психически способности, интелекта му, неговите знания и умения, както и паметта му, което си е самата истина. Виждам с очите си как всичко това изчезва и той постепенно се превръща в смъртен.

И ако сега е на годините на всички останали в класа — разглезен милиардер без родители, които да го надзирават непрекъснато, е въпрос на време да започне да старее.

И да боледува.

И накрая да умре, както видях на онзи екран в Съмърленд.

Ето защо искам да подменя бутилките с еликсира. Трябва да му доставя чист сироп, за да може да възстанови силите си и да поправи това, което е съсипал. После ще трябва да потърся противоотрова, за да го спася и да му помогна да стане отново моят мил, красив и благороден Деймън.

За мен разхвърляната къща, новите мебели и пълният хладилник са доказателство, че състоянието му се влошава много по-бързо, отколкото очаквах.

— Изобщо не виждам бутилките, за които говориш — наднича из рафтовете Ава. — Сигурна ли си, че ги държи тук?

— Трябва да са тук — мърморя, прехвърлям продуктите от едната на другата страна и ето че най-после ги откривам. Хващам няколко наведнъж и ги връчвам на Ава. — Точно, както си и мислех.

Ава вдига вежди.

— Не мислиш ли, че е странно да продължава да го пие? Ако в него има отрова, сигурно вкусът му е променен.

Изведнъж изпадам в колебание.

Ами ако греша?

Грабвам една бутилка и я вдигам към устните си.

— Нали няма да пиеш от него? — спира ме Ава.

Но аз свивам рамене и отпивам, струва ми се, че това е единственият начин да разбера дали наистина в него има отрова. Надявам се, че няма да се разболея от една малка глътка. Течността влиза в устата ми, аз усещам вкуса му и веднага разбирам защо Деймън не забелязва разликата. Защото такава няма. Не и преди да преглътна.

— Вода! — възкликвам, тичам до мивката, накланям глава и пия, докато най-после отмивам отвратителния вкус в устата си.

— Неприятно ли е?

Кимам и избърсвам устни с ръкава си.

— Ужасно е. Но ако си виждала Деймън да пие, ще разбереш защо не е забелязал разликата. Лочи го, сякаш… — За малко да кажа „умира от жажда“, но осъзнавам, че определението е прекалено близко до истината, преглъщам и го заменям с: — Сякаш изгаря от жажда.

После й подавам една по една бутилките, а тя избутва мръсните чинии в единия ъгъл на мивката и ги подрежда там. Работим мълчаливо, в пълен синхрон, и когато аз свършвам и вадя безопасните бутилки от чантата, тя също е свършила. Знам, че са безопасни, защото Деймън ме снабди с тях преди около две седмици, още преди Роман да се появи. И ги подреждам внимателно на същите места, откъдето извадих отровните, за да не може Деймън да заподозре, че съм била тук.

— Какво да правя с тези? — пита Ава. — Да ги хвърля ли, или да ги запазим като доказателство?

И тъкмо да си отворя устата, Деймън влиза през задната врата и изръмжава:

— Какво правите в кухнята ми?