Синя луна

Трийсет и пета глава

— Какво ще стане с него, след като няма повече запаси от напитката си? Ще оздравее ли, или състоянието му ще се влоши?

Въпросът бе зададен от Ава веднага, след като се качихме в колата. Не можах да й отговоря. И все още нямам отговор. Затова си замълчах. Само свих рамене.

— Много съжалявам — стисна тя ръце в скута си, в очите й имаше искрено разкаяние. — Аз съм виновна.

Но аз поклатих глава. Разбира се, тя е виновна, защото заради глупавото си любопитство настояваше да разгледа цялата къща и така ни забави, но аз бях тази, която даде идеята да влезем като крадци. Аз се заплеснах толкова много по конкретната си задача, че забравих да държа под око алеята пред входната врата. Така че ако има виновен, това съм аз.

Но това, че Деймън ни хвана, не е толкова ужасно, колкото онова, което видях в очите му — за него аз не съм просто откачена, а презряна твар, която се занимава с магии. Убеден е, че съм искала да подменя напитката му с някаква черна вуду магия, за да го накарам да ме хареса отново.

Вечерта той разказа историята на Стейша и тя го убеди, че е така. Сега той вярва безрезервно в това.

Всъщност цялото училище мисли така, включително някои от моите учители.

Което превръща ходенето ми на училище в мъчително изпитание. Защото сега ми се налага не само да търпя непрекъснати подвиквания от рода на „смотанячка“, „загубенячка“ и „вещица“, но и двама от преподавателите ми ме помолиха да остана след часовете, за да поговорят с мен.

Не бих казала, че молбата на господин Робинс беше изненада за мен. Вече бяхме провели един разговор за неспособността ми да се отърся от чувствата си към Деймън и да започна нов живот. Така че когато ме задържа след училище, за да обсъдим инцидента, го приех нормално.

Това, което ме изненада, беше начинът, по който реагирах аз. Прибягнах до нещо, което мислех, че никога няма да ми потрябва. Използвах адвокатски прийом.

— Извинете — прекъснах го почти веднага. Нямах нерви да слушам умни съвети за любовни връзки от току-що разведения ми, почти алкохолизиран, учител по английски. — Последния път, когато разговаряхме за това, се оказа, че всичко е просто слух. Сега е същото. Злостни твърдения без никакви доказателства.

Погледнах го право в очите въпреки току-що изречената лъжа. Можех да си го позволя, защото Деймън ни хвана на местопрестъплението — това е вярно — но не е направил снимки, нали? Не е като онова видео в You Tube.

— Така че — спирам за миг да прочистя гърлото си, отчасти заради драматизма на момента, отчасти, защото не мога да повярвам, че се готвя да кажа такова нещо — и аз, като всеки друг в тази страна, оставам невинна до доказване на противното.

Той отвори уста да каже нещо, но аз не бях свършила.

— И ако не става дума за поведението ми в часа по английски, което мисля, че е безупречно, или пък за оценките ми по вашия предмет, които мисля, че също са безупречни, не виждам проблем да си тръгна.

За радост разговорът с господин Миноз минава по-лесно. Може би защото аз съм тази, която отива при него. Решавам, че моят влюбен в историята на Ренесанса учител може да ми помогне да открия името на билката, която трябва да добавя към еликсира.

Миналата вечер, когато се опитах да открия нещо в интернет, се оказа, че не знам какво да напиша, за да получа нужната информация. А заради Сабин, която ме следи неотлъчно, въпреки че ям, пия и действам като нормален човек, ми беше невъзможно да прескоча до Съмърленд.

И господин Миноз остана последната ми надежда. Или поне най-близката надежда. Защото вчера, когато Деймън изхвърли всички бутилки, с тях отидоха и половината от моите и без това ограничени запаси. Което означава, че трябва да си приготвя повече. Много повече. И не само за да поддържам моя организъм, но и за да помогна на Деймън да се възстанови.

И понеже той така и не ми даде рецептата, трябва да разчитам на онова, което видях в кристала, когато наблюдавах действията на баща му. Той назоваваше на глас всички съставки, но когато стигна до последната, се наведе и я прошепна в ухото на сина си и аз не успях да го чуя.

Оказа се, че господин Миноз не може да ми помогне. Той рови дълго из разни стари книги, но резултатът е нулев. После се обръща към мен и казва:

— Съжалявам, не мога да ти помогна, но след като и без това си тук…

Вдигам ръка, за да спра думите му. И въпреки че не се гордея с начина, по който се справих с господин Робинс, съм готова да изнеса същата реч и на господин Миноз, но той спира навреме.

— Знам за какво искате да говорим — поглеждам го право в очите. — Но, повярвайте ми, не сте разбрали добре. Нещата не стоят така, както си ги мислите…

Спирам, осъзнавайки, че отричането няма да го убеди в невинността ми. Имам предвид, че започна ли да му обяснявам как трябва да разбира случилото се, всъщност си признавам, че нещо се е случило. Което веднага ме превръща във виновна, макар и със смекчаващи вината обстоятелства.

Поклащам глава, извъртам очи и си мисля: Браво на теб, Евър. Продължавай в същия дух и скоро ще се наложи да наемеш Сабин за свой защитник.

Поглеждам го, той също ме поглежда и двамата кимаме едновременно, достигнали по едно и също време до извода, че ще е най-добре да си тръгна и да зарежем този разговор.

Но докато мятам чантата на рамо, той протяга ръка, хваща ме за ръкава и казва:

— Повярвай ми, с времето всичко ще се оправи.

Това леко докосване ми е достатъчно да видя, че Сабин ходи в „Старбъкс“ всеки божи ден. Двамата се радват на безобиден флирт, който (благодаря ти, Господи!) не надминава етапа на нежните усмивки, а Миноз очаква този момент през целия ден. Знам, че трябва да направя нещо, за да не се стигне до истински срещи, но в момента нямам време да се занимавам с това.

Отърсвам се от неговата енергия, тръгвам към вратата и щом излизам в коридора, Роман забързва крачка, изравнява се с мен и пита:

— Успя ли да ти помогне?

Потръпвам от докосването на ледения му дъх до врата ми, но продължавам да вървя.

— Нали знаеш, че нямаш много време — шепне той. Гласът му е мек и нежен, като прегръдка на любим. — Всичко се развива много бързо, предполагам, че си забелязала? И преди да се усетиш, ще свърши. После на земята ще останем само аз и ти.

Свивам рамене. Знам, че това не е истина, защото видях миналото. Видях какво е станало в онази флорентинска църква. И ако не греша, по земята има общо шест безсмъртни сираци. Шест малки момчета, които бродят по света и може да са навсякъде. Но ако Роман не знае за това, защо да му казвам?

Поглеждам в очите му, тези дълбоки очи, които ме примамват да се гмурна в синята им безбрежност и едновременно с това ме карат да потръпвам от студ, и казвам:

— Каква късметлийка съм само!

— Аз също — усмихва се нагло той. — Знам, че ще имаш нужда от човек, който да излекува разбитото ти сърце, който знае каква си в действителност и може да те разбере.

Слага пръст на рамото ми и го прокарва по дължината на ръката ми. Аз потръпвам от студ, въпреки че съм с дълги ръкави, и бързам да се отдръпна.

— Ти не знаеш нищо за мен — впивам поглед в него. — Подценяваш ме. Ако бях на твое място, нямаше да бързам да празнувам. Още си далече от победата.

В думите ми има заплаха, но гласът ми трепери толкова силно, че едва ли някой би взел думите ми сериозно. Затова забързвам към масите за обяд и оставям подигравателния му смях зад себе си. Майлс и Хевън ме чакат. Сядам срещу тях и им се усмихвам щастливо. Толкова отдавна не сме били заедно, че ми иде да подскоча от радост, когато ги виждам обратно на нашата маса.

— Здравейте, приятели — казвам, неспособна да изтрия усмивката от лицето си.

Те се споглеждат, после кимат в пълен синхрон, сякаш са го репетирали предварително, и Майлс бърза да отпие от содата си. Никога преди не е пил такова нещо. Лакираните му в розово нокти барабанят по металната кутия и аз усещам стомахът ми да се свива на топка. Замислям се да изключа щита и да уловя енергията им, за да се подготвя за разговора ни, но се отказвам. Сигурно ще е нещо неприятно и не искам да го чувам два пъти.

— Трябва да си поговорим — започва Майлс. — Става дума за Деймън.

— Не — прекъсва го Хевън, докато вади от чантата си пликче с моркови, на което пише „нула калории“ — обядът на момичетата от списък „А“. — Става дума за Деймън и теб.

— Какво има да говорим? Той си е със Стейша, а аз… свиквам.

Те се споглеждат. Разменят си кратки, но красноречиви погледи.

— Наистина ли свикваш? — пита Майлс. — Да ти кажа честно, да влизаш в дома му и да ровиш из продуктите е доста извратено. Не е действие на човек, решил да продължи пътя си.

— Вие какво? Вече вярвате на всеки слух? След всичките месеци на приятелство? След като прекарвахме всяка свободна минута заедно? Вярвате ли, че съм способна на такова нещо?

Но бързо се отказвам да ги убеждавам. Ако всичко, което успях да измъкна от Деймън, с когото сме заедно от векове, е само миг на разпознаване, бързо заменен с презрение, на какво мога да се надявам при Майлс и Хевън, с които се познаваме по-малко от година?

— Не виждам защо Деймън ще си измисля такива неща — поглежда ме осъдително Хевън и аз разбирам, че не е тук, за да ми помогне. Играе ролята на загрижена приятелка, но вътрешно се наслаждава на падението ми.

Тя загуби битката за Деймън, после показа чувствата си към Роман, но видя, че той продължава да ме преследва. Насъбрала е злоба и сега се радва да ме види изоставена. Единствената причина да седне при мен е, че може да ме гледа в очите, докато тържествува.

Навеждам поглед, изненадана от острата болка. Но въпреки всичко се опитвам да не я съдя и да не се обиждам. Знам прекрасно какво е да ревнуваш, знам, че разумът няма пръст в тази работа.

— Трябва да го оставиш на мира — гледа ме настойчиво Майлс. — Да го забравиш и да продължиш живота си.

— Всички знаят, че го преследваш — додава Хевън, подпира брадичката си с ръка и аз виждам, че обичайният черен лак е заменен с перлено розов. — Всички знаят, че си нахлула в дома му и то два пъти. Ти просто не си на себе си. Не можеш да се контролираш.

Продължавам да гледам в масата и се чудя колко време ще продължи това мъчение.

— Както и да е. Като твои приятели сме длъжни да ти кажем да спреш. Трябва да се отдръпнеш. Защото поведението ти е нетърпимо, да не кажа…

Тя говори монотонно, изстрелва с удоволствие куршум след куршум и аз се убеждавам, че всичко е предварително съгласувано помежду им. Но когато казва като твои приятели, преставам да слушам. Искам да спра дотук и да забравя всичко останало, макар да знам, че това вече не е истина.

Вдигам поглед и виждам Роман на другата пейка, който не сваля поглед от мен. Почуква по циферблата на часовника си, после сочи към Деймън и всичко е толкова злокобно и страшно, че скачам от мястото си. Оставям гласа на Хевън да жужи зад мен, тичам към колата и се сърдя на себе си, че си губя времето с глупости, когато имам да върша далеч по-важна работа.