Синя луна

Трийсет и втора глава

— Добре, вече сме тук. Само спокойно — казвам на Ава, когато наближаваме портала, и залягам на задната седалка. — Усмихни се, махни й с ръка и й дай името, което ти казах.

Свивам крака и се опитвам да се сниша още повече — задача, която щях да изпълня с много по-голяма лекота две седмици по-рано, преди да се сблъскам с проблема „ускорен растеж“. Навеждам глава и мятам одеялото отгоре. Ава сваля прозореца, усмихва се на Шийла и дава името Стейша Милър (което замени моето в списъка с ВИП гостите на Деймън), а аз се моля Стейша да не е зачестила с посещенията си дотолкова, че Шийла да я е запомнила.

Бариерата се вдига и ние поемаме по алеята. Веднага отмятам одеялото, изправям се и виждам изпълнения със завист поглед на Ава, докато разглежда наоколо.

— Надути копелета! — скърца със зъби тя.

Аз също се заглеждам навън. Досега никога не съм обръщала внимание на другите къщи. Възприемала съм тосканските ферми и испанските хасиенди с добре поддържани градини като фон на пътя, който води до френското шато на Деймън.

— Нямам представа откъде взема пари за този разкош, но наистина е поразително — поглежда ме тя.

— Залага на конни състезания — мънкам аз.

Спираме пред къщата и аз забивам поглед в гаражната врата.

Оглеждам внимателно всеки детайл, преди да затворя очи и да пожелая тя да се отвори.

Виждам как вратата се вдига, отварям очи и в същия момент се чува скърцане, дрънчене на ламарина и тя пада обратно с трясък. Непогрешим знак, че съм далече от овладяването на психокинезата или изкуството да повдигам предмети със силата на мисълта. Явно не съм напреднала от урока „повдигане на малка дамска чанта“.

— Виж, може би ще е по-добре да минем отзад и да пробваме оттам. Аз винаги правя така — казвам засрамена от неуспеха си.

Но Ава не ми обръща внимание. Взема чантата ми и тръгва към входната врата. Дърпам се, обяснявам, че няма да стане, че тя е заключена и няма как да влезем, но тя продължава напред и ме уверява, че ще я отключим.

— Не е толкова лесно, колкото си мислиш — продължавам аз. — Пробвала съм и не става.

В същия момент съглеждам втората врата, материализирана от мен последния път, когато бях тук. Все още си стои подпряна на стената до първата. Деймън очевидно е прекалено зает със Стейша и не е имал време да се отърве от нея.

Мисълта ме натъжава и аз бързам да я прогоня от главата си. Усещам се празна, жалка и отчаяна повече отколкото ми се ще да призная.

— Само че този път имаш помощ — усмихва се Ава. — Мисля, че вече сме доказали колко добре работим в екип.

Погледът й е изпълнен с такава увереност и оптимизъм, че аз се предавам. Затварям очи, подавам й ръка и двете едновременно си представяме, че вратата пред нас се отваря. Чуваме ключалката да превърта, крилото се отваря и ни кани да влезем.

— Първо ти — казва Ава, поглежда часовника си и мръщи чело. — Според теб колко точно ще се бавим тук?

Поглеждам китката си и виждам гривната с кристалната подкова, която ми подари Деймън на хиподрума. Сърцето ме заболява всеки път, когато я погледна. Но не я свалям. Просто не мога. Това е единственото, което ми е останало от онова прекрасно време.

— Хей? Добре ли си? — пита загрижено тя.

Преглъщам и кимам.

— Би трябвало всичко да мине гладко. Но трябва да те предупредя, че Деймън има лошия навик да бяга от училище и да се прибира по-рано.

— Тогава да не губим време — усмихва се Ава, влиза в коридора и оглежда любопитно.

Очите й се местят от огромния полилей към парапетите от ковано желязо на стълбището за втория етаж.

— И всичко това принадлежи на едно седемнайсетгодишно хлапе? — поглежда ме изумено тя.

Не си правя труда да я опровергавам, че е точно така. Бързам към кухнята. Имам много по-важна работа от това да цъкам с език и да се чудя как едно „седемнайсетгодишно хлапе“ може да си позволи този лукс, без да е нито поп звезда, нито водещ на телевизионно шоу.

— Чакай малко — хваща ме за рамото тя. — Какво има горе?

— Нищо — отвръщам и веднага разбирам, че съм прецакала работата. Казвам го толкова бързо, че никой не би ми повярвал. Защото не искам Ава да души наоколо и да рови из нещата в „специалната“ му стая.

— Хайде, де! — ухилва ми се тя като тийнейджър, чиито родители са заминали за уикенда. — Кога свършват часовете ви? В три без десет, нали?

Кимам. Съвсем леко, но това й е достатъчно.

— И после му трябват… колко? Десет минути, за да се прибере?

— По скоро две. Грешка, трийсет секунди. Нямаш представа колко бързо кара.

Тя отново поглежда часовника, после мен. В ъгълчетата на устните й заиграва палава усмивка.

— Въпреки това имаме достатъчно време да поогледаме, да вземем шишетата със сиропа и да се изнижем оттук навреме.

Онзи глас в главата ми крещи: Кажи не! Кажи не! Просто! Кажи! Не!

Но нейният глас е по-силен.

— Хайде, Евър! Не ми се случва често да вляза в подобна къща. А и замисляла ли си се, че може да открием нещо полезно?

Стискам устни и кимам бавно, сякаш кимането боли. Тръгвам неохотно след нея, а тя препуска напред като ученичка към стаята на гаджето си, въпреки че е по-възрастна от мен поне с десет години.

Тя влиза в първата стая от редицата — неговата спалня. Влизам след нея. Не мога да преценя дали съм повече изненадана, или облекчена, защото я намирам, както съм я оставила.

Само че по-разхвърляна.

Защо е по-разхвърляна?

Забранявам си да мисля каква е причината за това, важното е, че нито чаршафите, нито мебелите, нито картините по стените са сменяни. Всичко е както преди две седмици, когато му помогнах да я обзаведе, защото отказах да остана и минута повече в неговия мавзолей, където спеше дотогава. Онези, наблъскани във всяко ъгълче, стари спомени ме потискаха, потискат ме и сега, нищо че както се развиват нещата, аз май също съм част от тях.

Дори и след подмяната на мебелите аз предпочитах да се виждаме у нас. Предполагам, защото у дома се чувствах… как да кажа — в безопасност? Заплахата, че Сабин може да се прибере всеки момент, ме предпазваше да направя нещо, за което не бях още готова. След всичко случило се това ми изглежда малко нелепо.

— Ау! Погледни банята! — Ава пляска с ръце и оглежда мозайката по пода и стените, душ-кабините за двайсетина човека. — Признавам, че с удоволствие бих живяла тук.

Тя сяда на ръба на джакузито и прокарва пръсти по мраморната вана.

— Винаги съм искала такова нещо. Ползвала ли си го? — вдига поглед към мен и вижда внезапно плъзналата по лицето ми червенина.

Боже мой, трябва ли да наднича из интимните подробности от живота ми само защото съм споделила с нея няколко тайни и съм й позволила да дойде с мен?

— Имам джакузи вкъщи — казвам накрая с надеждата това да задоволи любопитството й и най-после да излезем от тази стая. Трябва да отида в кухнята и да заменя еликсира на Деймън с моя. Но ако я оставя тук сама, след това може никога да не я придумам да си тръгнем.

Почуквам по циферблата на часовника си. Надявам се това да й напомни коя от двете ни се разпорежда тук.

— Добре, добре — измърморва тя, но въпреки това ми се налага почти да я влача до коридора.

Но две врати по-далеч тя отново се запъва и се лепва за една дръжка.

— Само да видя какво има тук!

И преди да успея да я спра, влиза в онази стая — светинята на Деймън. Неговият храм. Неговият мавзолей.

Само че сега всичко се е променило.

Всяка следа от личния му живот е заличена. Няма Пикасо, няма Ван Гог, нито кадифеното канапе.

Всичко е заменено от голяма маса с покривка от червено кадифе, добре зареден бар от черен мрамор и дълга редица от столове с облегалки пред огромен плосък телевизор, който заема почти цялата стена. Нямам представа какво е станало с онези безценни антики. Те винаги са ми лазели по нервите, но сега, когато виждам, че са заменени с тези скъпи лъскави неща, мисля за тях като за изгубени символи на едно по-добро време.

Тъгувам за стария Деймън, тъгувам за моя интелигентен, красив рицар, останал сякаш завинаги свързан с духа на ренесансовото си минало.

Новият лъскав и модерен Деймън ми е чужд. Оглеждам отново стаята и се питам със страх дали не е прекалено късно, дали все още мога да го спася.

— Какво става? — поглежда ме разтревожено Ава. — Защо пребледня?

Хващам я за ръката и я издърпвам навън.

— Трябва да побързаме, преди да е станало късно.