Синя луна

Двайсет и седма глава

Ава искаше да остане, но аз й стиснах ръката и я принудих да тръгне с мен. Вече изгубихме доста време в Съмърленд, а аз имах и друга работа.

— Жалко! — оглежда ръцете си тя, след като се приземяваме на пода до възглавницата в нейната свещена стая. — Мислех си, че ще ми позволят да ги задържа.

Виждам как красивите златни пръстени изчезват и на тяхно място се появяват нейните сребърни и кимам. Дизайнерската чанта и обувките също си остават в Съмърленд.

— И аз се питах какво ще стане — казвам и ставам на крака. — Но ти знаеш, че можеш да ги проявиш и тук, нали? Само че се изисква много търпение.

Усмихвам се и с надеждата да възвърна доброто й настроение повтарям всичко чуто от Деймън по време на нашите уроци. Ще ми се да съм била малко по внимателна, докато ми преподаваше, за да запомня всичко. Но тогава си мислех, че безсмъртието означава безкрайно време за всичко. И докато говоря, тайничко съжалявам, че бях толкова строга към Ава. Че кой не би се шашнал, когато попадне за пръв път в такова вълшебно място?

— Е, какво ще правим сега? — пита тя, докато ме изпраща на входа. — Кога ще се върнем пак? Нали няма да отидеш там без мен?

Виждам нетърпението й и се запитвам дали не направих грешка, като я заведох в Съмърленд.

Тръгвам бързо към колата и измърморвам в движение:

— Ще ти се обадя.

На следващата сутрин оставям колата на паркинга и тръгвам към клас. Смесвам се с тълпата от ученици като всеки друг ден. Само че този път не се държа настрана от тях, не пазя чисто личното си пространство. Просто се вливам в потока. Не реагирам, когато някой от тях ме докосне случайно, въпреки че съм без айпод, слънчеви очила и качулка.

Оставих всичко вкъщи, защото отдавна не мога да разчитам на тяхната защита. Те не действат достатъчно ефикасно. Сега съм с чисто новия си квантов щит с дистанционно управление и мисля никога да не се разделям с него.

Вчера, малко преди двете с Ава да напуснем Съмърленд, я помолих да ми помогне да изградя по-силен щит. Разбира се, можех да се върна в коридора и да помоля за отговор, но понеже тя държеше да помогне, а аз прецених, че за нея ще е полезно да научи нещо, докато е там, ние застанахме на стъпалата, обединихме енергиите си и заедно пожелахме щит, който би ни позволил — по-скоро на мен, защото Ава не чува мисли и научава всичко чрез докосване — да го ползвам, когато пожелая. В същия момент се спогледахме и изрекохме в един глас: „Квантов щит с дистанционно управление“.

И сега, когато искам да чуя мислите на някого, просто натискам „избери“ и сърфирам по енергията му. А ако не искам да ме безпокоят, натискам „заглуши“. Като дистанционното у дома. Само че това е невидимо, затова мога да го нося навсякъде.

Влизам в кабинета по английски малко по-рано, за да мога да наблюдавам цялата сцена от началото до края. Не искам да изпусна нито секунда. Въпреки че имам визуално доказателство за вината на Роман, то ми даде отговор само на въпроса кой. Сега трябва да разбера защо.

Надявам се да не ми отнеме много време. На първо място, защото Деймън ми липсва много. И на второ, сиропът ми е намалял толкова, че трябва да мина на намалени порции. И понеже Деймън не ми е дал рецептата, не знам с какво мога да я заменя, нито какво би станало, ако го спра. Но съм сигурна, че последствията няма да са добри.

В началото той се е надявал, че ще пие само веднъж от еликсира и това ще е достатъчно да се излекува от всички болести и да остане завинаги млад. И наистина, било е така през първите сто и петдесет години, но после усетил първите признаци на състаряване и решил да пие отново. И пак. Докато не станал напълно зависим от него.

Тогава още не е знаел, че безсмъртният може да бъде убит. Разбра го чак когато отнех живота на бившата му съпруга. После двамата стигнахме до извода, че единственият начин да унищожиш безсмъртен, е да атакуваш слабата му чакра (при Дрина това беше сърдечната чакра). Вчера видях, че за това знаем само аз и Деймън, следователно Роман е открил друг начин. И ако все още има някаква надежда да спася Деймън, трябва да разбера какво повече знае и може Роман, преди да е станало прекалено късно.

Защото учениците не се държат така. Хората не се държат така. Мисля го не само защото аз съм потърпевшата от тази училищна идилия, но и защото е неестествено, странно и подозрително. Хората търсят хора като тях. Подобието търси подобие и винаги е било така. Това е неписано правило. Но в момента всеки е приятел с всеки. Без да избира, без да отхвърля. Дори не съзнават, че всичките тези прегръдки, усмивки и глупави потупвания по рамото не се дължат на новооткритата им любов към всяко живо същество, а на Роман.

Той движи фигурите по сцената като умел кукловод. Не знам как го прави, нито защо, дори не мога да докажа, че наистина го прави. Но в сърцето си знам, че е така.

Деймън влиза, сяда на мястото си и Стейша веднага се навежда над него, пищният й бюст почти докосва лицето му, докато отмята разкошната си коса и се смее на собствените си тъпи шеги. Не мога да чуя какво казва, нарочно съм я изключила, за да чувам ясно мислите на Деймън, но фактът, че из неговата глава се върти мисълта, че шегата е глупава, ми е достатъчен.

И ми дава зрънце надежда.

Което умира в секундата, когато той насочва вниманието си върху цепката на деколтето й.

Толкова е елементарен, толкова предсказуем, че да ви кажа честно, чак ми става неудобно за него. До онзи ден ме болеше, като го гледах до Дрина, но онова се оказа нищо в сравнение с това. Защото Дрина е била неговата някогашна царица.

Когато се запознах с нея, не беше нищо повече от красив, но лишен от съдържание образ.

Ала Стейша е настояща царица.

И въпреки че и тя е красива и лишена от съдържание, в момента стои пред мен в цялото си триизмерно величие, а аз слушам как промитият мозък на Деймън възхвалява качествата и изобилието на тежкия й бюст. Не мога да не се запитам дали наистина си пада по такива празноглави, алчни и безсрамни момичета, а аз съм просто някаква аномалия, странна птица, която продължава да му се изпречва на пътя вече четиристотин години.

През целия час го държа под око. Седя на самотното си място отзад и наблюдавам. Отговарям на въпросите на господин Робинс, без да се замислям, просто повтарям това, което чета в неговата глава, и не преставам да мисля за Деймън, да си повтарям, че всъщност той е мил, грижовен, верен и добронамерен — любовта на всичките ми животи. А онзи, който седи пред мен, не е истинският ми приятел, няма значение, че повтаря като папагал действията и поведението на образа от кристала. Този не е Деймън!

Часът свършва и аз тръгвам след него. Пропускам физическото, предпочитам да вися пред вратата на неговата класна стая, вместо да тичам по пистата. Прикривам се, когато усещам, че камерите в коридора започват да се въртят, и се връщам отново, след като механичното им око се завърта в друга посока. Надничам през прозореца и подслушвам всички негови мисли и правя всичко, в което ме е обвинил пред господин Робинс. Не знам дали да се радвам, или да се тревожа, когато откривам, че вниманието му не е насочено изцяло към Стейша, а се вълнува от красотите и на другите момичета, които седят близо до него. Интересува се от всички, но не и от мен.

Продължавам да го следя и през третия час, но през четвъртия се съсредоточавам върху Роман. Докато вървя към чина си, го гледам право в очите, въртя се около него и наострям уши при всяка негова мисъл. И въпреки че мислите му, свързани с мен, са точно толкова банални и нагли, колкото и тези на Деймън за Стейша, аз не се изчервявам и не реагирам по никакъв начин. Продължавам да се усмихвам и да му кимам, готова да понеса всичко, защото как да разбера какво е намислил този приятел, ако бягам от него като от чума?

Именно с тази цел решавам да се освободя от натрапената ми роля на отхвърлена от всички смотанячка и когато звънецът бие, тръгвам към общата маса. Игнорирам нарастващата с всяка крачка болка в стомаха ми и решавам да седна при останалите от класа.

Роман ми кима и аз въздъхвам разочаровано, че не успявам да го изненадам.

— Евър! — усмихва се той и потупва мястото до себе си. — Значи не е само сън! Значи наистина седим един до друг като задружен клас!

Усмихвам се със стиснати устни и сядам до него. Очите ми неволно търсят Деймън, но щом го откриват, бързат да погледнат другаде. Напомням си, че трябва да се съсредоточа върху Роман, той е моята цел, не безсрамните мисли на Деймън.

— Знаех си, че накрая ще дойдеш при нас. Само се молех да е по-скоро. Имаме да наваксваме толкова много!

Роман се навежда толкова близо към мен, че виждам отделните цветове в ириса му, онези красиви виолетови точици, които биха могли така лесно да завъртят главата на всяко момиче.

— Това е прекрасно. Не е ли прекрасно да седим всички заедно, като един? Ти беше липсващото звено от веригата. Но вече си тук и задачата ми е изпълнена. А казваше, че е невъзможно.

Накланя глава назад и се засмива със затворени очи и широко отворена уста, докато слънчевите лъчи си играят със златистите му къдрици. И въпреки че не искам, се налага да си призная, че наистина е омагьосващо красив.

Но не по начина, по който е Деймън, нищо подобно. Красотата на Роман ми напомня за моя предишен живот. Той притежава специфичния чар и точното количество страст, достатъчни, за да хлътна по него преди катастрофата. Защото тогава преценявах хората по външния им вид и рядко, да не кажа никога, не се замислях какво има под лъскавата повърхност.

Роман се заема със своя „Марс“, а аз стрелкам с поглед Деймън. Красивият тъмен профил събужда чувствата и засилва копнежа ми по него. Очите ми се спират на ръцете му, докато разказва на Стейша някакъв глупав виц. Вицът не ме интересува, интересуват ме ръцете, които някога галеха с такава нежност лицето ми…

— Много се радвам, че дойде при нас, но не мога да не се запитам защо го направи — прекъсва мислите ми Роман. Очите му не се отделят от мен.

Но аз продължавам да гледам Деймън. Виждам как притиска устни до бузата на Стейша, после продължава по линията на ухото и надолу по врата…

— Защото, колкото и да ми се иска да погаля самочувствието си и да приема, че си победена от красотата и чара ми, знам добре, че не е така. Хайде, Евър, кажи ми защо?

Роман продължава да говори и говори, гласът му ми действа като звуков фон, не ми е трудно да го изключа, очите ми не се откъсват от Деймън — любовта на моя живот, моят вечен любим, който дори не забелязва, че съществувам. Стомахът ми се свива на топка, когато устните му слизат до върха на деколтето й и поемат отново нагоре към ухото, устните му се движат леко, той й шепне нещо, опитва се да я убеди да избягат от следващите часове и да отидат у тях…

Чакай… да я убеди? Да я придума? Значи ли това, че тя не е готова на тази стъпка?

Аз ли съм единствената, която си мисли, че вече са минали през леглото?

Опитвам се да прихвана енергията на Стейша и да видя какви игрички играе, но в същия момент Роман докосва ръката ми и казва:

— Хайде, Евър, не се срамувай! Кажи ми какво правиш тук? Кажи какво те накара да прескочиш бариерата?

Но преди да отговоря, Стейша поглежда към мен и възкликва:

— Боже! Вижте, смотанячката е тук!

Не отговарям. Правя се, че не я чувам, и продължавам да следя Деймън. Преструвам се, че не забелязвам колко плътно притиснати са един в друг, сякаш са едно. Моля се вътрешно той да вдигне глава и да ме погледне. Да ме погледне истински, както го правеше преди.

Но когато най-после го прави, погледът му минава през мен, сякаш съм невидима.

Аз оставам без дъх, неспособна да мръдна.

— Ъ-ъ-ъ здравей — извиква Стейша достатъчно силно, за да я чуят всички. — Имаш ли нужда от помощ, или нещо?

Поглеждам към Майлс и Хевън, които стоят на няколко крачки от мен и отбягват погледа ми. Ще им се никога да не са ме познавали. Преглъщам и си напомням, че действат не по своя воля, че авторът, режисьорът и продуцентът на цялото зловещо шоу е Роман.

Обръщам се към него и стомахът ми се преобръща, но не отмествам поглед. Решавам да повдигна онзи най-външен слой на тривиалните мисли, за да видя дали има нещо повече от това нагло, досадно, пристрастено към захарта и газираната вода момче, за което се представя. Защото не му вярвам. Видяният образ в онзи кристал, победоносната, изпълнена с жлъч усмивка — всичко говореше за нещо много по-страшно и мрачно. Взирам се в него. Постепенно усмивката му се разширява, очите му се свиват и всичко останало потъва в мъгла.

Всичко, освен Роман и аз.

Тичам през някакъв тунел, забързвам все повече, гонена от някаква незнайна сила. В същия миг пропадам все по-дълбоко в тъмните дебри на съзнанието му. Роман подбира внимателно сцените, които иска да ми покаже — Деймън организира парти в наетия за нас апартамент в хотел „Монтаж“. Виждам Стейша, Онър, Крейг и всички, които допреди няколко дни дори не са разговаряли с нас. Купонът продължава няколко дни, докато не ги изгонват от хотела, защото изпочупват всичко. Принудена съм да гледам всички отвратителни неща, вършени там, такива, за които предпочитам дори да не знам. Всичко завършва с финалната сцена, която видях в кристала онзи ден. Деймън е мъртъв, а Роман е над него.

Свличам се от пейката и падам на земята с прострени ръце и крака, едва успявам да освободя съзнанието си от капана му и най-после идвам на себе си. Цялото училище се смее и крещи с пълно гърло: „Смотанячка“. Бутилката ми се преобръща и аз виждам с ужас как червеният еликсир се разлива и започва бавно да се стича надолу.

— Добре ли си? — пита Роман, докато се мъча да се изправя на крака. — Знам, че е ужасно да видиш такова нещо. Повярвай ми, преживял съм го. Но всичко е за добро. Просто трябва да ми се довериш.

— Знаех си, че си ти — прошепвам и стъпвам на треперещите си крака. — Знаех го от самото начало.

— Така ли? — усмихва се той. — Значи този път сме едно на нула за теб. Но имай предвид, че все още те водя с десет точки.

— Няма да успееш — изсъсквам и гледам с ужас как подлага средния си пръст под капещата червената течност, после го поднася преднамерено към езика си, сякаш иска да ми каже нещо, да ми намекне.

Това ми говори нещо, но не знам още какво. И тъкмо мислите ми започват да придобиват форма, той облизва устни и казва:

— Искаш ли да видиш къде грешиш?

Извърта глава и я навежда така, че да видя перфектно оформената татуировка на Уроборос, който ту се появява, ту изчезва.

— Вече съм успял — поглежда ме косо. — Вече съм победил.