Синя луна

Четирийсет и девета глава

Завивам по алеята и паркирам задните гуми на цимента, а предните — в тревата, изскачам от колата и летя нагоре по стълбите. Но щом заставам пред вратата, веднага отстъпвам назад. Усещам, че вътре става нещо странно, не мога да обясня какво. Прекалено е тихо някак си, прекалено спокойно. Къщата изглежда, както я оставих — сандъчета с цветя от двете страни на вратата, изтривалката на място — но всичко е толкова неподвижно, че ме побиват тръпки. Вдигам ръка да почукам, едва докосвам вратата и тя се отваря сама. Надниквам във всекидневната, после в кухнята, викам Ава и мимоходом си отбелязвам, че всичко е точно както си беше — чашата за чай на тезгяха, курабийките в чинията — всяко нещо е на обичайното си място. Но когато отварям шкафа и виждам, че противоотровата и еликсира са изчезнали, прехапвам устни. Не знам дали това означава, че планът ми е успешен и просто не е имало нужда от тях, или обратното — че нещо се е объркало.

Хуквам към плъзгащата се врата в края на коридора и треперя вътрешно, нетърпелива да проверя дали Деймън е там. Роман ненадейно изниква отнякъде и застава на пътя ми. Лицето му се изкривява в злобна усмивка.

— Радвам се да те видя отново, Евър. Казах на Ава, че ще стане така. Мисля, че си го разбрала, не можеш да се върнеш отново у дома.

Поглеждам към подаващата се под щръкналата му коса татуировка и разбирам, че въпреки успехите си, въпреки че събудих училището, този, който все още командва положението, е той.

— Къде е Деймън? — поглеждам го аз право в очите и се боря с надигащата се буря в стомаха си. — И какво си направил с Ава?

— Спокойно — усмихва се той. — Не се тревожи толкова. Деймън е там, където го остави. Не можах да повярвам, че го изостави. Явно не съм те преценил правилно. Нямах представа. Как ли ще се почувства, като разбере? Очевидно и той те е преценил погрешно.

Спомням си последните думи на Деймън — ти ме изоставяш, и преглъщам с мъка. Изобщо не е сгрешил. Знаел е кой път ще избера.

— Колкото до Ава — продължава да се хили той, — мога да те зарадвам. Нищо не съм й направил. Вече трябва да си разбрала, че единствената, която ме интересува, си ти.

И се придвижва толкова бързо, че ми се размазва пред погледа. Докато мигна, лицето му е на сантиметри от моето.

— Ава си има свои собствени задачи. Реши да ни даде възможност да се видим насаме сега, когато е само въпрос на… — поглежда часовника си и вдига глава — … минути, преди ти и аз да се обявим официално за двойка. Нали разбираш, без онова гадно чувство за вина, което щеше да те тормози, ако го бяхме направили преди той… да си отиде. Аз не бих чувствал вина, но ти си от онзи тип, дето искат да са добри, морални, праведни и всички следващи от това глупости, които за мен са сантиментален боклук. Но вярвам, че въпреки различията ще съумеем да се спогодим.

Настройвам се на неговата вълна, докато планирам следващия си ход. Опитвам се да определя слабото му място, уязвимата чакра. Трябва да намеря начин да отида при Деймън. Нямам друг избор, освен да мина през него. Но трябва много да внимавам. Ударът трябва да бъде много бърз, неочакван и точен. В противен случай няма да спечеля битката.

Той вдига ръка, погалва бузата ми с пръст и аз удрям с такава сила, че се чува изпукване и пръстът му увисва като прекършен.

— Брей! — засмива се той и пръстът му отново заема мястото си, цял и невредим. — Имаш добър удар. Но знаеш, че това не може да ме срази, нали?

Усещам ледения дъх върху лицето си и извръщам глава.

— Защо продължаваш да се бориш с мен, Евър? Защо ме отблъскваш, когато единственият, който ти остана, съм аз?

— А ти защо правиш всичко това? — питам, поглеждам в малките тъмни очи, без цвят и блясък, и усещам бурята в стомаха си. — Какво ти е направил Деймън?

Той накланя глава и ме пронизва с черния си поглед.

— Много е просто, скъпа. — Гласът му се променя изведнъж, губи британския си акцент и възприема тон, какъвто не съм чувала досега. — Той уби Дрина. Затова сега аз ще убия него. И това ще възвърне баланса. Ще сложи точка.

В секундата, когато го казва, аз вече знам. Знам къде да го ударя, за да вляза в стаята. Защото освен кой и как, вече знам отговора и на въпроса защо. Знам търсения толкова време мотив. Сега единственото, което ме разделя от Деймън, е един здрав юмрук в третата чакра или сакралния център, както я наричат някои — центърът на ревността, завистта и ирационалното чувство за собственост.

Един удар и Роман ще мине в историята.

Но преди да го поваля, трябва да свърша още нещо. Поглеждам го твърдо, без да мигам, и казвам:

— Деймън не е убил Дрина. Аз го направих.

— Добър опит — засмива се той. — Жалък, сълзлив, но все пак опит. Само че няма да мине. Няма да спасиш Деймън по този начин.

— Защо не? След като искаш да възстановиш справедливостта, след като искаш око за око и така нататък, трябва да знаеш, че аз я убих. — Междувременно добивам увереност и гласът ми укрепва: — Аз убих онази кучка.

Той залита. Съвсем лекичко, но достатъчно, за да забележа.

— Тя беше напълно обсебена от Деймън, сигурно го знаеш, нали? Знаеш, че мислеше само за него.

Той трепва. Не потвърждава, нито отрича, но това потрепване ми дава сили да продължа, знам, че всяка дума е точка в моя полза.

— Искаше да ме унищожи, да запази Деймън за себе си. Чаках я месеци наред да се откаже и да си тръгне, но тя избра да се появи в дома ми и да ме нападне. И… когато разбрах, че няма да се махне от живота ми и ще продължи да ме преследва докрай… я убих.

Разказвам всичко със спокойствие, което не чувствах нито тогава, нито сега. Пропускам да разкрия страховете си и чувството за безпомощност, което ме преследваше тогава.

— Беше толкова лесно — усмихвам се блажено, сякаш споменът ми доставя удоволствие. — Наистина. Трябваше да го видиш. Тя стоеше пред мен с буйната си огненочервена коса и бяла кожа и в следващия миг изчезна напълно. И между другото, Деймън се появи чак когато всичко приключи. Така че ако искаш да намериш виновника, вини мен, не него.

Замлъквам, но не откъсвам поглед от него, пръстите ми са свити в юмрук, готова съм да нападна, но вместо това питам:

— Е, какво ще кажеш сега? Все още ли искаш да ходиш с мен? Или предпочиташ да ме убиеш? И в двата случая ще те разбера.

Слагам ръка на гърдите му и го притискам към вратата. Колко лесно бих могла да сваля гарда с няколко сантиметра, да ударя с всички сили и да приключа с него!

— Ти? — думите му звучат по-скоро като въпрос вместо като обвинение, сякаш се бори със съвестта си. — Ти, а не Деймън?

Кимам и стягам мускули, готвя се за удар. Знам, че нищо не може да ме спре да вляза в стаята. И вече вдигам юмрук, когато го чувам да казва:

— Все още не е прекалено късно. Ще успеем да го спасим.

Спирам. Юмрукът ми увисва във въздуха, на половината път до целта си, а аз се чудя дали не ме будалкат.

Той клати отчаяно глава и мълви:

— Не знаех… Бях сигурен, че е той… Той ми даде всичко… Той ми даде живот… този живот. Мислех, че е той…

Минава покрай мен, хуква надолу по стълбите и извиква:

— Иди при него. Аз ще донеса противоотровата.