Синя луна

Двайсет и шеста глава

Обръщам се към вратата и в същия миг тя се отваря пред мен. И понеже не е като онези врати на супермаркетите с електронни датчици, го приемам като височайша чест.

Влизам през голям вход и веднага попадам във водопад от топла златиста светлина, идваща сякаш отникъде, и изпълваща, както винаги в Съмърленд, всяко ъгълче и пролука, прогонваща всяка сянка и всяко тъмно местенце. Тръгвам по дълъг коридор с две редици от мраморни колони, изписани като в Древна Гърция. Виждам жреци в дълги роби, насядали по протежението на дълги резбовани маси. Те наистина са всякакви — свещеници, равини, шамани и други гадатели. Всички гледат в големи кристални топки и древни плочки и изучават внимателно образите в тях.

Спирам и искам да попитам къде да търся „Хрониките на Акаша“, но се страхувам да прекъсна работата им. В помещението е толкова тихо и те са толкова отдадени на работата си, че ми е неудобно да ги разсейвам, затова продължавам напред. Минавам покрай редица от прекрасни статуи от най-чистия бял мрамор на света и влизам в голяма орнаментирана стая, която ми напомня за величествените катедрали в Италия (или поне на снимките, които съм виждала). Таванът е сводест, прозорците са с цветни стъкла, а по стените има фрески, чиято красота би разплакала самия Микеланджело. Заставам в центъра на помещението, отмятам глава и се опитвам да попия цялата тази невъзможна красота. Въртя се насам-натам, докато ме заболява вратът и ми се завива свят. Осъзнавам, че не мога да огледам всичко наведнъж, а и вече съм изгубила достатъчно време, затова затварям плътно очи и следвам съвета на Роми — трябва първо да пожелая нещо, за да го открия. Моля се в себе си да намеря отговорите, отварям очи и пред мен се открива дълъг коридор.

Тук светлината е по-бяла от онази извън сградата, струва ми се някак си нажежена, като от буен огън. Нямам представа къде ще ме отведе тя, но тръгвам без колебание. Следвам персийската пътека, която води сякаш за никъде, и прокарвам пръсти по покритите с йероглифи стени. Връхчетата им докосват нежните извивки и в главата ми изниква записаната по тях история, сякаш че чета странно брайлово писмо.

И изведнъж, без никакво предупреждение, пред мен се открива друга красива стая. Но нейната красота се крие не във фреските и орнаментите, а в неподправената й простота.

В началото кръглите й стени ми изглеждат просто бели, но когато ги оглеждам отблизо, разбирам, че изобщо не е така. Това бяло е абсолютно бяло, бяло в най-чистия му вид. Бяло, което може да се получи единствено от смесването на всички цветове — целия спектър в едно, за да създаде цвета на светлината — точно както го бяхме учили в училище. Освен един огромен висящ от тавана кристал, съдържащ в себе си хиляди малки кристалчета, които блестят, искрят и пречупват светлината така, че в тях играят всички възможни цветове, единственият друг обект в цялата стая е самотна мраморна пейка, неочаквано топла и удобна, въпреки материала, от който е направена. Всички знаем, че мраморът може да се нарече всякак, но не и топъл.

Сядам на пейката, слагам ръце в скута си и оглеждам стените, които сякаш се запечатват след влизането ми. Коридорът, довел ме дотук, изглежда, никога не е съществувал.

Не усещам страх, въпреки че никъде не виждам изход и, изглежда, съм зазидана тук. Чувствам се сигурна, защитена и спокойна. Имам чувството, че стаята ме милва, обгръща ме с кръглите си стени и ме люлее като бебе.

Поемам дълбоко въздух, жадна за отговори на всичките ми въпроси, и изведнъж виждам как кристалът от тавана се спуска надолу и се разгъва като огромен лист хартия, полюшва се във въздуха, където допреди миг нямаше нищо, и чака да направя следващата стъпка.

Но сега, когато съм толкова близо до отговора, въпросът ми изведнъж се променя. Вместо да се съсредоточа върху: Какво става с Деймън и как да поправя нещата, аз си мисля: Какво трябва да знам за Деймън?

Защото сега може би ми се предоставя единствената възможност да науча това, за което той отказва да говори. Убеждавам себе си, че не е обикновено любопитство, че получената информация ще ми помогне да намеря решение на проблема. Спомням си и думите на Роми, че ако не съм предопределена и не заслужавам да узная нещо, то няма да ми се яви, следователно няма нищо лошо, ако попитам. Още не съм завършила мисълта си и кристалът започва да трепти. Енергията в него вибрира, появяват се образи, толкова ясни, сякаш гледам филм.

Виждам малка работилница. Прозорците са закрити с тежки тъмни завеси, а по стените са поставени десетки свещи. Деймън е там, на не повече от три годинки. Облечен в обикновена кафява туника до под коленете, той седи на маса, отрупана с малки колби, в които нещо ври, купчина камъни, пълни с разноцветна пудра кутии, хаванчета, чукала, планини от различни билки и мускалчета с бои. Наблюдава как баща му топи перото в малко гърне с мастило и записва резултата от работата си с малки сложни символи, често спира и чете от книга със заглавие „Ficino’s Corpus Hermeticism“, а Деймън му подражава и драска нещо неразбираемо по лист хартия. Толкова е сладък с кръглите си розови бузки, с падналия тъмнокестеняв перчем пред неповторимите черни очи и къдриците по детското вратле, че не мога да се въздържа и протягам ръка към него. Всичко изглежда невероятно истинско и съвсем близко до мен. Имам усещането, че ако го докосна, ще мога да се пренеса в неговия свят.

Но щом допирам пръст, кристалът се нажежава, вдига се нагоре, така че да не мога да го достигна, и аз бързам да отдръпна ръка. Кожата ми се възпалява, вдигат се мехурчета, после всичко отминава. Сега вече границите са установени. Мога да гледам, но не и да пипам.

Картината прелива в друга. Деймън навършва десет години. Празникът се отбелязва с много подаръци, бонбони и едно посещение до работилницата на баща му в късния следобед. Двамата имат много общи черти — не само в цвета на къдриците, гладката смугла кожа и силната долна челюст, но и в страстта към алхимията, към работата, която обещава не само несметни богатства, но и вечен живот, стига веднъж да създадат съвършения философски камък.

Бащата и синът се увличат в работата си, всеки със своите задължения. Деймън чука в хаванчето различните треви, измерва количествата и ги смесва с боите от мускалите. После баща му добавя някаква руда на прах и излива всичко във врящите колби. Спира преди всяка операция и разказва на сина си подробно какво предстои да се направи.

— Това, към което се стремим, е трансмутация. Промяна от болест към здраве, от старост към младост, от олово към злато, а не е изключено да достигнем и до безсмъртие. Всичко на този свят се е родило от един-единствен елемент и ако можем да го извлечем, с него бихме могли да сътворим всичко.

Деймън слуша прехласнато, поглъща всяка дума на баща си, въпреки че ги е слушал безброй пъти. Двамата говорят на италиански, език, който никога не съм изучавала, но разбирам всичко.

Баща му произнася на глас името на всяка съставка, която добавя, после решава да експериментира и този път решава да прибави последната от тях накрая, след като свали сместа от огъня. Смята, че тази странно изглеждаща билка ще прибави прекалено много магия към врящия от три дни еликсир.

Деймън налива червената течност в по-малко шише, запушва го внимателно и го прибира в скрит от любопитни очи шкаф. Двамата тъкмо привършват с почистването, когато майка му — красавица с матова кожа в разкошна копринена рокля, сплетена на две руси, навити около ушите, плитки, покрити с малка шапчица — влиза и обявява, че обядът е готов. Усмивката, с която дарява съпруга си, и нежния поглед към Деймън, в който се отразяват красивите му очи, говорят за чиста и искрена любов. Тримата се готвят да напуснат работилницата, когато трима души с тъмна кожа нахлуват през вратата. Повалят бащата на пода и искат да им даде еликсира. Майката скрива Деймън в тайния шкаф до ценната течност и му прошепва да остане там, докато опасността отмине.

Той се притаява в тъмния влажен шкаф и наднича през една пролука между дъските. Вижда как мъжете разбиват работилницата, а с нея целия положен от баща му труд, докато търсят еликсира. Баща му им дава записките си, но това не им е достатъчно. Малкото треперещо момче стои в тъмното и наблюдава безпомощно как убиват родителите му.

Стоя на мраморната пейка и стискам до болка ръцете си една в друга, стомахът ми се гърчи, главата ми се върти, изпитвам всичко, което изпитва и Деймън, усещам отчаянието му, очите ми се замъгляват от сълзите му, дъхът изгаря гърдите ми и се смесва с неговия. Сега сме едно цяло с него. Обединени от една огромна, неизразима скръб.

И двамата сме преживели една и съща загуба.

И двамата се чувстваме дефектни по някакъв начин.

Когато всичко свършва, Деймън излиза от скривалището си и измива кръвта от раните по телата им, сигурен, че след три дни ще може да добави онази странна билка, за да върне живота им. Но на третия ден е събуден от група съседи, разтревожени от разнасящата се от помещението миризма. Те разбиват вратата, влизат и го намират свит до телата на родителите си, стиснал здраво в ръце шишенцето с еликсира.

Той скача, измъква се от ръцете им, намира билката и я пъха в течността. Иска да я даде на майка си и баща си, да я излее в устите им, но съседите го хващат и не му позволяват да го направи.

Всички решават, че практикува магия, и го предават на грижите на Църквата, където опустошен и разделен от всичко скъпо и любимо, той търпи жестокостта на монасите и свещениците, решени да прогонят вселилия се в тялото му дявол със сила.

Деймън страда мълчаливо години наред, до момента, когато в сиропиталището идва Дрина. Междувременно той се е превърнал в силен и красив четиринайсетгодишен юноша и е омагьосан от огненочервената й коса, яркозелените очи и алабастровата й кожа. И наистина — тя е толкова красива, че човек не може да откъсне поглед от нея.

Гърлото ми се свива, когато виждам колко здрава и силна е връзката им. Нежността в отношенията им ме кара да съжаля стократно, че съм поискала да видя това. Решението ми беше прибързано, импулсивно и необмислено, просто не прецених добре. Защото независимо че тя вече е мъртва и не представлява заплаха за нас, видът на пламенно влюбения в нея Деймън ми къса сърцето.

Той се грижи за раните й от побоищата на свещениците, обгръща я с нежност и внимание, но все още отрича чувствата си, мъчи се да убеди себе си, че иска просто да я защити, да се погрижи за нея, да й помогне да избяга. Мечтаният ден идва по-бързо от предвиденото. Флоренция пламва от чумна епидемия. Черната смърт отнема живота на милиони хора и аз виждам валящите се из целия град почернели и подути трупове.

Деймън гледа безпомощно как приятелите му от сиропиталището се разболяват и умират, но се връща към работата на баща си чак когато в лапите на жестоката болест попада и Дрина. И произвежда отново еликсира, въпреки че се е зарекъл да не се докосва до колбите, защото те му напомнят за всичко скъпо и изгубено завинаги. Но няма друг избор, не може да изгуби и нея, затова й дава да пие от него. Запазва малко за себе си и за другите сираци, иска само да ги предпази от болестта, няма представа, че така ще ги направи безсмъртни.

Изпълнени със сила, която не могат да осъзнаят, и безразлични към воплите на умиращите свещеници и възпитатели, децата се пръскат из улиците на града и започват да мародерстват, а Деймън взема Дрина със себе си и отива да извърши това, за което е мечтал през цялото време — да отмъсти на тримата мъже, убили родителите му. Скоро открива следите им и разбира, че и тримата са болни. Приготвената по записките на баща му течност не им е помогнала, защото в нея липсва последната съставка. Той остава край тях до самия им край, обещава им лекарство, но не им го дава. Изненадан от празнината, която оставя в него отмъщението, се завръща при Дрина и търси в прегръдките й утеха и любов…

Затварям очи, искам да изтрия видяното от съзнанието си, но знам, че каквото и да правя, то ще остане там завинаги и ще напомня за себе си като гноясала рана. Защото да знам, че са били любовници близо шестстотин години, е едно, но да видя как се е случило всичко — съвсем друго.

И колкото и да се съпротивлявам, не мога да не призная, че старият Деймън с неговата жестокост, алчност и самовлюбеност прилича ужасно много на новия Деймън — онзи, който ме заряза заради Стейша.

Видяла всичко за връзката му с Дрина, циментирана през вековете от споделена страст и ненаситност за удоволствия, осъзнавам, че вече не ми се иска да разбера как сме се запознали. Нямам сили да стигна до онзи момент, щом това означава да стана свидетел на още сто години от тяхната любов.

Затварям очи и започвам да се моля: Отведи ме към края! Моля те! Не мога да понасям повече. Кристалът примигва и образите в него започват да се превъртат с такава бързина, че се размазват пред погледа ми. Вече не мога да различа хората на екрана. От време навреме успявам да зърна Деймън, Дрина и себе си в различните си превъплъщения — брюнетка, блондинка, червенокоса… не знам… всичко минава през погледа ми в лудешки бяг и ми е трудно да разпозная лицето и тялото си, но очите остават винаги същите.

Изведнъж променям решението си и моля да забавят образите, но те продължават да се въртят на бързи обороти и завършват с Роман. Устните му се извиват в зла усмивка, очите му светят доволно, докато наблюдава един много стар и много… мъртъв Деймън.

И после…

После нищо.

Кристалът угасва.

— Не! — крещя неистово, но гласът ми се удря във високите кръгли стени на празната стая, ехти и се връща при мен. — Моля те! Върни се! Този път ще се справя по-добре. Честна дума. Няма да ревнувам, няма да се разстройвам! Готова съм да изгледам всичко отново. Моля те!

Но колкото и да моля, колкото и да крещя, кристалът не се връща, изчезва от погледа ми.

Оглеждам се безпомощно, търся отнякъде помощ, нещо, което да прилича на библиотека с акашки Хроники, но освен мен в стаята няма никого и нищо. Хващам се с две ръце за главата и я залюлявам отчаяно. Не мога да се примиря със себе си. Каква глупачка съм! Как можах да позволя ревността и неувереността ми да вземат връх!

Знаех за Дрина и Деймън, знаех какво ще се появи, но въпреки това пожелах да видя именно това. Сега не знам как да го спася. Нито ми е ясно защо и как успяхме да тръгнем от толкова прекрасното А и да стигнем до това ужасно Я.

Научих единствено, че виновният за всичко е Роман. Получих жалко потвърждение на онова, което вече знаех. Не знам как, но той изсмуква бавно силите на Деймън и го лишава от безсмъртие. И ако все още съществува надежда да го спася, трябва да разбера как, а не защо.

Защото знам със сигурност, че Деймън не може да остарее по естествен път. Бил е на земята близо шестстотин години и винаги е изглеждал така. Стискам главата си с ръце и се мразя за своята дребнавост и глупост. Каква нещастница съм само! Заради жалката си ревност пропуснах възможността да науча отговорите, за които бях дошла. О, ако можех да превъртя всичко отначало и да започна на чисто, ако можех да се върна…

— Не можеш.

Обръщам се и виждам Роми. Нямам представа как е влязла тук. Но когато се оглеждам, забелязвам, че вече не съм в красивата кръгла стая, а обратно в коридора. През няколко маси от мястото, където бяха свещениците, монасите, равините и шаманите.

— Не бива да бързаш към бъдещето. Така лишаваш себе си от настоящето, което, в края на краищата, е единственото реално време.

Поглеждам я озадачено. Не знам дали говори за кристала, или изобщо за живота като цяло.

Но вместо отговор получавам усмивка.

— Добре ли си?

Свивам рамене и отмествам поглед. Защо да обяснявам? Вероятно тя вече знае отговора.

— Не — подпира се на масата и клати глава тя. — Не знам нищо. Това, което става вътре, е само за теб. Просто чух виковете ти и реших да видя какво става. Това е всичко.

— Къде е злобната ти сестра? — оглеждам се наоколо и се чудя къде може да се е скрила.

Роми се усмихва отново и ми дава знак да я последвам.

— Отвън е. Наглежда приятелката ти.

— Ава е тук? — възкликвам и с изненада установявам, че тя наистина ми е липсвала. Което е странно, като се има предвид колко й се ядосах, че ме изостави.

Роми ме извежда през голямата двукрила врата и по стълбите, където ме чака Ава.

— Къде беше? — питам и усещам, че въпросът ми звучи като обвинение.

— Малко се отклоних — свива тя рамене. — Тук наистина е невероятно. Аз…

Тя ме поглежда с надежда да разтопи леда в очите ми, но веднага разбира, че няма да стане, и свежда поглед.

— Как се озова тук? Роми и Райни ли те… — търся близначките с поглед, но те вече не са тук.

Ава примижва. Ръцете й се вдигат към ушите и опипват току-що материализираните огромни обеци.

— Пожелах си да те намеря и ето ме тук. Но не ме пуснаха вътре — тя поглежда ядосано вратата. — Значи това е храмът? Намери ли нужния коридор?

Кимам, оглеждам скъпите й обувки и дизайнерската чанта, и се ядосвам още повече. Аз я водя в Съмърленд, за да спасим един човешки живот, а тя, видите ли, тръгнала на пазар!

— Знам, знам — отвръща на мислите ми тя. — Прекалих и съжалявам за това. Но сега съм готова да ти помогна. Ако все още имаш нужда от помощ. Или вече си открила всички отговори?

Притискам устни една към друга и навеждам глава.

— Ъ… имаше някои спънки.

Припомням си, че спънките бяха по моя вина, и усещам да ме залива вълна от срам.

— И… сега съм там, откъдето тръгнах — добавям и мислено си казвам, че наистина съм най-голямата загубенячка на света.

— Може пък да успея да помогна — усмихва се Ава и стиска ръката ми, за да ме увери, че е искрена.

Но аз само свивам рамене. Съмнявам се, че ще може да помогне с нещо.

— Не се предавай толкова лесно — упорства тя. — Все пак това е Съмърленд. Тук всичко е възможно.

Поглеждам я замислено. Казаното от нея е абсолютна истина, но като че ли сега е по-добре да се върна вкъщи и да начертая предварителен план за действие. После да се върна, като се придържам плътно към него, без да се разсейвам с глупости.

Повеждам я надолу по стълбите и казвам:

— Да, мисля, че можеш да ми помогнеш.