Синя луна

Двайсет и втора глава

Не си отивам вкъщи.

Тръгнах натам. Наистина имах намерение да се прибера, да изтичам в стаята си, да заровя лице във възглавниците и да се наплача като голямо бебе.

Но докато завивам по нашата улица, размислям. Не мога да си позволя този лукс. Не мога да пропилявам ценно време. Правя обратен завой и поемам към „Лагуна“. Карам по стръмните тесни улички с красиви и добре поддържани къщи, с градини с големи двойни врати, и се отправям към адреса на единствената личност, която би могла да ми помогне.

— Евър! — посреща ме с усмивка тя и отмята вълнистата кестенява коса от лицето си.

Идвам без предупреждение, но това не я притеснява ни най-малко. След миг обаче сензорите й, изглежда, долавят нещо тревожно и тя ме поглежда загрижено.

— Извинявай, че се появявам, без да се обадя предварително, но…

Тя не ме оставя да довърша. Отваря вратата, кани ме с жест и ме повежда към кухнята, където бяхме и първия път, когато й дойдох на гости. Тогава също бях в беда и също нямаше към кого другиго да се обърна.

Само че тогава я мразех с цялото си сърце. А когато започна да убеждава Райли да пресече моста и да отиде от другата страна, където я чакаха мама, татко и Жълтурко, направо побеснях. Обявих я за по-голям враг и от Стейша. Сега всичко това ми изглежда смешно и е напълно забравено. Ава се суети около мен, слага чай и поднася курабийки, а аз усещам вина, че нито веднъж не се сетих да й се обадя и че идвам само когато се нуждая от помощта й.

След обичайните любезности тя сяда срещу мен, обгръща чашата с две ръце и ме оглежда.

— Много си пораснала. И аз не съм ниска, но ти определено си ме надминала на височина.

Свивам рамене. Не съм сигурна дали съм доволна, че го казва, но няма как, трябва да го приема. Когато растеш всеки ден с няколко сантиметра, няма как хората да не го забележат.

— Може би карам втори пубертет. Нали знаеш, някои хора изведнъж израстват — усмихвам се накриво и си отбелязвам наум, че трябва да намеря убедителен отговор на този въпрос или поне да се науча да отговарям убедително.

Тя кима. Не ми вярва, но решава да остави тази тема.

— Е, поддържаш ли щита?

Преглъщам с мъка, примигвам веднъж, после още веднъж. Толкова бях отдадена на мисията си, че изключих напълно за щита, който тя ме научи да създавам. С него се предпазвах от звуците и енергийните атаки, след като прогоних Деймън. Когато той се върна, го махнах и забравих за него.

— Аз… ъ… свалих го — казвам и се свивам вътрешно, защото трудният разговор тепърва предстои.

Тя ме поглежда над върха на чашата си и се усмихва.

— Не съм изненадана. Опита ли човек нещо повече, вече не му стига да е просто нормален.

Вземам си една курабийка и свивам рамене. Ако зависеше от мен, бих си останала нормална.

— Е, щом не става дума за щита, тогава за какво?

— Искаш да кажеш, че не знаеш? Какъв медиум си тогава? — засмивам се някак прекалено високо на вялата си шегичка.

Но Ава вдига рамене и прокарва пръст по ръба на чашата си.

— Не съм толкова напреднала като теб. Но въпреки това усещам, че е нещо сериозно.

— Става дума за Деймън. Той… той се промени. Отчужди се, стана груб, държи се студено, дори жестоко и аз…

Запъвам се и свеждам поглед. Истината е толкова жестока, че ми е трудно да я изрека.

— Не отговаря на обажданията ми, не говори с мен в училище, дори се премести… седи до едно ужасно момиче и излиза с него… а тя наистина е гаднярка. В пълния смисъл на думата. Той също стана гадняр…

— Евър… — поглежда ме мило тя. Гласът й е топъл, изпълнен с разбиране.

— Не, не е, каквото си мислиш — бързам да я прекъсна. — Нищо подобно. Ние с Деймън не сме се разделяли. Не сме имали никакви проблеми. Всичко беше прекрасно и изведнъж се срина…

— Нещо случи ли се преди промяната? — поглежда ме замислено тя.

Да. Случи се Роман. Но понеже не мога да докажа подозренията си, не мога да й кажа, че е от злите безсмъртни (въпреки че всички белези сочат точно обратното), който използва някаква масова хипноза или е омагьосал цялото училище (което дори не знам дали е възможно). Разказвам й само за странното му поведение преди това — главоболието, изпотяването и някои други неща, които мога да си позволя да разсекретя.

После притаявам дъх и чакам. Тя отпива от чая си и се заглежда в красивата градина отвън.

След цяла вечност връща поглед на мен и пита:

— Разкажи ми всичко за Съмърленд.

Заглеждам се в недоядената курабийка и стискам плътно устни. Никога не съм чувала някой да произнася тази дума така открито и равнодушно. Винаги съм мислела, че това е нашето тайно място, моето и на Деймън, и не съм подозирала, че простосмъртните също знаят за него.

— Сигурно си била вече там? — оставя чашата тя и вдига вежди. — Вероятно, докато си била в състояние близко до смъртта?

Кимам и си спомням двете ми посещения в онази вълшебна страна — първия път, когато умрях, и втория, когато Деймън ме заведе. И двата пъти бях толкова запленена от магията на това странно измерение между измеренията, с неговите обширни тучни поляни и пулсиращи от светлина дървета, че не исках да си тръгвам.

— А посети ли храмовете му?

Храмове? Не видях никакви храмове. Видях гористи склонове, плажове и коне — нещата, които материализирахме с Деймън, но нямаше никакви сгради, нито признаци на живот.

— Съмърленд е известен със своите храмове или Големите коридори на познанието, както ги наричат.

— Но… аз дори не знам как да отида там без Деймън. Имам предвид, без да умирам и така нататък… — Поглеждам я с подновен интерес. — Ти откъде знаеш за това? Била ли си там?

Тя поклаща глава.

— От години се опитвам да намеря път към Съмърленд. Няколко пъти бях съвсем близо, но не успях да премина през портала. Но ако слеем нашите енергии, ако използваме заедно силите си, може би ще успеем.

— Това е невъзможно — казвам аз, спомняйки си за опита ни с Деймън. Въпреки че вече показваше признаци на слабост, все пак е много по-напреднал от Ава, дори и в най-добрите й дни. — Не е толкова просто. Дори и да обединим усилията си, всичко е много по-трудно, отколкото си мислиш.

Но тя се усмихва, става от мястото си и казва:

— Не можем да сме сигурни, преди да опитаме, нали?