Синя луна

Четвърта глава

Когато четвъртият час най-после свършва, ставам и отивам при господин Миноз.

— Сигурна ли си, че си готова? — вдига той глава от купчината с листове пред себе си. — Ако ти трябват още няколко минутки, няма проблем, ще изчакам.

Поглеждам към листа в ръката си и се питам какво ли би направил, ако разбере, че съм свършила теста си за около четирийсет и пет секунди, след като ми даде бланката, а през останалите петдесет минути се правех, че пиша.

— Готова съм — казвам, сигурна, че е истина.

Едно от преимуществата да си медиум е, че няма нужда да учиш повече, защото знаеш всички отговори. И макар че понякога се изкушавам да реша теста безпогрешно за няколко секунди, обикновено се сдържам и правя една или две грешки, но не повече, защото не искам да насочвам вниманието на учителите към себе си.

Деймън ми го напомня всеки ден. Непрекъснато ме убеждава, че е изключително важно да не превъзхождаме другите, а да даваме вид на нормални, макар да е повече от очевидно, че не сме. Когато ми го каза за пръв път, не можах да се въздържа да не му напомня за огромното количество лалета, които произвеждаше в началото на запознанството ни. Но той ми каза, че се налагало да си позволи малко магия, за да ме очарова. Ако материализирал само по едно лале, щяло да мине много време, докато разгадая истинското значение на лалетата като символ на неумиращата любов, и можело да се окаже късно.

Давам теста на господин Миноз и изтръпвам, когато пръстите ни се докосват. Кожата ми се допира съвсем леко до неговата, но това е достатъчно да науча за него повече, отколкото ми се иска. В главата ми като на филмова лента се изнизва цялата му сутрин — от закуската върху отрупаната с опаковки на полуфабрикати маса, сред които виждам листовете на ръкописа, върху който работи вече седма година, до настоящия момент. Виждам го да пее с цяло гърло „Роден да бягам“, докато рови из гардероба за чиста риза, после да отива до „Старбъкс“ да си купува чай „лате“, да се сблъсква с една симпатична русокоска, разливайки чая по ризата си, където се образува голямо, тъмно и изнервящо петно, но русокоската се усмихва и той моментално забравя за петното. За разлика от усмивката, която никога няма да забрави. Една фантастична усмивка, която… принадлежи на моята леля!

— Ще изчакаш ли да го проверя?

Кимам, въздъхвайки така, че на практика сменям целия въздух в гърдите си и се съсредоточавам върху червената му химикалка. Превъртам лентата, гледам сутрешната сцена още няколко пъти и всеки път идвам до едно и също ужасно заключение — учителят ми по история е запленен от леля ми Сабин.

Не, това не бива да се случва. Няма да позволя леля да се забърка с учителя ми. Вярно е, че и двамата са готини, млади и самотни, но това не означава, че трябва да станат гаджета.

Стоя там като препарирана, неспособна да дишам, продължавам да фиксирам химикалката и впрягам всичката си психическа сила, за да блокирам мислите в главата му, докато го наблюдавам, че оставя следа от малки червени точки на седемнайсети и двайсет и пети въпрос — точно, както го бях планирала.

— Само две грешки. Много добре! — усмихва се той и прокарва пръсти по петното на ризата си, защото си мисли не за моя тест, а дали ще има щастието да я види отново.

— Искаш ли да видиш верните отговори?

Разбира се, че не искам. Нетърпелива съм да се махна оттук възможно най-скоро, но не защото бързам да видя Деймън на масата за обяд, а за да не чувам мислите на учителя си.

Но знам, че нормалното е да проявя някакъв интерес, поемам дълбоко въздух, усмихвам се и кимам, в смисъл, че няма друго, което да желая повече от това. Той ми връчва листа с отговорите и аз възкликвам:

— Ах, да! Сбъркала съм датата.

И…

— Разбира се! Как можах да не се сетя?

Господин Миноз не се впуска в обяснения и анализи, кима сдържано, защото мислите му са заети с русокоската и е безутешен, сякаш тя е единствената жена в цялата вселена, с която никога няма да може да излезе. Надява се, че ако отиде утре на същото място и по същото време, ще може да я види пак.

По принцип интимните вълнения на учителите ме забавляват, но не и когато става дума за похотливите мисли на конкретен учител, свързани с конкретна жена, която ми е като майка.

Изведнъж се сещам, че преди два месеца видях Сабин да се вижда със симпатичен мъж, който работи в същата сграда, където работи и тя. И понеже Миноз работи тук, а Сабин — там, се успокоявам и решавам, че няма опасност двата ми свята да се сблъскат. Все пак, за да се подсигуря, решавам да кажа:

— Ъ-ъ-м, това беше чиста случайност.

Той вдига поглед към мен и бърчи чело, като се опитва да открие смисъла на казаното.

Знам, че отивам твърде далеч, и съзнавам добре, че това, което и да кажа, е на светлинни години от нормалното, но усещам, че нямам друг избор. Не мога да допусна учителят ми по история да започне да излиза с леля ми. Просто не мога.

Затова посочвам към петното на ризата му и добавям:

— Сещате се, нали, за госпожица „чай лате“. — Виждам изненадания му поглед и кимам. — Не мисля, че ще я видите отново. Тя не ходи често в този магазин.

И преди да кажа още нещо, което не само ще забие като свредел мисълта за нея в главата му, но ще потвърди веднъж завинаги съмненията му, че съм откачалка, мятам чантата на рамо и изтичвам към вратата. Забравям всичко и се запътвам към масите за обяд, където ме чака Деймън. Нямам търпение да го видя след тези три часа раздяла.

Но щом пристигам, не ме посрещат, както очаквах. На моето място до Деймън седи някакво непознато момче. Обсебил е до такава степен вниманието на Деймън, че той просто не ме забелязва.

Приближавам до масата. В същото време момчето казва нещо и всички избухват в смях. Не искам да ги прекъсвам, нито да се държа грубо, затова преглъщам и вместо на обичайното си място до Деймън, сядам срещу него.

— Боже, колко си забавен! — протяга се Хевън през масата и докосва новия по ръката. Усмихва се толкова широко, че веднага разбирам — новият й приятел, Джош, обявен от нея за „моята половинка“, в момента е напълно забравен.

— Много изпусна, Евър. Той е толкова забавен, че Майлс забрави за пъпката си.

— Благодаря, че ми напомни — свива устни Майлс и пръстът му търси проклетата пъпка по брадичката. Но там няма нищо.

Той зяпва от изненада, вглежда се поред във всеки от нас и търси потвърждение, че слонската пъпка наистина не е там. Тайничко се питам дали моето докосване до нея на паркинга тази сутрин е причината за изчезването й. Ако е така, значи наистина мога да лекувам.

Тъкмо се каня да се поздравя, когато новото момче се обажда:

— Казах ти, че помага. Мехлемът е фантастичен. Запази го, може да ти потрябва пак.

Присвивам очи и се питам кога е успял да помогне на Майлс, след като го виждам за пръв път.

— Дадох му един мехлем — обръща се той към мен. — С Майлс сме в един клас по самоподготовка. Между другото, казвам се Роман.

Оглеждам подробно яркожълтата му аура. Краищата й трептят, разширяват светлия ореол и ми кимат приятелски. Връщам поглед на тъмносините очи, загорялата кожа, русите къдри и небрежно-елегантното облекло, взето като от страниците на моден журнал, и въпреки ослепителната външност, първата ми мисъл е, че трябва да бягам далече от него.

Когато ми хвърля една от онези леко небрежни усмивки, тип „ще те накарам да хлътнеш по мен“, толкова се ядосвам, че въздъхвам, изпълнена с досада.

— Ти трябва да си Евър — казва той и отдръпва ръката си. Чак сега забелязвам, че през цялото време е била протегната към мен в очакване да я поема.

Поглеждам към Хевън и разбирам, че е възмутена от грубостта ми, после към Майлс, но той е твърде зает с огледалото, за да ми обърне внимание. Но когато Деймън протяга ръка и ме стиска за коляното под масата, прочиствам гърло и се обръщам към Роман:

— Да, аз съм Евър.

Той ме заслепява с още една от онези усмивки, но аз не се впечатлявам. Единственият ефект е, че стомахът ми се свива на топка.

— Между нас има доста общи неща — казва той, което ме изумява, защото изобщо не мога да се сетя какви може да са тези неща. — По история седях два чина зад теб. Видях те да въздишаш, да се мръщиш пред листа и си помислих: ето едно момиче, което мрази историята толкова, колкото и аз.

— Аз не мразя историята.

Реагирам прекалено бързо, с явна отбранителна нотка, а това не минава незабелязано. Всички обръщат погледи към мен. Поглеждам към Деймън, търся от него подкрепа, потвърждение, че не съм единствената, която усеща злонамерената енергия, струяща от него към мен.

Но той само свива рамене и отпива от своята червена напитка, сякаш всичко е абсолютно нормално и не забелязва нищо нередно. Започвам да ровя в съзнанието на Роман, подслушвам стройния поток от безобидни мисли, малко незрели, но в общи линии добронамерени, и свивам устни. Значи проблемът е в мен.

— Така ли? — вдига той вежди и се навежда към мен. Значи ти доставя удоволствие това ровичкане в миналото, помненето на всякакви места и дати, вглеждането в живота на хора, живели преди векове? Наистина ли не те отегчава? Или все пак те отегчава до смърт?

Отегчава ме само когато тези места и дати са свързани с приятеля ми и шествековните му гуляи.

Но това не го казвам на глас, а само в ума си. Иначе свивам рамене и казвам:

— Всъщност се справих добре. Не беше трудно. Имам отличен.

Той кима. Очите му не изпускат моите нито за миг.

— Радвам се да го чуя — усмихва се накрая. — Миноз иска от мен да наваксам материала през уикенда. Искаш ли да ми помогнеш?

Поглеждам към Хевън и виждам, че очите й потъмняват, а аурата й става наситено зелена от завист. Обръщам поглед към Майлс, който е приключил с огледалото и пише съобщение на Холт, и накрая към Деймън. Той като че ли не ни забелязва, загледан в нещо, което аз поне не мога да видя. Съзнавам, че всички останали го харесват и аз трябва да му помогна, но въпреки това вдигам рамене и казвам:

— Сигурна съм, че нямаш нужда от помощ. Ще се справиш и сам.

Очите му срещат моите и колкото и да си повтарям, че няма нищо неестествено в него, усещам, че кожата ми настръхва и стомахът ми се свива. Той се усмихва, разкрива два реда безупречно бели зъби и казва:

— Благодаря ти за комплимента. Въпреки че не беше длъжна да го казваш.