Двайсета глава

Спирам пред Майлс малко притеснена, защото не знам какво да очаквам. Но когато го виждам да чака на последното стъпало, си отдъхвам облекчено. Значи не е толкова зле, колкото си го представях.

Влизам в алеята, свалям прозореца и подвиквам:

— Хайде, Майлс, скачай.

Той вдига глава от дисплея на телефона си и клати глава.

— Съжалявам, мислех, че съм ти казал. Ще пътувам с Крейг.

Усмивката замръзва на лицето ми и аз повтарям думите наум.

Крейг? Като онзи Крейг, дето е гадже на Онър? Онова объркано нещастно спортистче, чиито истински сексуални предпочитания открих случайно, когато дочух мислите му? Онзи, дето живее, за да си прави шеги с Майлс, защото така се чувства в безопасност, сякаш не е като него?

Този Крейг ли?

— Откога пък станахте приятели? — присвивам очи.

Майлс става с неохота от стъпалото и се приближава към мен. Спира да натиска копчетата на мобилния само колкото да каже:

— Откакто реших да разширя хоризонтите си и да се гмурна с пълна сила в живота. Не е лошо и ти да опиташ. Ако си направиш труда да го опознаеш, ще видиш, че е готин.

И пръстите му отново се залавят за работа. Гледам го, докато набира текста, и се опитвам да осмисля чутото. Имам чувството, че съм се приземила в някаква алтернативна, непозната и шантава планета, където мажоретките клюкарстват весело с мрачните металисти, а спортистите си гукат с актьорите. Всичко е толкова неестествено, като на сън.

Само че не е сън и планетата се нарича „Бел Вю“.

— Говорим за същия Крейг, който те нарече „педал“ и за малко не ти натика главата в тоалетната първия ден в училище, нали?

— Хората се променят — вдига рамене Майлс.

Така казват.

Но всъщност не се променят.

Поне не и за един ден, освен ако нямат някаква сериозна причина за това. Освен ако някой друг, някой зад кулисите, не ги направлява и не планира предварително всяко тяхно действие. Манипулира ги против волята им и ги кара да говорят и вършат неща, които не са в природата им. И го прави без тяхно позволение. Те дори не осъзнават, че са марионетки.

— Извинявай, мислех, че съм те предупредил, но може и да не съм, защото бях много зает. Както и да е, повече няма нужда да идваш. Уредил съм въпроса с превоза — заключава той и с едно помръдване на раменете хвърля на боклука приятелството ни, сякаш не става дума за нищо друго, освен за превоз до училище.

Преглъщам с мъка, устоявам на порива да го сграбча за раменете, да го разтърся и да ми каже защо се държи така, защо всички се държат така и защо всички единодушно са решили да ме изключат от групата. Не го правя. Успявам да удържа емоциите си, защото ми се струва, че и без това вече знам отговора. И ако се окажа права, значи Майлс не е отговорен за делата си.

— Добре тогава. Вече ще знам — кимам леко и разтягам устни в усмивка, макар че изобщо не ми е весело. — Ще се видим в училище — добавям и барабаня с пръсти по таблото, докато чакам отговора, който явно няма да бъде даден.

Напускам алеята чак когато Крейг се появява зад мен, натиска клаксона и ми прави знак с глава да му освободя мястото.

В часа по английски става още по-зле. Тръгвам между чиновете и забелязвам, че Деймън се е преместил до Стейша.

И не само се е преместил, но държи ръката й, шепне й в ухото и я гледа като омагьосан.

Явно оставам сама на последния чин като ненужен придатък.

Стискам устни, тръгвам към мястото си и чувам шепот от всички страни:

Смотанячке, внимавай да не паднеш!

Тези думи ме преследват от мига, когато слязох от колата си.

И въпреки че нямам представа какво се крие зад тях, не се чувствам обидена, докато към хора не се присъединява и Деймън. В момента, когато той започва да се смее и да дюдюка с другите, решавам, че нямам сили за повече. Искам да се върна на паркинга, да се кача в колата и да си ида у дома…

Но не мога. Трябва да остана тук. И започвам да си повтарям, че всичко това е временно, че скоро ще разбера какво става, че няма начин да изгубя Деймън завинаги.

И тези мисли ми помагат. Както и господин Робинс, който произнася високо и нервно:

— Тишина!

Звънецът бие, всички излизат и аз съм вече до вратата, когато чувам зад себе си:

— Евър, може ли да поговорим малко?

Стискам дръжката на вратата. Пръстите ми са напрегнати, готови да натиснат.

— Няма да те бавя.

Поемам дълбоко въздух, пъхам ръка в джоба и напипвам айпода. Господин Робинс никога не ме е задържал след часовете. Не е от онези, дето обичат да си бъбрят. А и сега съм си направила домашното без грешка и съм се справила отлично с теста, така че няма никакво основание за недоволство.

— Не знам как да започна и не искам да се меся в тази работа, но в случая чувствам, че трябва да кажа нещо. Става дума за…

Деймън.

Става дума за моята истинска голяма любов. За неумиращата ми любов. Най-запаленият ми обожател от четиристотин години насам, който в момента не може да ме понася.

И за това, че тази сутрин е помолил да си смени мястото.

Защото мисли, че го преследвам.

И сега господин Робинс, който се раздели съвсем наскоро със съпругата си, моят умен и добродушен учител по английски, нямащ никаква представа за мен, за Деймън и за нищо извън романите на отдавна мъртвите класици, иска да ми обясни нещо за интимните връзки.

Да ми каже колко бурни са интимните отношения между младите, колко силни са чувствата им, как ти се струва, че това е най-важното нещо на света, но как после се оказва, че не е така. Как ще има още много любов в живота ми, само че сега трябва да забравя за тази и да продължа напред. Да обърна гръб на Деймън, защото:

— Защото преследването на любимия не е разрешение — казва той. — Това е престъпление. Сериозно престъпление със сериозни последствия.

И се мръщи, за да ми покаже колко сериозно наистина е положението.

— Не го преследвам — казвам и осъзнавам, за съжаление късно, че отричането без обичайните въпроси, които трябва да задам предварително, като: „Какво ви е казал той?“ „Защо го прави?“ „Какво иска да ми каже?“, което задава всяко нормално момиче, засилва съмненията му във вината ми. Затова преглъщам и казвам:

— Вижте, господин Робинс, знам, че го правите за мое добро. Нямам представа какво ви е казал Деймън, но…

Поглеждам в очите му и виждам точно какво му е казал Деймън. Че съм обсебена от него, че съм луда, че обикалям къщата му ден и нощ и не спирам да му звъня по телефона, и да оставям отчаяни съобщения, което може и да е вярно, но…

Но господин Робинс не ме оставя да довърша. Клати глава и продължава:

— Евър, не искам да заставам на нечия страна, нито да се меся в работите ви, защото съзнавам, че не е моя работа и че в края на краищата това е нещо, с което трябва сама да се справиш. Независимо от скорошното ти наказание, от това, че не вземаш голямо участие в час и оставяш айпода включен, въпреки че съм те помолил да го спреш, ти си една от най-добрите ми и умни ученички. Затова не искам да се излагаш на риск — защото в най-скоро време може да се случи нещо наистина неприятно — и то заради едно момче.

Затварям очи и едва преглъщам. Чувствам се толкова унизена, че ми се ще да се смаля до точица и да изчезна.

Не, чувствам се много по-зле. Чувствам се съсипана, обезчестена, опозорена и всичко останало, което те кара да потънеш в земята от срам.

— Не е така — поглеждам в очите му и го моля наум да ми повярва. — Каквото и да ви е казал Деймън, истината е друга.

Господин Робинс въздъхва мислено и в действителност. Иска му се да сподели със сродна душа колко изгубен се е чувствал, когато съпругата и дъщеря му са го напуснали, как не си е представял, че ще доживее до другия ден, но решава, че не е удобно и наистина не е.

Звънецът за влизане в час бие.

Мятам чантата на рамо, притискам устни една към друга и го поглеждам въпросително.

Той кима и казва:

— Добре. Свободна си.

Загрузка...