Синя луна

Четирийсет и първа глава

Излизам в коридора и очаквам да видя ехидната усмивка на Роман, но него го няма. Отивам при масите за обяд и разбирам защо.

Той е във вихъра си. Дирижира думите и действията на всички останали като режисьор, като кукловод, като укротител на лъвове в цирка. Тъкмо нещо в съзнанието ми се размърдва, заражда се някакво прозрение, някаква мисъл започва да се оформя… когато го виждам.

Деймън.

Любовта на всеки един от животите ми стои там, толкова изтощен, разрошен и болнав, че ми се свива сърцето. Няма съмнение — нещата се развиват със светкавична бързина. Нямаме никакво време.

И когато Стейша се обръща и просъсква: „Загубеняк“, с ужас разбирам, че този път не се отнася за мен.

А за Деймън.

В следващата секунда цялото училище подхваща рефрена. Цялата злоба, винаги пазена за мен, този път се изсипва върху него.

Откривам Майлс и Хевън и виждам как гласовете им се присъединяват към общия хор. Спускам се към Деймън и потръпвам, когато усещам сухата му студена кожа. Някога високите му скули сега са тревожно измити, тъмните очи, доскоро пълни с топлина и обещание за любов, сега са сълзящи и разфокусирани. Устните му са сухи и напукани, но аз все още усещам непреодолимо желание да притисна моите към тях. Защото колкото и да се е променил, както и да изглежда, това все пак си е Деймън. Моят Деймън. Млад или стар, здрав или болен, няма никакво значение. Той е единственият, за когото ме е било грижа някога, единственият, когото съм обичала, и нито Роман, нито някой друг ще променят този факт.

— Хей! — искам да прошепна, но гласът ми изневерява и очите ми се наливат със сълзи.

Изключвам всички подигравки и смехове около нас и насочвам цялата си енергия върху него. Не мога да си простя, че допуснах да се случи подобно нещо, защото знам, че той никога не би допуснал това да се случи на мен.

Деймън обръща лице към мен, опитва се да фокусира погледа си и тъкмо когато си мисля, че виждам в тях искрица познание, всичко отминава толкова бързо, че решавам, че съм си въобразила.

— Хайде да се махаме оттук — дърпам го за ръкава и се опитвам да го задвижа. Усмихвам му се и решавам да му припомня нашите петъци. — Какво ще кажеш „да съкратим останалите часовете“, а?

Вървим бавно и най-после стигаме до портала. В същия момент Роман изниква пред нас.

— Защо си правиш труда? — скръства той ръце и отмята глава, за да покаже своя уроборос.

Хващам ръката на Деймън и присвивам очи, решена да го отстраня от пътя ни, каквото и да ми коства.

— Наистина, Евър — клати глава той и мести поглед ту към мен, ту към Деймън. — Защо си губиш времето? Той е стар и слаб, направо грохнал. Съжалявам, че трябва да го чуеш от мен, но вече не е за тази земя. Не вярвам да искаш да пропилееш младостта си заради един динозавър.

И ме гледа право в очите, синьото в тях сякаш гори, устните се кривят злобно и от време навреме, докато говори, мята поглед към другите. В същия момент дюдюканията и освиркванията започват с нова сила.

И изведнъж разбирам.

Идеята се въртеше отдавна в главата ми, надничаше през другите мисли и се опитваше да привлече вниманието ми, но все нямах време за нея. Все още не съм напълно сигурна и знам, че ако греша, ще се наложи да понеса подигравките на всички. Вглеждам се в лицата на Майлс, Хевън, Стейша, Онър, Крейг и всички останали, които следват подадените команди и действат машинално, без да се запитат нито веднъж „защо“.

Поемам дълбоко въздух, затварям очи, събирам цялата си енергия и викам с пълно гърло:

СЪБУДЕТЕ СЕ!

Отварям очи и се свивам вътрешно, когато виждам как погледите на всички се местят от Деймън към мен. Но нямам намерение да се отказвам. Знам, че Роман е приложил някаква масова хипноза, поставил ги е в състояние на транс и всички изпълняват неговите заповеди.

— Евър, моля те, спаси поне себе си, докато още можеш — смее се Роман. — Няма да мога да ти помогна, ако продължаваш.

Но аз не му обръщам внимание. Трябва да намеря начин да го спра… да ги спра. Да ги събудя, да ги накарам да отворят очи…

Отново поемам въздух, затварям очи и изкрещявам:

ОТВОРЕТЕ ОЧИ!

Което кара съучениците ми да пощуреят от смях. Подигравките, освиркванията и дюдюканията достигат до ново равнище, към главата ми полетяват празни кутии от сода.

Роман въздъхва театрално и ме гледа със съжаление.

— Евър, настоявам да помислиш. Трябва да спреш тази лудост веднага! Жестоко се лъжеш, ако мислиш, че това ще помогне. Защо не се спуснеш и не им лепнеш по един шамар? Може пък да се събудят.

Стоя пред него, дишам задъхано на малки глътки и, независимо от неговите думи, знам, че не греша. Знам, че ги е омагьосал, блокирал е умовете им и ги е оставил в транс.

И изведнъж си спомням един стар документален филм по телевизията. Там се казваше, че хипнотизаторът връща пациентите си в нормално състояние, като пляска… или щракаше? Не, пляскаше с ръце и броеше до три.

Поемам въздух и поглеждам към накачулилите се по пейките и масите деца, за да могат да ме целят по-точно с остатъците от обяда си. Разбирам, че това е последният ми шанс и ако не стане нищо, просто… просто нямам какво да губя.

Затварям отново очи и извиквам:

СЪБУДЕТЕ СЕ!

После броя от три до едно и пляскам два пъти с ръце.

И тогава…

И тогава настъпва тишина.

Всички притихват и бавно идват на себе си.

Търкат очи, мигат, прозяват се и се протягат, сякаш се събуждат от дълъг сън. Оглеждат се и се питат защо са по масите и защо са до хората, които до вчера са смятали за идиоти.

Крейг реагира пръв. Открива, че раменете му се допират до тези на Майлс, и веднага се измества в далечния край на пейката. Възвръща самообладанието си в компанията на своите приятели и ги дарява с мъжкарски юмрук в рамото.

Хевън поглежда с отвращение към своите моркови и аз не успявам да сдържа усмивката си, убедена, че голямото щастливо семейство се е завърнало обратно към нормалното състояние на леки обиди, въртене на очи и подлагане на крак на противника за удоволствие на приятелската клика.

Училището се връща към своето ежедневие.

Обръщам се и търся Роман, искам да го сразя с победоносна усмивка, но той вече е изчезнал. Вдигам рамене, хващам Деймън под ръка и го повеждам. Тръгвам към паркинга, а Хевън и Майлс, приятелите, които ми липсваха толкова много, ни следват.

— Хей, нали знаете, че ви обичам? — обръщам се към тях. Знам, че това ще ги шокира, но трябваше да им го кажа.

Те се споглеждат тревожно и се питат какво е станало с момичето, което до вчера заслужено носеше прякора Ледената кралица.

— Ъ… добре… — кима Хевън.

Протягам ръце и ги притискам до себе си, като шепна в ухото на Майлс:

— Каквото и да правиш, не спирай да пееш и играеш, това ще ти донесе… — запъвам се и се чудя дали да му кажа, че току-що видях ярките светлини на „Бродуей“, но решавам, че това би го лишило от амбиция, затова казвам — много щастие.

И без да дочакам отговор, се обръщам към Хевън. Много бързам. Трябва да заведа Деймън колкото може по-скоро у Ава, но искам да й кажа две-три думи, да я накарам да обикне себе си малко повече, да й кажа да не подражава на другите и да я убедя, че Джош е прекрасен човек. И е готов да я чака, колкото трябва.

— В теб има толкова много красиви неща — шепна в ухото й. — Ти имаш какво да дадеш на приятелите си. Ще ми се да можеш да видиш колко ярко блести звездата ти.

— Пфу! — засмива се тя и се освобождава от прегръдката ми. — Евър, добре ли си?

Поглежда към Деймън, после отново към мен и пита:

— Какво му става? Защо се е сгърчил така?

Клатя глава и влизам в колата. Нямам време за губене. Преди да подкарам, се обръщам към тях.

— Хей, знаете ли къде живее Роман?