Синя луна

Единайсета глава

Отивам зад сцената и виждам Майлс. Все още е в бели дамски ботуши и миниполичката на Трейси Търнбланд от последната сцена на „Лак за коса“, заобиколен от семейството си и приятелите…

— Браво! Беше невероятен! — казвам и бързам да му връча цветята, за да избегна прегръдката. Не мога да рискувам да поема допълнителна енергия. И без това съм толкова нервна, че едва удържам моята. — Нямах представа, че можеш да пееш така.

— Имаше. — Той отмята назад дългата женска перука и забива нос в листенцата на розите. — Чувала си ме да пея хиляди пъти на автомобилно караоке.

— Никога не си бил толкова добър — усмихвам се, но го казвам напълно сериозно. Толкова ми хареса, че имам намерение да гледам представлението още веднъж, но по-нататък, когато напрежението отмине. — Къде е Холт? — Вече знам отговора, но ми се ще да побъбря малко, докато чакам Деймън.

— Предполагам, че сте се видели вече?

Майлс свъсва вежди и кима към баща си. Сепвам се и бързам да прошепна „извинявай“. Той отдавна не се крие от нас, но бях забравила, че родителите му не знаят още.

— Не се тревожи. Всичко е наред — шепне той, примигва с дългите изкуствени мигли и приглажда русите къдрици. — В отношенията ни имаше кратко захлаждане, но всичко вече е простено и забравено. И като говорим за принц Очарование…

— И сочи някъде назад.

Веднага се обръщам към вратата и очаквам да видя Деймън. Сърцето ми замира само като си помисля за него, защото всичките ми свързани с него мисли са прекрасни… и не успявам да скрия разочарованието си, когато проследявам пръста му и разбирам, че говори за Хевън и Джош.

— Какво мислиш? — кима към тях. — Дали ще го направят?

Виждам Джош да слага ръка на кръста на Хевън и да я притегля към себе си. Но забелязвам и друго — колкото и да се старае, нещата май не се получават. Двамата са чудесна двойка, но тя е обсебена от Роман и дори се държи като него — повтаря напълно жестовете му, начина, по който той накланя главата си назад, когато се смее, и стойката му. Цялата й енергия е насочена към него, сякаш Джош не съществува. Но отсреща няма никакъв отклик. Не вярвам да се стигне до нещо повече от една разходка с кола, колкото Роман да се увери, че тя може да шофира.

Обръщам се към Майлс и свивам неопределено рамене.

— Довечера се събираме у Хийдър — казва той. — Ще дойдете, нали?

Поглеждам го тъпо. Дори не знам кой е Хийдър.

— Тя игра Пени Пингълтън.

Това също не ми говори нищо, но не искам да си призная и кимам леко.

— Не ми казвай, че от цуни-гуни сте пропуснали цялата пиеса — клати глава той, за да ми покаже, че се шегува само отчасти.

— Не ставай смешен. Видях всичко — казвам и усещам, че по лицето ми плъзват всички възможни нюанси на червеното.

Знам, че няма да ми повярва, въпреки че в общи линии си беше точно така. Разбира се, че не сме правили „цуни-гуни“, държахме се прилично, само ръцете ни го правеха и през цялото време пръстите на Деймън бяха здраво вплетени в моите, а… мислите ни също го правеха с помощта на предадени по телепатия съобщения. Очите ми не се отделяха от сцената, но съзнанието ми вече беше в стаята ни в „Монтаж“.

— Е, идвате ли? — пита Майлс. В себе си той отдавна е разчел отговора, и то правилно, знае, че е „не“ — Къде ще ходите? Какво може да е по-забавно от един купон с цялата тайфа?

Поглеждам го колебливо, но решавам, че мога да споделя с него огромната си тайна, той е човек, на когото не ме е страх да се доверя. Но тъкмо отварям уста и пред нас се появяват Роман, Хевън и Джош.

— Ние тръгваме. Някой иска ли да го закарам? Колата е двуместна, но ще съберем още един човек — кима ми Роман. Погледът му ме кара да настръхна и аз бързам да извърна глава.

Майлс отказва.

— Аз ще се кача при Холт, а Евър има по-добри планове за вечерта. Те са строго секретни и затова не иска да ги сподели с нас — простосмъртните.

Роман се усмихва, но само е ъгълчетата на устните си. Погледът му опипва безсрамно цялото ми тяло и въпреки че мислите му са по-скоро ласкателни, отколкото нахални, това, че идват от неговото съзнание, ме кара да потръпна погнусено.

Впивам поглед във вратата и чакам. Деймън трябва да влезе всеки момент. Решавам да му изпратя съобщение по телепатия, да го подканя да побърза, но гласът на Роман ме разсейва.

— Сигурно го пази в тайна и от Деймън, защото той току-що си тръгна.

Поглеждам го изненадано и веднага усещам лъхащия от него студ, заедно с надигащата се в стомаха ми буря. Сякаш някой ме покрива с ледено одеяло.

— Не си е тръгнал — казвам през зъби, без да крия раздразнението си. — Отиде да изкара колата от паркинга.

Но Роман свива рамене и ме поглежда със съчувствие.

— Както кажеш. Само исках да знаеш, че когато излязох да запаля цигара, го видях да излиза с колата от паркинга и да поема по пътя.