Синя луна

Петдесет и първа глава

Роман кима, взема бутилката от ръцете ми и казва.

— Ще ни трябва нещо остро.

Примигвам объркано.

— Какви ги говориш? Ако тук има противоотрова, както твърдиш, защо не му я дадем да я изпие? Тя… е готова, нали?

Стомахът ми се гърчи под тежкия му поглед, който не изпуска моя нито за миг.

— Напълно готова. Но й трябва една последна съставка, за да подейства.

Свивам устни, трябваше да се сетя, че няма да е просто, щом е замесен Роман.

— Каква съставка? — питам и гласът ми трепери заедно с цялото ми същество. — Каква игра играеш сега?

— Хей, спокойно! — усмихва се той. — Не е толкова сложно. И със сигурност няма да ни отнеме часове.

И кима с глава към Райни.

— Всичко, което ни трябва, са няколко капки от твоята кръв.

Взирам се в него, опитвам се да разбера. Какво значение има моята кръв?

Роман отговаря спокойно на незададения въпрос:

— За да спасим безсмъртния ти приятел, трябва да му дадем противоотровата заедно с малко кръв от неговата истинска любима. Вярвай ми, това е единственият начин.

Стоя неподвижно, изплашена не от това, че ще пролея няколко капки кръв, а че ще бъда измамена и ще загубя Деймън завинаги.

— Нали си сигурна, че ти си истинската любов на Деймън? — пита той и устните му се свиват до две тънки линии. — Или да извикам Стейша?

Оглеждам се, грабвам една ножица, насочвам я към китката си и съм готова да действам, но в същия миг Райни извиква:

— Недей, Евър! Не го прави! Това е капан. Не му вярвай!

Но Деймън отпада с всяка секунда, дишането му едва се чува. Няма време за губене. Усещам със сърцето си, че му остават няколко минути. Забивам ножицата в китката си, острите й ръбове пробиват кожата и почти прерязват китката. Кръвта бликва нагоре като гейзер, после, подвластна на гравитацията, се устремява надолу. Пронизителният писък на Райни заглушава всичко останало, докато коленичилият до мен Роман събира кръвта.

Усещам слабост, завива ми се свят, но след миг вената се затваря и всичко е както преди. Грабвам бутилката с противоотровата, пренебрегвам протестите на Райни и влизам в кръга. Изблъсквам я и коленича до Деймън, слагам ръка под главата му и му давам да пие. В същото време дишането му се забавя съвсем и спира напълно.

— Не! — крещя неистово. — Не умирай!

Изсипвам цялото съдържание в гърлото му, решена да го върна към живота, както някога ме върна той.

Прегръщам го и говоря, каквото ми дойде наум. Другите в стаята притихват, но аз виждам само Деймън, моята любов, моята вечна половинка, моето друго аз, отказвам да му кажа сбогом, продължавам да се надявам. Изливам и последната капка в устата му, лягам върху гърдите му и допирам устни до неговите, давам му моя дъх, моя живот и нашепвам думите, които някога ми беше казал той:

— Отвори очи и ме погледни.

И отново, и отново…

Докато най-после той ги отваря.

— Деймън! — крещя и обливам лицето му със сълзите си. — Слава Богу, ти се върна! Колко ми липсваше само! Обичам те, Деймън, и ти обещавам вече никога, никога няма да се отделя от теб, само… само ми прости, моля те!

Клепачите му бавно се повдигат, устните му се раздвижват, опитват се да изрекат думи, които не чувам. Навеждам ухо към него и изведнъж бурни аплодисменти заглушават всеки друг шум.

Роман стои до мен и пляска с ръце. Проникнал е в кръга на Райни, която сега се крие в ъгъла на стаята.

— Браво! — изкривява той подигравателно устни и мести поглед от мен към Деймън. — Браво, Евър. Беше много… трогателно, бих казал. Не ми се случва често да стана свидетел на подобна сърцераздирателна сцена.

Преглъщам и се опитвам да успокоя треперещите си ръце. Стомахът ми се гърчи, докато се питам какво още би могъл да иска от нас. Виждам, че гърдите на Деймън се издигат и спадат равномерно и той потъва в дълбок оздравителен сън, после се обръщам към Райни. Тя ме гледа с огромни невярващи очи.

Връщам поглед на Роман и решавам, че просто се забавлява с патетичното шоу, което изпълних току-що.

— Е, ще си тръгваш ли вече? — питам го, готова за схватка, ако се наложи.

Той клати глава и се смее.

— Защо да го правя? Защо да изпускам новото представление?

Усещам вълна на паника, но се опитвам да демонстрирам спокойствие.

— Нямах представа, че си толкова лесна, толкова предвидима и толкова глупава. Но това прави любовта с хората, нали? Човек губи здравия си разум, става импулсивен, дори ирационален, не мислиш ли?

Присвивам очи. Нямам представа накъде бие, но знам, че няма да е за добро.

— И все пак, ти падна в клопката невероятно бързо. Никакъв опит за съпротива. Сериозно, Евър, разряза вената си, без да попиташ защо и как. Което доказва максимата ми — никога не подценявай силата на любовта. Но в твоя случай може би е по-уместно да кажем силата на вината? Само ти си знаеш кое от двете е истина.

Продължавам да се взирам в него и в гърдите ми се надига ужасно подозрение. Разбирам, че съм направила ужасна грешка, че е успял да ме изиграе.

— Толкова отчаяно искаше да размениш своя живот за неговия, толкова бързаше да го спасиш, че всичко беше като детска игра за мен. Но разбирам как се чувстваш, повярвай ми. Аз бих направил същото за Дрина… ако имах тази възможност… — Той ме пронизва с поглед, очите му са като два гневни демони на мрака. — Вече знаем как завърши онзи епизод. Предполагам, че сега ще искаш да разбереш как завършва този, прав ли съм?

Хвърлям поглед към Деймън, колкото да се уверя, че е добре, и отново се обръщам към Роман.

— Добре е, не се притеснявай — казва той. — И вероятно ще бъде добре още много, много, много години. Нямам намерение да го атакувам отново, така че успокой топката. Всъщност никога не съм искал да убивам някого от вас, независимо какво си мислиш. Но честността изисква да кажа, че щастието си има цена.

— Каква е… цената? — прошепвам и се питам какво би могъл да поиска на мястото на Дрина, след като нея вече я няма. Каквото и да е, ще му го дам. Ако това означава да си върна Деймън, ще направя всичко.

— Виждам, че си разстроена — клати съчувствено глава той. — Вече ти казах, че Деймън ще е добре. Дори повече от добре. Ще бъде в отлична форма. Погледни го само! Виж, цветът на лицето му се възвръща. Кожата се изпъва. И скоро ще бъде онзи красив мъж, в когото се влюби толкова силно, че беше готова на всичко, за да го спасиш.

— Давай направо — свивам устни аз.

Възмутително е как злите безсмъртни насочват светлините на прожекторите към себе си във всеки възможен момент.

— О, не — клати глава той. — Чакал съм този момент години наред и не искам да избързвам. Ние с Деймън се познаваме отдавна. От самото начало. Срещнахме се във Флоренция.

Вижда изненадата ми и кима.

— Да, аз бях един от сираците. Най-малкият. Той ме спаси от чумата и аз го приех като втори баща.

— Което прави Дрина твоя майка — вмятам и търся ефекта от думите в очите му.

— Не точно — усмихва се той. — Обичах Дрина. Не го крия. Обичах я с цялото си сърце. Обичах я така, както ти обичаш него.

И кима към Деймън, който вече изглежда както в деня, когато го видях за пръв път, и продължава:

— Обичах я с всяка фибра на тялото си и бях готов на всичко за нея. Никога не бих я изоставил, както ти направи с него.

Преглъщам виновно.

— Но тя мислеше само за Деймън. Само За Деймън. Имаше очи само за него. Живееше заради него. Но един ден той те срещна… и тя се обърна към мен. — Той се усмихва, но бързо забравя за усмивката си и продължава, като почти изстрелва думите към мен. — Търсеше приятелство. Компания. Рамо, на което да поплаче. Исках да й дам всичко, всичко на света… но тя вече имаше всичко. Освен онова, което не можех да й дам — Деймън. Този мръсник.

Той тръсва глава и продължава:

— Но той искаше само теб. Така започна всичко — любовен триъгълник, продължил четиристотин години. Всеки от нас търсеше своето. Дори за миг не съм губил надежда, но… ти я уби. Това беше краят. То сложи точка на възможността ми някога да бъде моя. Нашата любов вече никога няма да разцъфне…

— Значи си знаел, че аз съм я убила? — поглеждам го шокирана. Стомахът ми се стяга на възел. — През цялото време?

— Разбира се.

Засмива се кокетно, влизайки в ролята на Стейша, и продължава:

— Всичко беше планирано от самото начало. Признавам, че за малко не се провалих, когато го изостави. Подцених те, Евър. Но продължих по плана. Казах на Ава, че ще се върнеш.

Ава.

Втренчвам се в него, но не знам дали искам да чуя какво се е случило с единствения човек, на когото смятах, че мога да се доверя.

— Да, твоята добра приятелка Ава. Единствената, на която се осланяше. Веднъж дойдох при нея да ми гледа на ръка, между другото, много е добра, и след това продължихме да се виждаме. Знаеш ли, че напусна града веднага след твоето заминаване? И взе със себе си еликсира. Заряза Деймън в тази стая уязвим, безпомощен, както го завари, и готов за мен. Дори не изчака да види дали теорията ти ще се потвърди. Реши, че каквото и да стане с него, теб няма да те има, така че какво значение имаше? Знаеш ли, трябваше да бъдеш по-внимателна. Не трябваше да й се доверяваш така наивно.

Свивам леко рамене. Вече е късно. Не мога да променя миналото. Единственото, което мога да променя, е това, което следва.

— Много се забавлявах, докато оглеждаше китките ми и търсеше татуировката — смее се той. — Нямаше представа, че ги носим, където си поискаме, нали? Аз избрах моята да е на врата.

Стоя неподвижно и чакам. Искам да чуя всичко, защото няма кой друг да ми го каже. Деймън не е знаел, че съществуват зли безсмъртни, докато Дрина не се е присъединила към тях.

— Аз бях първият — слага той ръка на сърцето си и се покланя леко. — Аз съм бащата на бандата на злите безсмъртни. Твоят любим Деймън ни даде първата напитка, но когато ефектът й отшумя, ни остави да стареем и отказа да се погрижи за нас.

Вдигам очи към тавана. Не можеш да наречеш егоист някой, който ти е подарил един век живот.

— Тогава започнах експериментите. Учех се от най-великите алхимици в света, докато надминах Деймън.

— И ти смяташ това за победа? Да се обърнеш към злото? Да даваш и отнемаш живот по своя воля? Да си играеш на Господ?

— Правя, каквото трябва — вдига рамене и започва да оглежда ноктите си. — Не съм оставил другите сираци да се сбръчкат, нали? За разлика от Деймън се погрижих за тях и ги спасих. И от време навреме набирам по някой нов. Гарантирам ти, че не посягам на невинните, само на онези, които са си го заслужили.

Срещам погледа му, но бързо извръщам глава. С Деймън трябваше да го предвидим. Трябваше да предположим, че Дрина не е последната.

— И така, представи си изненадата ми, когато идвам тук и намирам тази малка… вещица… свита до Деймън в нейния омагьосан кръг, докато сестра й обикаля града и се опитва да събере всичко необходимо за противоотровата до полунощ. — Той ме поглежда и се изсмива. — Между другото, справяше се доста успешно. Трябваше да почакаш. Не биваше да разкъсваш кръга. Тези двете заслужават повече доверие, но както вече казах, ти имаш склонност да се доверяваш на неподходящи хора. Както и да е. Тогава останах тук. Чаках да се появиш и да разкъсаш защитния кръг. Знаех, че ще постъпиш така.

— Защо? — поглеждам към Райни, която все още се крие в ъгъла, вцепенена от страх. — Каква защита осигурява той?

— Това би го убило — казва небрежно той. — Ако не беше разкъсала кръга, можеше да живее още няколко дни. Добре, че имах подръка противоотрова, за да го върна. И въпреки че това си има цена — бих казал, огромна цена — стореното е сторено, нали? Сега вече няма връщане назад. Няма. Връщане. Назад. Ти разбираш това от собствен опит, нали?

— Стига вече! — казвам през зъби и свивам юмруци.

Решавам, че е време да приключа с него. Да го разкарам оттук завинаги. Деймън вече е в безопасност, значи Роман не ни е нужен повече.

Но не мога. Струва ми се, че не е редно. Имам предвид… Деймън вече е в безопасност. Отпускам юмруци и го чувам да казва:

— Правилно, Евър. Няма защо да действаш импулсивно, въпреки че скоро ще се изкушиш и сигурно ще го направиш. Защото когато Деймън се възстанови напълно и ти го видиш такъв, какъвто искаш да бъде, страхувам се, че ще ти бъде много по-трудно. Ще разбереш, че никога няма да бъдете заедно.

Поглеждам го накриво, треперя цялата, но не искам да повярвам. Деймън ще живее, аз ще живея, какво може да ни раздели?

— Не ми ли вярваш? — поглежда ме той и вдига рамене. — Добре, тогава опитай и сама се убеди. Не че ме интересува. Приключих с верността си към Деймън още преди векове. Така че няма да се разплача, когато скочиш да го целуваш и той умре в ръцете ти.

Забелязва недоверието в погледа ми и усмивката му преминава в смях. Смее се толкова силно, че стените се разтрисат. Но после спира и всичко се успокоява.

— Лъгал ли съм те някога, Евър? Помисли добре. Ще почакам. Кажи, не съм ли бил винаги честен с теб? Е, може да съм ти спестил някои незначителни подробности, но аз съм си закачлив по природа, обичам да си правя шеги. И сега, когато открихме всичките си карти, ми се иска да ти се изясни, че вие двамата никога няма да бъдете заедно. Няма да има размяна на ДНК. И ако все още не разбираш, ще го кажа така — между вас няма да има размяна на никакви телесни флуиди. В случай че имаш нужда от допълнителни разяснения, това означава без целувки, без езици, без размяна на слюнки, не можете да споделяте един и същ еликсир, ах, щях да забравя, не можете да правите това, което правят двама влюбени в леглото. Накратко, не можете да правите нищо. Поне не един с друг. В противен случай Деймън ще умре.

— Не ти вярвам! — крещя разтреперана. Сърцето ми бие като барабан, дланите ми са потни. — Как е възможно това?

— Ами, не съм лекар, нито учен по професия, но съм се учил от най-големите световни умове — Алберт Айнщайн, Макс Планк, Исак Нютон, Галилео Галилей. Говорят ли ти нещо тези имена?

Свивам рамене, искам да престане да ме засипва с имена и да премине към същността.

— Най-просто казано, противоотровата спасява живота му, като блокира рецепторите, за да не могат да мултиплицират увредените и остарели клетки. Но сложих и няколко капки от кръвта ти, а това означава, че всяко по-нататъшно добавяне от твоя ДНК ще ги активира, ще задвижи отново целия процес и ще го убие. Няма нужда да минаваме по целия научен път, важното е да знаеш, че вие не можете да бъдете заедно. Никога повече. Разбра ли? Иначе Деймън ще умре. Вече знаеш, останалото зависи от теб.

Забождам поглед в земята. Какво сторих, за Бога! Как можах да постъпя толкова глупаво и да му се доверя? Почти не го слушам, когато казва:

— Ако не ми вярваш, иди при него и пробвай. Но когато всичко започне отново, не идвай да плачеш на рамото ми.

Погледите ни се срещат и аз потъвам в дебрите на съзнанието му, като онзи ден на масите за обяд. Усещам копнежа му по Дрина, копнежа му по Деймън, копнежа му по мен, моя копнеж по дома и знам, че сполетялото ме е резултат от тези чувства.

Тръсвам глава.

— Той се събужда — кима към Деймън. — Виж колко е красив. Радвай се на любимия си, скъпа, но помни, недей да прекаляваш.

Поглеждам през рамо и виждам, че Деймън се размърдва, протяга се и разтърква очи. Спускам се към Роман, искам да го ударя, да го унищожа, да го накарам да си плати за всичко.

Но той се смее, избягва удара ми и тръгва към вратата.

— Повярвай ми, не го прави. Някой ден може да ти потрябвам.

Разтрепервам се цялата, треса се от гняв, изкушавам се да забия юмрука си в уязвимата му чакра и да се отърва от него веднъж завинаги.

— Знам, че сега не ти се вярва, но помисли за момент. След като не можеш повече да се наслаждаваш на ласките на Деймън, много скоро ще се почувстваш самотна. Лаская се от мисълта, че съм човек, който умее да прощава, така че с удоволствие ще запълня празнината.

Присвивам очи и вдигам юмрук.

— И тогава… съвсем случайно ще се окаже, че имам противоотрова на противоотровата… — казва той и аз затаявам дъх.

— И понеже аз я създадох, само аз знам как да я приготвя. Така че, ако ме унищожиш, унищожаваш и надеждата двамата с него някога да бъдете заедно. Готова ли си да поемеш този риск?

Двамата оставаме загледани един в друг, свързани по най-ужасния начин, докато Деймън извиква името ми.

Обръщам се и вече не виждам нищо друго, освен него. Той става от дивана и се изправя в целия си блясък. Спускам се към него и падам в прегръдките му. Той ме притиска до гърдите си и аз усещам познатата вълшебна топлина.

Заравям лице в гърдите му, във врата, в рамото, тялото ми тръпне от блаженство, докато шептя името му отново и отново. Устните ми се движат по ризата му и поемат любимия аромат, докато се питам ще намеря ли някога сили да му призная какво съм направила.

— Какво става? — поглежда ме загрижено той. — Добре ли си?

Оглеждам се и виждам, че Роман и Райни са изчезнали. После се взирам в дълбоките тъмни кладенци на очите му и питам:

— Не си ли спомняш?

Той клати глава.

— Абсолютно нищо?

Деймън свива рамене.

— Последното нещо, което си спомням, е петъчната вечер и премиерата. И после… — той спира и се оглежда объркано. — Какво е това място? Не може да е стаята ни в „Монтаж“.

Притискам се до него и го повеждам към вратата. Знам, че трябва да му кажа и колкото по-скоро, толкова по-добре, но ми се ще да го отложа още малко. Искам да се порадвам, че отново е тук, че е жив и ние отново сме заедно. Водя го по стълбите към колата си и казвам:

— Беше болен. Много болен. Но вече си по-добре. Това е дълга история, така че…

Сядаме в колата. Горещият му дъх пари кожата ми.

— Къде отиваме? — пита той, когато потегляме.

Решена да отложа отговорите на другите му въпроси, се обръщам към него и казвам с усмивка:

— Където си поискаме. Нашият уикенд започва сега.