Синя луна

Шеста глава

Шестия час имаме изобразително изкуство. Влизам в кабинета и си отдъхвам, когато виждам, че Деймън е вече там. Часът по английски при господин Робинс беше много натоварен, а на обяд нямахме възможност да поговорим, затова изгарях от нетърпение да го видя насаме поне за малко. Доколкото можем да бъдем сами в класна стая с още трийсет ученици.

Обличам работната престилка, вземам си нещата от шкафчето, обръщам се и сърцето ми отново слиза в петите, защото Роман е заел мястото ми. За втори път през този ден.

— О, Евър, здрасти — кима той и поставя чисто новото си платно на моя статив.

Стоя отстрани, едва крепя нещата си в ръце и чакам реакция от Деймън, но той е изцяло отдаден на картината си, глух и сляп за мен.

Вече съм на път да кажа на Роман да се разкара, когато си спомням думите на Хевън, че мразя нови хора. От страх, че може да се окаже права, се усмихвам насила и слагам нещата си на статива от другата страна на Деймън, но си обещавам утре да дойда по-рано и да си завзема обратно мястото.

— Кажете ми каква ни е задачата, моля ви! — пита Роман, слага четката между зъбите си и поглежда в пространството между мен и Деймън.

Обикновено харесвам британски акцент, но този човек не говори, а направо стърже. Вероятно защото се прави на англичанин. Подозирам го, защото говори като такъв само когато има достойна публика.

Но тази мисъл отново ме кара да се чувствам виновна. Всеки знае, че желанието да се харесаш на всяка цена е знак за вътрешна неувереност. А кой не би се чувствал малко неуверен в ново училище?

— В момента изучаваме — измите — решавам да бъда мила въпреки присвиването в стомаха. — Миналия месец сами си избирахме стила, но сега всички сме на фотореализъм, вероятно защото никой не го е избрал преди.

Роман ме оглежда от глава до пети, започва от стърчащия ми бретон и продължава надолу чак до хавайските чехли, разхожда се бавно из тялото ми и това кара стомахът ми да се обръща, подскача и свива в мъчителни конвулсии. Което означава, че намеренията му не са добри.

— Ясно. Значи трябва да го направим като снимка — спира той с огледа и се връща на очите ми, като задържа погледа си малко по-дълго, отколкото изисква приличието.

Но аз не отмествам очи. Готова съм да взема участие в играта. И макар неговият да изглежда напълно невинен, под лъскавата повърхност прозира нещо мрачно и зло, сякаш там се крие нещо страшно, макар да не знам какво.

Или само така ми се струва, защото в мига, когато тази мисъл минава през главата ми, той казва:

— Американските училища са невероятни. В добрата стара Англия — смига приятелски — теорията винаги е няколко крачки пред практиката.

И аз веднага се засрамвам заради лошите си мисли. Ето, че наистина е от Англия, значи акцентът му е истински. А и Деймън, чиито инстинкти и психически способности са много по-развити от моите, не показва, че е обезпокоен от нещо.

Дори изглежда, че го харесва. И това е още по-лошо, защото доказва теорията на Хевън.

Значи наистина ревнувам.

И искам Деймън само за себе си.

И съм параноична.

И е ясно като две и две, че мразя нови хора.

Поемам дълбоко въздух и се опитвам да игнорирам буцата в гърлото си и свиването на стомаха. Решавам да го приема като приятел, дори ако се наложи в началото да се преструвам.

— Може да рисуваш, каквото ти харесва — вкарвам в употреба нехайния тон, който използвах в миналия си живот. Този тон загина заедно със семейството ми в онази страшна катастрофа, а аз бях спасена от Деймън и с негова помощ станах безсмъртна. — Само трябва да го направиш реално, като снимка. Всъщност, първо трябва да направим снимка на това, което ще рисуваме, за да покажем предмета на нашето вдъхновение и да докажем, че сме предали всичките му детайли.

Млъквам и поглеждам крадешком към Деймън. Съмнявам се, че е чул нещо от думите ми, и се ядосвам, че предпочита да рисува, вместо да говори с мен.

— А той какво рисува — пита Роман и кима към платното на Деймън.

Картината на моя любим е съвършено копие на цъфналите градини в Съмърленд. Всяко стръкче трева, всяка капка роса, всяко листче на цвете са толкова ясни и живи, толкова осезаеми, че за миг решавам, че сме там.

— Изглежда ми като райска градина — коментира той.

— Точно така, това е райска градина — казвам тихо.

Толкова съм завладяна от картината, че отговарям бързо, без да се замисля.

Защото Съмърленд не е само свещено място — то е нашето тайно място. Една от многото тайни, които трябва да пазя от другите.

Роман вдига вежди и ме поглежда:

— Значи е истинско?

Но преди да отговоря, Деймън поклаща глава и казва:

— Ще й се, но всъщност аз си го измислих. Съществува само в моето въображение.

Стрелка ме с поглед и ми изпраща по телепатия: внимавай!

— Но какво ще стане с оценката ти тогава? След като нямаш снимка, за да докажеш, че съществува? — пита Роман, но Деймън само свива рамене и отново се навежда към платното си.

Виждам, че Роман продължава да мести поглед ту към него, ту към мен, прочитам мълчаливия въпрос в очите му и разбирам, че не мога да оставя нещата така. Трябва да замажа нещата.

— Деймън обича да нарушава правилата. Предпочита да действа на своя глава — казвам най-искрено, защото си припомням колко пъти ме бе молил да избягаме от училище, да заложим на конни състезания и какво ли още не.

Роман кима и се обръща към платното си. Деймън ми изпраща по телепатия букет червени лалета и аз разбирам, че всичко е наред — тайната ни все още си е тайна и между нас няма проблем. Топвам четката в боята и започвам работа. Нямам търпение часът да свърши, двамата да отидем вкъщи и да започнем с истинските уроци.

След часовете събираме нещата и тръгваме към паркинга. И въпреки обещанието си да бъда мила с новия, не мога да не се усмихна накриво, когато виждам, че е паркирал от другата ми страна.

— До утре — казвам, доволна, че най-после ще се скрие от погледа ми, защото, колкото и да се старая, все още чувствам необяснима неприязън към него.

Отключвам колата, пускам чантата на пода и преди да седна, обяснявам положението на Деймън.

— Майлс е на репетиция и аз се прибирам директно вкъщи. Ще дойдеш ли?

Обръщам се, за да видя усмивката му, и ахвам — олюлява се като пиян, а погледът му е отнесен.

— Добре ли си? — питам притеснено и инстинктивно вдигам ръка към челото му. Искам да проверя дали има температура, търся причината за мълчанието му през целия ден, въпреки че не очаквам да открия нещо лошо. Деймън клати глава. За миг ми се струва, че цветът се отича от лицето му, но щом примигвам, всичко си е както преди.

— Съжалявам, аз… малко съм замаян — мърмори той, хваща с пръсти основата на носа си и затваря очи.

— Мислех, че никога не се разболяваш… че ние не се разболяваме — казвам, неспособна да скрия тревогата си. Посягам към чантата с надежда, че глътка от безсмъртния сироп ще му подейства добре. Той се нуждае от много по-голямо количество, отколкото аз. Не сме напълно сигурни, но Деймън подозира, че през тези шестстотин години е развил зависимост към него и с всяка година необходимото му количество се увеличава. Следователно, с времето аз също ще имам нужда от повече. Въпреки че това време изглежда много далеч, трябва в най-скоро време да го подсетя да ме научи да си го приготвям сама, за да не се налага да го моля всеки път.

Но преди да отворя чантата, той вади собствената си бутилка и отпива голяма глътка. Притиска ме до себе си, допира устни до бузата ми и казва:

— Добре съм. Искаш ли да се състезаваме с колите до вас?