Синя луна

Двайсет и четвърта глава

Нямах представа, че ще бъде толкова лесно. Да си кажа честно, изобщо не вярвах, че ще се справим. Но щом си представихме портала от ярка светлина, той веднага се появи. Хванахме се за ръце, минахме през него и се приземихме на онази странна поляна с тъмнозелена свежа трева.

Ава ме поглежда с широко отворени очи, отваря уста, но от вълнение не успява да произнесе нито дума. Кимам й с разбиране и се оглеждам наоколо. Знам как се чувства и въпреки че вече съм била тук, сцената ми изглежда толкова сюрреалистична, колкото и преди.

— Хайде, Ава — изправям се на крака и изтупвам дънките. Нямам търпение да я разведа наоколо и да й покажа магията на това място. — Представи си нещо. Каквото и да е. Някоя вещ, животно или човек. Затвори очи, представи си го съвсем ясно, после…

Наблюдавам внимателно действията й, вълнението ми расте, когато виждам да сключва вежди и да се съсредоточава върху въображаемия образ.

След секунди отваря очи, плясва с ръце и ги притиска до гърдите си.

— Ох! Не може да бъде! Виж, виж! Изглежда точно като него, като истински…

Коленичи в тревата, пляска още веднъж и се смее с глас, когато красивият златист ретривър скача в прегръдките й и близва бузата й с грапавия си език. Тя го притиска до гърдите си, повтаря името му отново и отново и аз решавам, че съм длъжна да я предупредя, че не е истински.

— Ава… съжалявам, но той няма да… — но преди да довърша, кучето се измъква от прегръдките й, краищата на фигурата му затрептяват, размиват се бавно във въздуха и скоро изчезват напълно.

Виждам скръбното й лице и стомахът ми се свива. Чувствам се виновна, че я въвлякох в тази игра.

— Трябваше да ти обясня предварително — измърморвам и се ядосвам на себе си. — Извинявай.

Тя кима, изтрива сълзите и почиства тревата от коленете си.

— Всичко е наред. Наистина. Знаех, че е прекалено хубаво, за да е истина, но да го видя отново, макар и за миг… — тя се усмихва леко. — Въпреки че не беше реален, не съжалявам. Ти също не се укорявай, чуваш ли?

Хваща ръката ми и я стиска между своите.

— Толкова много тъгувах за него… Тези няколко секунди са скъп подарък за цял живот. И този, който ми го поднесе, си ти.

Преглъщам тежко и се моля да е искрена. Знам, че през следващите няколко часа можем да материализираме всичко, за което сме си мечтали, но моето сърце жадува за друго нещо. Срещата между Ава и любимото й същество ме накара да осъзная, че не материалните неща ще ми донесат радост.

— Значи това било Съмърленд — казва тя и поглъща с жадни очи картината пред себе си.

— Това е — кимам аз. — Но всичко, което съм виждала тук, е тази трева, онова поточе и няколко неща, които не съществуваха, преди да ги материализирам. Виждаш ли онзи мост? Ей там, в далечината, другият му край се губи в мъгла.

Тя се обръща в съответната посока и кима.

— Не се приближавай до него. Той води към другата страна. Това е мостът, за който говореше Райли и тя го прекоси, след като я убедих да си тръгне. С малка помощ от твоя страна.

Ава се взира в мостчето и казва тихо.

— Питам се какво ли ще стане, ако човек се опита да премине през него. Без да умира и без да е поканен.

Свивам равнодушно рамене. Не съм любопитна и нямам желание да опитвам.

— Не ти го препоръчвам — бързам да кажа, когато виждам желанието в очите й и осъзнавам, че е на ръба да го направи дали от любопитство, дали от нещо друго. — Може да не се върнеш.

Опитвам се да я стресна, но тя сякаш не мисли за последиците. Въздъхвам дълбоко. Знам, че Съмърленд въздейства така на хората — толкова е красиво, че те подтиква да поемеш риск, какъвто в реалния живот не би направил.

Тя ме поглежда, все още запленена от идеята, но жадна да види още от тази приказна страна. Хваща ме за ръката и пита:

— Откъде ще започнем?

Но нито една от нас не знае откъде трябва да започнем, затова решаваме да се поразходим. Тръгваме през поляната от танцуващи цветя и продължаваме покрай пулсиращите дървета. Преминаваме от другата страна на потока, чиято вода блести във всички цветове на дъгата и из нея подскачат всевъзможни видове риби, и намираме тясна пътечка, която след поредица от завои, които сякаш нямат край, ни извежда на дълъг и празен път.

Но не покрит със злато, а обикновена асфалтирана улица, като онези по градовете.

Но тази е сто пъти по-хубава от градските, защото е девствено чиста, без дупки и следи от гуми. Всичко тук изглежда ново и недокосвано от човешка ръка, сякаш ние сме първите, които го използват, макар че според Ава Съмърленд е по-стар и от времето.

— Кажи ми какво знаеш за тези Храмове или за Големите зали на познанието, както ги наричаш — питам и в същия момент виждам пред себе си красива бяла сграда с колони, на които са изваяни ангели и всякакви други митически същества. Питам се дали това е мястото, което търсим, защото изглежда красиво, сериозно и впечатляващо, но не така грандиозно, както си мисля, че трябва да изглежда една зала на познанието.

Тя сякаш вече не се интересува от това, повдига рамене и това ме кара да се изпотя.

Ава бе абсолютно сигурна, че трябва да търсим отговора тук, настояваше да обединим енергиите си и да дойдем заедно в Съмърленд, но сега е толкова запленена от възможността да материализира всичко, каквото си пожелае, че не мисли за друго.

— Просто знам, че съществуват — казва тя, докато протяга ръце пред себе, обръща ги ту от едната страна, ту от другата и ги гледа възторжено. — В книгите, които изучавам, често се споменава за тях.

Но сега изучаваш само големите златни пръстени със скъпоценни камъни, които материализира по пръстите си! — мисля си ядосано. Не го казвам на глас, но ако благоволи да ме погледне, ще види изписаното по лицето ми раздразнение.

Тя обаче не ме поглежда, усмихва се и прибавя към пръстените няколко десетки гривни. Но когато забива поглед надолу в току-що измислените от нея обувки, решавам, че трябва да се намеся.

— Какво ще правим, когато ги намерим? — опитвам се да й напомня причината, поради която сме тук. В края на краищата аз свърших моята част от работата, сега е време да се намеси и да ми помогне. — И какво ще търсим там? Внезапно главоболие? Необяснимо изпотяване? А и ще ни пуснат ли изобщо да влезем?

Обръщам се към нея и очаквам да ми изнесе лекция на тема „този твой упорит негативизъм и непреодолим песимизъм, който изчезва за малко, но се възвръща с подновени сили само след няколко минути“, но изведнъж откривам, че я няма.

Изчезнала е напълно, на сто процента.

— Ава! — обръщам се на всички страни и викам, взирам се в трептящата светеща мараня, тази вечна светлина, идваща отникъде и достигаща до всякъде. — Ава! Къде си?

Тичам надолу, заставам по средата на дългия празен път, спирам пред всяка сграда и надничам през вратите и прозорците и мимоходом се запитвам защо има толкова много ресторанти, магазини и художествени галерии, когато наоколо няма никого.

— Няма да я намериш.

Завъртам се на пети и се оказвам пред малко тъмнокосо момиче, застанало точно зад мен. Правата й коса пада до раменете, черните й очи са скрити наполовина под дълъг черен бретон, толкова прав, че сякаш е отрязан с бръснач.

— Хората често се губят тук.

— Коя… си ти? — заеквам и оглеждам снежнобялата блузка, карираната й пола, синьото сако и чорапите до колене — типично облекло за ученичка от частен пансион. Но веднага преценявам, че щом е тук, не е обикновена ученичка.

— Казвам се Роми — отговаря тя, но устните й не се отварят, гласът й идва някъде зад мен и ехти многократно.

Обръщам се и виждам абсолютно същото момиче. То се смее и казва:

— А тя е Райни.

Пак се обръщам и виждам, че Райни е все още зад мен, Роми минава покрай мен и застава до нея. Двете момичета си приличат като две капки вода. Всичко им е еднакво — косата, дрехите, лицата, очите — няма никаква разлика.

Освен в чорапите. На Роми са се смъкнали надолу, а тези на Райни са плътно вдигнати до коленете.

— Добре дошла в Съмърленд — усмихва се Роми, докато сестра й ме оглежда с подозрение. — Съжаляваме за приятелката ти.

Тя сръгва близначката си, но Райни отказва да говори, затова продължава:

— Дори и Райни съжалява, но не иска да си го признае.

— Знаете ли къде да я открия? — гледам ту едната, ту другата и се чудя откъде се взеха.

Роми свива рамене.

— Тя не иска да бъде открита. Затова ние открихме теб.

— Какво искате да кажете? И откъде се появихте? — питам изумена. Досега не бях виждала други хора тук.

— Защото не си искала да видиш — отвръща на мислите ми Роми. — Просто не си имала нужда от други хора.

Поглеждам я изумено и усещам, че ми се завива свят. Тя може да чете мислите ми!

— Мислите са енергия — отговаря Роми. — А Съмърленд съдържа много интензивна енергия. Толкова интензивна, че можеш да четеш мисли.

В същия момент си спомням онзи път, когато бях тук с Деймън. Тогава можехме да си предаваме мисли по телепатия. Но съм си мислила, че това е възможно само между нас.

— Ако е така, защо не можех да чета мислите на Ава? И как е възможно тя да изчезне просто ей така?

Райни въздъхва, а Роми се навежда към мен и заговаря тихо и бавно, сякаш съм малко дете, въпреки че самата тя е още хлапе.

— Трябва да го пожелаеш, за да се случи. — Виждайки неразбирането в погледа ми, продължава. — В Съмърленд всичко е възможно. Абсолютно всичко. Но трябва да го пожелаеш много силно. Иначе ще си остане само една възможност. Една от многото недовършени и непроявени възможности.

Взирам се в нея и се опитвам да схвана смисъла на думите й.

— При предишните си посещения не си виждала други хора, защото не си го искала. Я се огледай наоколо и ми кажи какво виждаш сега.

Оглеждам се и се убеждавам, че е права. Ресторантите и магазините са пълни с хора, в близката галерия има нова колекция и народът се тълпи пред входа й. Съсредоточавам се върху техните мисли и енергии и разбирам колко различно от всяко друго е това място. Тук има хора от всякакви националности и религии и всички живеят в мир и разбирателство.

Ахвам вътрешно и попивам всичко с очи. Роми ми кима и казва:

— В мига, когато пожела да намериш пътя към Храмовете, ние се появихме, за да ти помогнем, а Ава изчезна.

— Значи аз съм направила така, че да изчезне — продължавам да гледам объркано и бавно да смилам информацията.

Роми се смее, а Райни клати глава, сякаш аз съм най-загубената личност на света.

— Едва ли.

— И всички тези хора — оглеждам се наоколо — са… мъртви?

Този път се обръщам към Роми и оставям Райни да гримасничи.

Роми се навежда и шепне нещо в ухото на сестра си, после ме поглежда.

— Сестра ми казва, че задаваш прекалено много въпроси.

Райни се нацупва и я удря здравата по ръката, но Роми само се засмива.

Оглеждам упорито мълчаливата Райни, после Роми, която продължава да говори със загадки, и разбирам, че се забавляват за моя сметка. Усещам, че започват лекичко да ми лазят по нервите.

Аз имам работа, трябва да намеря храмовете, а не да си губя времето с тях. За миг забравям, че двете могат да четат мислите ми, и давам воля на гнева си, затова се сепвам, когато Роми кима и казва:

— Както желаеш. Ще ти покажем пътя.