Трябва ми малко време, за да се отърся от мисълта, че съм кръгла идиотка (имам предвид: защо не се сетих по-рано за това?), след което откриваме отговора за нула време.
Но не очаквах такъв отговор.
Всъщност се оказва най-нежеланият от всички възможни.
Уж всичко се нареждаше добре и изведнъж пропадна за някакви си секунди. Защото по график синята луна, най-рядката от редките, която се появява веднъж на три до пет години, ще се появи… утре.
— Още не мога да повярвам — казвам и излизам от колата, докато Ава оглежда ръцете си и въздиша тъжно. — Мислех си, че става дума за обикновено пълнолуние. Нямах представа, че има някаква разлика и че сините са толкова редки. Какво да правя сега?
Тя поглежда в портфейла си, затваря го ядосано и ме поглежда.
— Доколкото разбирам, имаш три възможности.
Притискам устни една към друга. Не съм убедена, че искам да чуя, която и да е от тях.
— Може да не правиш нищо, да седиш и да гледаш как всичко, което някога си обичала, се разпада на прах. Може да избереш да спасиш едно нещо за сметка на другото. И третият вариант е да ми кажеш какво става, за да видя дали мога да ти помогна.
Поемам дълбоко въздух и оглеждам обичайното й земно облекло — избелели дънки, сребърни накити, бяла памучна туника и кафяви кожени чехли. Винаги е на разположение, винаги готова да помогне, дори и когато не осъзнавам, че имам нужда от нея, дори и когато я пренебрегвах, Ава беше винаги тук, чакаше ме да се сетя за нея, никога не ми се сърдеше и не бягаше от мен, както аз от нея. През цялото време ме подкрепяше като моя по-голяма сестра. А сега остана единствената, на която мога да разчитам и която ме познава отблизо и знае за някои мои тайни.
Премислям всичко това и разбирам, че нямам друг избор, освен да й кажа. Няма начин да се справя сама, колкото и да ми се иска.
— Добре — кимам и си казвам, че това, което се каня да направя, сигурно не е най-правилното, но е единствено възможното. — Ето какво трябва да направя.
И, докато вървим по алеята, й разказвам какво видях в кристала онзи ден. Опитвам се да й обясня всичко, без да засягам най-важното, спазвайки даденото пред любимия си обещание, че няма да споменавам пред никого за нашето безсмъртие. Казвам й, че Деймън се нуждае от противоотрова, за да се оправи, а после и от своята червена напитка, за да възстанови всички свои физически и психически сили. Обяснявам й, че съм изправена пред дилемата да остана с любовта на живота си или да спася четири невинни живота.
Стигаме пред задната врата на магазина, където тя работи от време на време. Странно, минавала съм милион пъти покрай него, но, кълна се, никога не съм влизала — тя спира, поглежда ме, отваря уста да каже нещо и я затваря. И така няколко пъти, докато намери гласа си:
— Не забравяй, че става дума за утре. Можеш ли да направиш всичко за толкова кратко време, за да си тръгнеш?
Стомахът ми се свива на топка, като чувам думите, произнесени на глас. Но знам, че не мога да чакам още три или пет години, затова кимам и без да чувствам вътрешна увереност, казвам:
— Затова искам да ми помогнеш с противоотровата и да намериш начин да му я дадеш, заедно с еликс… — спирам, надявайки се да не съм събудила подозренията й, и довършвам: — онази червена напитка… за да се възстанови. Вече знаеш как да влезеш в къщата, остава да сложиш някак си противоотровата в… някаква течност, знам ли…
Поглеждам я объркано. Разбирам, че звуча ужасно, но не виждам друг начин.
— И после, когато се почувства по-добре, когато старият Деймън се върне, можеш да му обясниш всичко и да му дадеш… червения сироп.
Тя гледа мълчаливо. Виждам противоречивите чувства в очите й, но не знам как да ги тълкувам, затова продължавам:
— Знам, че отстрани изглежда сякаш действам против него, но не е така. Повярвай ми. Всъщност, може и да не се наложи да правиш това. Надявам се, че като се върна към предишния си живот, тук също всичко ще се върне, каквото си е било.
— Това ли видя втория път в Съмърленд? — пита тихо тя.
Поклащам глава.
— Не, това си е моя теория, но ми се струва, че в нея има логика. Не мога да си представя, че нищо няма да се промени. Затова ще действаш само ако се наложи. Ако нещата се оправят от само себе си, ти няма да си спомняш за този разговор. Дори няма да помниш, че си познавала някоя си Евър. Но ако греша, макар да съм сигурна, че съм права, трябва да имаме готов план… за всеки случай — мърморя и се чудя кого искам да убедя — нея или себе си.
Тя стиска ръката ми в знак на съчувствие.
— Мисля, че постъпваш правилно. И да знаеш, че си късметлийка. Не са много хората, които имат шанса да се върнат назад.
Поглеждам я и разтягам устни в усмивка.
— Не са много ли?
— Добре, де, като се замисля, няма друг, освен теб — усмихва се и тя.
Засмиваме се дружно, но когато заговарям отново, гласът ми е сериозен.
— Ава, искам да ме разбереш. Не бих могла да понеса нещо лошо да се случи с него. Предпочитам да умра, отколкото да знам, че… и то по моя вина…
Тя стиска отново ръката ми, отваря вратата на магазина и ме успокоява.
— Не се тревожи. Можеш да разчиташ на мен.
Тръгвам след нея между претъпканите с книги рафтове, виждам една стена с CD-та и цял ъгъл с малки фигури на ангелчета. Стигам до някаква машина, надписът, върху която ме уверява, че може да фотографира аури. Подминавам я и се изправям пред плот, зад който седи една възрастна жена с дебела сива плитка.
— Не знаех, че днес си на смяна — вдига поглед към Ава, после поглежда и мен.
— Не съм. Но моята приятелка Евър — усмихва се Ава и кима към мен — има нужда от задната стаичка.
Жената ме изучава внимателно, очевидно се опитва да види аурата ми и да усети енергията й, после поглежда въпросително Ава.
Но Ава се усмихва широко и кима утвърдително, гарантира, че заслужавам достъп до задната стаичка, каквото и да означава това.
— Евър ли? — пита жената, пръстите й пълзят нагоре и намират тюркоазната огърлица на шията й.
Както научих съвсем скоро от краткия преглед на минералите с лаптопа в Съмърленд, в древността този камък се е използвал за амулети. Векове наред се е вярвало, че той има лечебна сила и защитава организма от болести и черна енергия. И по начина, по който произнася името ми и подозрението, с което ме гледа, и без да чета мислите й, мога да позная, че се пита дали не й трябва защита от мен.
Тя се колебае, гледа ту мен, ту Ава, после явно се успокоява, задържа погледа си върху мен и казва:
— Аз съм Лина.
И толкова. Без стискане на ръце, без усмивка за добре дошла. Просто казва името си, отива до вратата и сменя табелата „Отворено“ с „Ще се върна след 10 минути“. После прави знак да я последваме по един къс коридор с блестяща лилава врата в дъното.
— Мога ли да попитам за какво става дума? — пита тя и рови из джобовете си за ключа, като все още се колебае дали да ни пусне вътре.
Ава кима към мен, дава ми знак, че сега е мой ред да кажа нещо. Пъхам ръка в джоба на наскоро материализираните си дънки, за щастие достатъчно дълги, и вадя смачкания лист с рецептата.
— Ъ… имам нужда от някои неща.
И трепвам, когато Лина го грабва от ръката ми и се навежда над него. Вдига вежди, измърморва нещо под носа си и отново се вглежда в мен.
Вече си мисля, че ще ни откаже, когато тя ми връща листа, отключва вратата и най-неочаквано ни кани да влезем.
Когато Ава ми каза, че тук ще намеря всичко необходимо, усетих, че кожата ми настръхва. Бях сигурна, че ще попадна в някакво мрачно злокобно мазе, претъпкано със странни неща от рода на котешка кръв, замразени крила от прилеп, сбръчкани змийски глави, вуду кукли — все неща, каквито съм гледала по филмите. Но като изключим ярко лилавите стени с изрисувани на ръка тотеми, маски и непознати за мен богини, и каменни тотеми на рафтовете пред тежките томове на стари книги, това, което виждам, прилича повече на добре подреден домашен килер. Лина отключва един обикновен кухненски шкаф и заравя ръце вътре. Надигам се на пръсти и се опитвам да надникна над рамото й, но не виждам нищо. Тя се обръща и ми подава един камък, който по мое мнение няма нищо общо с търсеното от мен.
— Лунен камък — казва тя, без да обръща внимание на объркването ми.
Оглеждам го и макар че изглежда съвсем обикновен, нещо ми подсказва, че това наистина е лунен камък. Усещам го, без да мога да го обясня. Преглъщам с мъка и като внимавам да не я засегна, защото е ясно, че би ме изгонила, без да й мигне окото, казвам:
— Ъ… трябва да не е полиран, а в най-чиста форма… Този изглежда прекалено гладък и лъскав.
Тя кима, главата й едва помръдва (но аз долавям движението), навежда леко брадичка и свива устни, после ми поднася това, което търся.
— Този е — казвам и разбирам, че съм преминала теста.
Камъкът не изглежда толкова лъскав и красив, но се надявам, че ще свърши работа.
— Ще ми трябва и кварцов кристал, който е в съзвучие със седмата чакра. После: кесия от червена коприна с тибетска бродерия, четири полирани камъка розов кварц, един малък стор не, старолит. Нали така се казва? — Вдигам вежди и виждам лекото й кимане — Ох, и най-големия възможен рубин зоисит.
Лина слага ръце на кръста и ме поглежда изненадано. Знам, че се чуди как тези избрани сякаш случайно неща ще сработят.
— Също и един тюркоаз, горе-долу като този на огърлицата ви — соча към шията й.
Тя кима, навежда се и изважда нужните минерали. Пакетира ги акуратно като дългогодишна продавачка в бакалия.
— Има още един списък… с билки и треви — бъркам в другия джоб, вадя втори смачкан лист и й го подавам. — Трябва да са посадени при новолуние и събрани от слепи индийски монахини.
Последното го добавям съвсем тихо и с изненада установявам, че тя дори не трепва, просто взема листа и започва да действа.
— Мога ли да попитам за какво ви е всичко това? — ме пита тя след малко.
Но аз поклащам глава. Толкова много се колебах дали да разкажа на Ава, която ми е приятелка, че няма никакъв начин да разкажа и на тази жена, без значение колко добронамерена изглежда.
— Не бих искала да коментирам — мърморя, надявайки се да ме разбере, защото не мога да материализирам нито едно от тези неща. Всичко трябва да е от естествен източник.
Погледите ни се срещат и остават вплетени един в друг. Решена съм да я гледам, колкото трябва, но тя приключва бързо играта и започва да вади една по една билките от съответния шкаф. Загледана в чевръстите й пръсти, казвам:
— Има още едно нещо.
Бъркам в чантата и търся рисунката на рядката билка, използвана някога в Ренесансова Флоренция. Последната съставка на еликсира. Показвам й я и питам:
— Изглежда ли ви позната?