Синя луна

Седма глава

Деймън кара бързо. Имам предвид ужасно бързо. Това ме дразни. Мисля си, че не бива да прекаляваме със скоростта само защото имаме вътрешни радари и усещаме безпогрешно дебнещи полицаи, минувачи, блуждаещи по пътищата животни и всичко останало, което би могло да се изпречи пред колите ни.

Но Деймън не мисли така и когато завивам по алеята и паркирам пред нас, го намирам да ме чака на входа.

— Вече си мислех, че няма да те дочакам — смее се и влиза след мен, следва ме до стаята, просва се на леглото, като увлича и мен. После ме целува дълго и нежно, и ако зависеше от мен, това щеше да продължи вечно.

С радост бих прекарала останалата част от вечността сгушена в прегръдките му. Мисълта, че пред нас ще има безброй такива дни, ме изпълва с огромна радост.

В началото обаче не беше така. В онзи ден, когато научих истината, изпаднах в шок. Толкова се разстроих, че реших да не го виждам известно време, докато осъзная и приема промяната. В края на краищата не всеки ден ми се случва да ми казват: А, между другото, да знаеш, че съм безсмъртен. И направих и теб безсмъртна.

В първия момент не повярвах. Но когато ми разказа как съм загинала в онази катастрофа, как съм изглеждала, когато ме е връщал към живота, когато си спомних как разпознах очите му при първата ни среща — тогава спрях да отричам очевидното.

Но това не значи, че приех новината безболезнено или с радост. Най-много ме измъчваха новопридобитите психически умения след преживяното — СБС (състояние близко до смъртта, но аз си знам, че бях не близко, а стопроцентово мъртва). Започнах да чувам мислите на хората, с едно докосване научавах всички подробности от живота им, говорех с мъртвите и какво ли още не. А имаше и още нещо. Да си безсмъртен може да звучи вълнуващо, но това означава едно — че никога няма да пресека моста. Никога няма да премина от другата страна и да видя отново семейството си. И като се замисля за това, ми се струва, че цената за безсмъртието е прекалено висока.

Отдръпвам с нежелание устни от неговите и поглеждам в очите му — същите очи, пленили сърцето ми преди четиристотин години, но колкото и да се опитвам, не мога да си спомня и зрънце от общото ни минало. Само Деймън знае тайните ни и ги пази с векове. Вече шестстотин години нито умира, нито се преражда, затова помни всичко.

— За какво мислиш? — гали той брадичката ми с пръст и аз усещам останалата след него топла и успокояваща следа.

Поемам дълбоко въздух. Знам, че се бори отчаяно да държи и двама ни само в настоящето, но този път съм категорична — искам да разбера повече за миналото си. За нашето минало.

— Мъчех се да пресметна кога сме се срещнали за пръв път — поглеждам го крадешком.

— Така ли? — вдига вежди той. — И спомняш ли си нещо?

— Не — свивам безпомощно рамене. — Абсолютно нищо. Но се надявам ти да запълниш празнината. Не е нужно да ми разказваш всичко. Знам колко мразиш да гледаш назад. Но аз изгарям от любопитство. Искам да разбера как е започнало всичко това. Как и кога сме се запознали и сме се влюбили един в друг?

Той се отпуска по гръб на леглото. Тялото му застива, устните му мълчат. И аз разбирам, че това ще е единственият му отговор.

— Моля те! — прошепвам аз, лягам и се сгушвам в него. — Не е честно да знаеш всичко й да ме държиш на тъмно. Кажи ми поне малко. Как съм изглеждала? Къде сме се запознали? Любов от пръв поглед ли е било?

Той се раздвижва, обръща се към мен и заравя пръсти в косите ми.

— Беше във Франция през 1608 година.

Преглъщам и задържам дъха си, за да не пропусна нещо.

— По-точно в Париж.

Париж! На мига си представям разкошни дълги рокли, откраднати целувки на Пон Ньоф, размяна на клюки за Мария-Антоанета…

— Бях поканен на обяд у един приятел… — Той притихва за момент. Погледът му се рее някъде назад през вековете. — Ти работеше там като слугиня.

— Слугиня!?

— Една от слугините. Родителите му бяха много богати. Имаха много слуги.

Лежа до него, шокирана от откритието. Не, наистина не очаквах точно това.

— Ти… не беше като другите — казва той и снишава гласа си до шепот. — Беше красива. Невероятно красива. Беше същата, каквато си сега.

Усмихва се замечтано, взема кичур от косата ми и я гали между пръстите.

— И както сега, беше сираче. Родителите ти бяха загинали при пожар, а ти бе останала без средства и подкрепа. Моите приятели те бяха съжалили и ти бяха осигурили работа.

Преглъщам тежко, леко объркана. Не знам какво да мисля и как да реагирам и се питам какъв смисъл има да се преражда човек, ако трябва да изживява тази ужасна болка всеки път.

— Беше точно, както си го представяш — любов от пръв поглед. Влюбих се в теб до полуда и вече нямаше връщане назад. Щом те видях, разбрах, че животът ми вече никога няма да е същият.

Той слага пръсти на слепоочията ми и се взира в мен, очите му ме канят и ми показват онзи момент в цялата му яснота, разкриват ми сцената, сякаш съм там.

Русата ми коса е скрита под боне, сините ми очи са срамежливи, страхуват се да срещнат други погледи. Дрехите ми са прости и безцветни, а ръцете — толкова груби и мазолести, че красотата ми бледнее.

Но Деймън я забелязва. В мига, когато влизам в стаята, погледът му намира моя, той успява да повдигне безличната обвивка и да види душата ми. Толкова е изтънчен, толкова фин, толкова красив, че… аз извръщам поглед. Веднага преценявам, че само копчетата на палтото му струват повече от годишната ми заплата. Не ми е нужен втори поглед, за да разбера, че той не е от моя свят…

— Но трябваше да действам предпазливо, защото…

— Защото вече си бил женен за Дрина — прошепвам и се заглеждам в сцената в главата си.

Дочувам, че един от гостите го пита за съпругата му. Той ме стрелва с поглед и отвръща:

— Дрина е в Унгария. Пътищата ни отдавна се разделиха.

Знае, че изявлението му ще предизвиква обществен скандал, но мнението на останалите не го интересува, по-важното сега е аз да чуя истината…

— С нея вече се бяхме разделили, така че това нямаше значение. Причината да внимавам беше, че в онова общество не се гледаше с добро око на връзките на благородниците с представители на по-низши класи. Ти беше толкова невинна, толкова уязвима, че се страхувах да не ти навлека неприятности. А и още не знаех дали и ти чувстваш същото към мен.

— Чувствах съвсем същото — казвам и продължавам да следя сцената през онази вечер. Виждам, че незнайно как, всеки път, когато отивам в града, успявам да налетя на него.

— Започнах да те следя — продължава той и ми хвърля изпълнен с разкаяние поглед. — Засичахме се по улиците уж случайно и толкова често, че ти постепенно ми се довери. Тогава…

Тогава започнахме да се срещаме тайно — открадвахме си по някоя целувка пред задния вход за слугите, прегръщахме се нежно в тъмните алеи или вътре в каляската му…

— Сега вече знам, че не е било толкова тайно, колкото съм се надявал — въздъхва той. — Дрина не беше в Унгария. Беше непрекъснато около мен. Наблюдавала е всичко, следяла ни е, планирала е как да ме спечели отново. Цената е била без значение.

Деймън въздъхва дълбоко, на лицето му се изписва трупаното четири столетия огорчение.

— Исках да се грижа за теб, Евър. Да ти дам всичко, да изпълня всяко твое желание. Исках да те направя принцеса, защото ти беше родена за такава. И най-после те убедих да дойдеш с мен… никога не съм се чувствал толкова щастлив и истински… Трябваше да се срещнем в полунощ…

— Но аз не се появих — допълвам и го виждам да крачи в тъмното на уговореното място, разстроен, нещастен, убеден, че съм се отказала от него…

— Чак на другия ден разбрах, че си загинала, налетяла си на каляска, докато си тичала към мен.

Деймън ме поглежда и аз виждам в очите му дълбоката, разбила живота и сърцето му скръб.

— В онзи момент изобщо не допуснах, че Дрина може да е виновна за смъртта ти. Нямах представа, докато не чух да си признава пред теб. Бях убеден, че е катастрофа, че е ужасен, непоправим инцидент. Скръбта ми беше толкова голяма, че изобщо не мислех за друг вариант…

— На колко години съм била тогава? — питам и едва долавям гласа си, защото въздухът не ми достига. Знам, че съм била млада, но той никога не ми е казвал точно на колко години съм била.

Деймън ме притиска до себе си и гали бавно лицето, косите и раменете ми.

— Беше на шестнайсет и се казваше Евалин — казва в ухото ми и аз потръпвам от гъдела на меките му устни.

— Евалин — произнасям тихо и веднага долавям връзката между моето трагично „аз“ — малкото сираче, обикнато от Деймън и загинало на шестнайсет — и настоящата Евър. Двете не бяхме много различни.

— Много след това те зърнах в Ню Инглънд. Беше се преродила в пуританска дъщеря. И отново повярвах в щастието.

— Пуританска дъщеря? — възкликвам и търся очите му. Те ми показват тъмнокосо момиче с бледа кожа и строги тъмносини дрехи. Клатя отчаяно глава. — Всичките ми животи ли са били толкова скучни? А този път какъв ужасен инцидент е взел живота ми?

— Удавяне — въздъхва тежко той. Скръбта му се предава и на мен и сърцето ми се свива болезнено.

— Бях толкова разбит, че отплавах веднага за Лондон и останах там за дълго време. Тъкмо се канех да замина за Тунис, когато ти се прероди в красива, богата и доста глезена дъщеря на земевладелци в Лондон.

— Покажи ми — надничам в очите му, нетърпелива да видя нещо по-приятно и бляскаво.

Този път съм красива брюнетка в разкошна зелена рокля и вдигната в сложна прическа коса. Цялата съм отрупана с накити.

Едно богато, разглезено момиче, което се впуска в повърхностни флиртове, животът й е низ от балове, матинета и обиколки из магазините, вниманието й е ангажирано с друг младеж, докато не среща Деймън…

— Какво става този път? — питам и се натъжавам, когато тя си отива. Но трябва да знам.

— Фатално падане от кон — затваря очи той. — По това време вече започнах да се убеждавам, че съм наказан да живея вечно без любов.

Той докосва лицето ми, пръстите му излъчват такава нежност, такава любов и топлина, че затварям очи и се притискам в него. Телата ни се вплитат едно в друго и всичко останало изчезва постепенно, докато оставаме само двамата — няма минало, няма бъдеще, всичко е заключено в този момент.

Аз съм до него и той е до мен, и така ще останем до края на вечността. И ако предишните ми съществувания имат някакво значение, то е да стигнем до този единствен момент. Дрина вече я няма и нищо не може да ни раздели, нищо не може да ни попречи да продължим напред — освен аз самата. Искам да разбера всичко, случило се през вековете, но защо? Време е вече да преодолея ревността и неувереността си, да престана да си търся извинения и най-после да направя този огромен скок напред, толкова важен за нашата любов.

И тъкмо се каня да му споделя, когато той се отдръпва рязко от мен.

— Какво става? — скачам и виждам как притиска палци към слепоочията си и се бори за глътка въздух.

Той се обръща към мен, но погледът му преминава през мен като през празно пространство, сякаш ме няма.

И преди да се хвърля на гърдите му, всичко отминава. Вместо празния поглед усещам меката любяща топлина, без която вече не можех. Той разтърква очи, отърсва се и ме поглежда озадачено.

— Никога не съм се чувствал по този начин — възкликва удивено, заглежда се в празното пространство зад мен и казва тихо. — Не знам, дали…

Но когато съзира тревогата ми, добавя веднага:

— Но сега съм добре. Наистина.

Продължавам да се притискам в него и да го гледам изплашено. Той ми се усмихва и казва весело.

— Хей, какво ще кажеш за една екскурзия до Съмърленд.

— Ама ти сериозно ли? — засиявам аз.

Когато попаднах за пръв път на това прекрасно вълшебно място — вълшебно измерение между измеренията — аз бях мъртва. Красотата му ме заплени дотолкова, че не исках да го напусна. Втория път, когато отидох, бях с Деймън и той ми показа всичките му невероятни възможности. Оттогава мечтаех да се върна там. Но Съмърленд е зона, отворена само за духовно напредналите или за мъртвите, затова не мога да отида там сама.

— Защо не? — вдига рамене той.

— Ами уроците? — питам и се опитвам да покажа интерес към овладяването на новите психически трикове, с които той ме запознава методично всеки ден, но всъщност съм готова да зарежа всичко, за да отида в Съмърленд, където всичко става незабавно и без усилие. — А и ти не се чувстваш добре.

И това е точно така. Стискам ръката му и усещам, че обичайната топлина и тръпката от докосването му все още са много слаби.

— И в Съмърленд има какво още да научиш — усмихва се той. — И ако ми подадеш шишето, ще възвърна енергията си и ще мога да направя портал за нас.

Подавам му го и той отпива жадно не една, а няколко големи глътки, но въпреки това не успява да материализира портала.

— Може би ще мога да помогна? — питам и изтръпвам от страх, когато виждам капчиците пот по челото му.

— Не, аз… почти успях… Дай ми още няколко секунди — мърмори той и стиска зъби, решен да успее.

И аз чакам. Секундите преминават в минути, но нищо не се получава.

— Не мога да разбера — мръщи се той. — Не ми се е случвало откакто… откакто се научих да го правя.

— Може би защото не се чувстваш добре… — шепна аз и наблюдавам как отпива отново, отново и отново. Затваря очи, прави поредния опит, но резултатът е същият.

— Нека опитам аз.

— Забрави. Не знаеш как — казва ядосано той.

Опитвам се да не го приемам лично и премълчавам. Знам, че раздразнението му е насочено към него, не към мен.

— Наистина не знам, но ти би могъл да ме научиш и…

Но преди да довърша, той скача от леглото и застава пред мен. Олюлява се, мускулите му треперят от напрежение, погледът му избягва моя.

— Това е цялостен процес, Евър. На мен ми отне години, докато се науча да се пренасям там. Не можеш да отидеш директно на края на книгата, преди да си прочела средата.

— Би ли ми казал кога за последен път си чел книга, без вече да си наясно с началото, средата и края? — обръщам всичко на шега.

За миг лицето му остава строго и напрегнато, но после омеква, той се усмихва, хваща ръката ми и пита:

— Искаш ли да опиташ?

Аз кимам.

Той продължава да ме гледа, ясно е, че се колебае, съмнява се в успеха, но желанието да ме зарадва надвива съмненията му.

— Добре тогава. Настани се удобно, но не кръстосвай крака. Това намалява чи.

— Чи ли?

— Другата дума за енергия — усмихва се той. — Ако заемеш позиция лотус, това ще помогне.

Събувам чехлите и сядам на килима. Нагласявам се толкова удобно, колкото ми позволява вълнението.

— Обикновено е необходима дълга поредица от медитации, но понеже нямаме време, а и ти вече си доста напреднала, ще прескочим това, нали?

Аз кимам, нямам търпение да започнем.

— Затвори очи и си представи блестящ ореол от мека златиста светлина — казва той и вплита пръсти в моите.

И аз го правя. Представям си абсолютно същия ореол като онзи, който Деймън прояви пред мен, за да ме спаси от Дрина. Толкова е красив, така ярък и искрящ, че сърцето ми прелива от радост. Протягам ръка към него, жадна за светлината му, нетърпелива да вляза под златистия дъжд от меки искрящи лъчи, да видя отново онова фантастично място. Но в момента, когато пръстите ми докосват сияещата повърхност, той изчезва и аз отново се оказвам в стаята си до Деймън.

— Не мога да повярвам! Бях толкова близо! — обръщам се към него и преглъщам разочарованието си. — Беше точно пред мен. Видя ли го?

— Наистина беше много близо — кима той. Погледът му искри от нежност, но усмивката му е пресилена.

— Ами ако опитам отново? Или да го направим заедно? — казвам, но още преди да съм свършила, той клати глава и се отдалечава.

— Евър, ние го правихме заедно. — Избърсва потта от челото си и се заглежда през прозореца. — Страхувам се, че не съм много добър учител.

— Глупости! Ти си прекрасен учител, просто днес си в отпуск, това е.

Поглеждам го с надежда, но не виждам усмивка на лицето му. Веднага сменям тактиката и поемам цялата вина за неуспеха върху себе си.

— Вината е моя. Аз съм много лоша ученичка. Мързелива съм, небрежна и непрекъснато те разсейвам, ето защо не успявам. — Стискам ръката му и казвам. — Но вече край с това. Заемам се сериозно. Само ми дай още един шанс и сам ще се увериш.

Той ме поглежда, виждам ясно, че се съмнява, но не иска да ме разочарова, затова взема ръката ми и двамата опитваме отново. Затваряме очи и си представяме онзи великолепен портал от светлина. И точно когато започва да добива форма, Сабрина отваря външната врата, изкачва стълбата, появява се на прага и ние отскачаме в двата края на стаята.

— Деймън, видях колата ти отпред — изчуруликва тя, съблича якето си и с няколко крачки покрива разстоянието от прага на вратата до бюрото ми.

Набраната в офиса делова енергия все още витае около нея. Тя му подава ръка и се вглежда в бутилката на коленете му.

— Значи ти си причината Евър да привикне към това? — оглежда ни поред със строг поглед и стиснати устни, сякаш вече има всички необходими доказателства, за да го обвини.

Поглеждам уплашено към Деймън и усещам, че паниката ме сграбчва за гърлото. Как би могъл да й обясни това непрекъснато надигане на бутилката със странната течност. Но той се засмива весело и казва:

— Виновен! Повечето хора не го харесват, но Евър го намира за вкусен.

И се усмихва ако не омагьосващо, то поне убедително. Ако питате мен, беше и омагьосващо, и убедително.

Но Сабин продължава да стои там като закована и да го гледа немигащо. После казва бавно:

— Напоследък проявява интерес единствено към тази напитка. Аз мъкна торба след торба с продукти, но тя не хапва нищо.

— Не е вярно — обаждам се, ядосана, че отново се хваща за храната, и то пред Деймън.

В същия момент виждам петното от чай „лате“ на блузата й и ядът ми преминава в гняв. Приближавам се към нея и соча петното, сякаш е кървава следа, белег за безчестие. Освен това ми се струва добър предлог за смяна на темата.

— Как стана това? — не питам, а по-скоро я обвинявам аз.

Тя оглежда блузата си, пръстите й се опитват да изтрият петното, замисля се и казва:

— Блъснах се в един човек.

И по равнодушието и нехайния тон разбирам, че за разлика от Миноз, изобщо не е впечатлена. Веднага забравя за петното, вглежда се първо в мен, после в Деймън и пита:

— Вечерята за събота остава, нали?

Преглъщам тежко и нареждам по телепатичен път на Деймън да кимне, да се усмихне и да каже „да“, въпреки че няма представа за какво говори тя. Защо забравих да му кажа?

— Направих резервация за осем — продължава Сабин.

Притаявам дъх, но бързо си отдъхвам, когато Деймън изпълнява нареждането ми, кима и се усмихва, дори предприема стъпка напред и казва:

— За нищо на света не бих пропуснал.

После подава ръката на Сабин и тръгва към вратата. Пръстите му стискат лекичко моите и изпращат мека успокояваща топлина към цялото ми тяло.

— Съжалявам за тази вечеря — прошепвам в ухото му на входната врата. — Надявах се, че ще забрави за това.

Той притиска устни към бузата ми и тръгва към колата.

— Тя просто се тревожи за теб. Иска да се увери, че съм добро момче, че наистина те обичам и няма да те нараня. Повярвай ми, минавали сме и друг път през това. И въпреки че на няколко пъти съм бил на ръба, винаги съм издържал теста — успокоява ме с усмивка той.

— Ох, да. Строгият баща пуритан — кимам, сигурна, че точно той е съвършеният пример за загрижен родител.

— Няма да повярваш, но земевладелецът бранеше портата си много по-настървено от пуритана — смее се той. — Но аз все пак успявах да се промъкна.

— Един ден може би ще се съгласиш да ми покажеш миналото си — казвам. — Нали се сещаш, още преди да сме се срещнали. Искам да видя твоя дом, родителите ти и… как се е случило всичко.

Но не довършвам, защото виждам болката в очите му и разбирам, че все още не е готов да говори за това. Щом заговорим за онзи период, той неизменно се затваря, отказва да ме допусне там, а това възбужда още повече любопитството ми.

— Миналото няма значение — пуска ръката ми той и се втурва да гласи огледалата, да наднича в жабката и какво ли не, само за да избегне погледа ми. — Всичко важно е тук и сега.

— Да, но… — запъвам се аз. Искам да обясня, че не става дума за празно любопитство, а за приближаване един към друг, за взаимно доверие, за споделяне на отминали тайни.

Но го поглеждам и разбирам, че с по-добре да спра и да се опитам да го допусна физически по-близо до себе си.

— Мислех си… — започвам отново и нервно навивам ръба на блузата около пръста си.

Той посяга към стартера, готов да потегли.

— Защо не направиш онази резервация в ресторанта? — поглеждам го и притискам устни.

— Сигурна ли си? — взира се той в мен.

Кимам уверено. Този път съм сигурна. Чакали сме този момент стотици години. Защо да отлагаме повече?

Поглеждам го право в очите и казвам:

— Абсолютно сигурна.

Той се усмихва и за пръв път през този ден лицето му засиява от щастие. И аз въздъхвам облекчено, когато най-после го виждам в нормалното му състояние, след странното му поведение в училище — мълчанието, неспособността му да прояви портала за Съмърленд и физическото му неразположение, толкова необичайно за Деймън, откакто го познавам. Винаги е бил силен, секси, красив, съвършен, сякаш е имунизиран срещу болести и беди. Да го видя толкова слаб, несигурен и объркан ме разтърси много повече, отколкото ми се ще да призная.

— Смятай го за свършено — казва той, материализира в ръцете ми дузина червени лалета и потегля.