Синя луна

Четирийсет и пета глава

— Боже мой, този път няма да се справя — изпъшква Рейчъл и отмята косата си назад. — Почти не съм учила. Цяла нощ бях в чата и… — Тя ме гледа сепнато и продължава: — Както и да е. Искам само да те предупредя, че с мен е свършено. Погледай ме сега, защото в мига, когато оценките бъдат нанесени и нашите ги видят, аз съм аут. Може би ме виждаш за последен път.

— Стига, моля те! — укорявам я. — Ако ще късат някого, и двете знаем, че ще съм аз. Пропуснах цяла година, а знаеш, че не съм гений на науката и не бих се заровила в информация, която смятам за ненужна.

Тя отключва шкафчето си и хвърля вътре купчина учебници.

— Радвам се, че свърши и че оценките ще излязат чак другата седмица. Нека да си поживея, докато още мога. И като говорим за живот, към колко часа да намина довечера? — пита тя и вдига вежди толкова високо, че ги скрива под бретона си.

Аз клатя глава и въздъхвам. Сещам се, че още не съм й казала, и знам, че ще побеснее, като разбере.

— Ами… — тръгвам до нея към паркинга, прибирам дългата си руса коса зад ушите и мънкам: — Има лека промяна в плановете. Мама и татко ще излизат и аз трябва да гледам Райли.

— Това „малка промяна“ ли го наричаш? — спира тя на входа и оглежда подробно колите, за да види кой с кого си тръгва.

— Предполагам, че ще можем да излезем, след като заспи и… — но спирам, защото е ясно, че тя не ме слуша.

Щом споменавам за малката си сестра, я губя като слушател. Рейчъл е от малкото ми приятелки, които никога не са мечтали за брат или сестра. Тя е единствено дете и не желае да дели личното си пространство с никого.

— Забрави — отсича тя. — Малките деца имат лепкави пръсти и големи уши. Ами утре?

Отново клатя глава.

— Не мога. Семеен ден. Всички ще ходим на езерото.

— Разбирам — кима съчувствено тя. — Откакто нашите се разведоха, се отървах от подобни мероприятия. У нас семейният ден минава в съда, където се борим за парите от детските надбавки.

— Нямаш представа каква късметлийка си — казвам и веднага съжалявам за неудачната си шега. Защото не само, че е лъжа, но ме натъжава, кара ме да се чувствам виновна и ми се ще да си върна думите обратно.

Но тревогите ми са напразни. Рейчъл отново не ме слуша. Цялото й внимание е насочено към изумителната Шайла Спаркс, най-красивото момиче, вървяло някога по коридорите на нашето училище. Рейчъл вдига ръка и маха френетично, подскача нагоре-надолу и пищи като вманиачен фен на филмова звезда, за да привлече вниманието на Шайла, която се качва царствено в небесносиньото си беемве с готините си приятели. После сваля ръка и се чеше зад ухото, за да не издаде смущението си, защото Шайла изобщо не поглежда към нея.

— Да знаеш, че колата й изобщо не е толкова готина — казвам, поглеждам към часовника си и се чудя къде, по дяволите, е Брандън. Отдавна трябваше да е тук. — Мазда „Миата“ е много по-добра.

— Моля? — Рейчъл вдига вежди и ме поглежда недоверчиво. — А ти кога си карала беемве или мазда?

Повтарям думите в главата си. Наистина, нямам представа защо ги казах.

— Ъ… не съм — свивам рамене. — Но… предполагам, че съм го чела някъде.

Тя ме оглежда от глава до пети, спира поглед на черния пуловер с остро деколте и на влачещите се по земята дънки.

— Откъде взе това? — хваща ме за китката.

— Ох, стига, моля ти се! Виждала си го милион пъти — казвам и се опитвам да освободя ръката си, защото виждам, че Брандън се задава. Поглеждам го и си казвам, че наистина е много сладък с този паднал над очите му кичур.

— Не часовника, глупачке, а това.

И тя посочва гривната до часовника — сребърна, с конска подкова, инкрустирана с малки кристали. На мен също не ми изглежда позната, но когато я поглеждам, незнайно защо ми прималява.

— Не… знам — мърморя и трепвам, когато виждам скептичния й поглед. — Може би леля ми я е изпратила. Нали помниш, разказвала съм ти за нея. Тя живее в „Лагуна Бийч“…

— Кой живее в „Лагуна Бийч“? — пита Брандън и слага ръка на раменете ми.

Навежда се и ме целува, а Рейчъл извърта поглед. Но устните му ми се струват непознати и студени и аз неволно се отдръпвам.

— Дойдоха да ме вземат — казва Рейчъл, хуква към спортната кола на майка си и вика през рамо. — Обади се, ако нещата довечера се променят.

Брандън ме поглежда, притиска ме до себе си толкова силно, че направо се вклинявам в гръдния му кош и това кара стомахът ми да се разбунтува.

— Какво да се промени? — пита той, без да обръща внимание на опитите ми да се освободя от ръцете му.

Не забелязва липсата ми на ентусиазъм, което си е истинско облекчение, защото нямам обяснение за това.

— Иска да отидем на парти у Джейдън, но довечера съм на смяна като детегледачка — казвам, тръгвам към джипа му и хвърлям чантата си вътре.

— Искаш ли да намина? — усмихва се той. — В случай че имаш нужда от помощ?

— Не — отвръщам прекалено бързо и прекалено енергично, виждам изражението му и разбирам, че трябва да дам някакво обяснение. — Райли си ляга късно, така че надали е добра идея.

Той ме поглежда, очите му шарят тревожно из лицето ми, сякаш и той усеща каква огромна грешка е това между нас, щом се чувстваме така странно. После свива рамене и се съсредоточава в пътя. Предпочита да кара в мълчание. Поне аз и той мълчим. Касетофонът му е надут до дупка. Обикновено това ме изнервя, но днес съм доволна, предпочитам да слушам ужасната му музика, отколкото да си мисля как не искам да го целувам.

Поглеждам го бавно, имам предвид — наистина го гледам, както не съм го правила от момента, когато станахме гаджета. Оглеждам вълнистите вежди около големите зелени очи с леко наклонени надолу външни ъгли, на които никога не съм могла да устоя… освен днес. Днес устоявам без проблем. И като си помисля, че до вчера покривах страниците на дневника си с неговото име, просто не мога да разбера какво става.

Той усеща втренчения ми поглед, усмихва се и хваща ръката ми. Вплита пръсти в моите и ги стиска така, че започва да ми се гади. Но се насилвам да се усмихна в отговор и да стисна пръсти, както се очаква от една интимна приятелка. После извъртам очи към прозореца и за да потисна гаденето, се заглеждам в мокрите улици, боровете и наклонените покриви на къщите, докато се радвам тайно, че скоро ще си бъда вкъщи.

— Какво се разбираме за довечера? — пита той, завива по алеята пред нас, спира музиката и ме поглежда с онзи влажен поглед, който ми е дошъл до гуша.

Притискам устни една към друга, пресягам се за чантата, притискам я до гърдите си като щит и заемам отбранителна позиция.

— Ще ти пратя съобщение — измърморвам и за да избегна погледа му, се обръщам и се заглеждам в поляната на съседната къща, където съседът играе кеч с дъщеря си.

Хващам дръжката, нетърпелива да се махна оттук и да се прибера у дома, натискам я и стъпвам с единия крак на земята, когато чувам зад себе си:

— Не забравяш ли нещо?

Поглеждам към чантата, тя е единственият ми багаж, но когато вдигам поглед към него, разбирам, че той не говори за това. И тъй като има само един начин да приключа по-бързо, без да повдигам повече подозрения у него и у себе си, се навеждам, затварям очи и притискам устни в неговите. Те са гладки, спокойни, но са ми безразлични и не събуждат в мен обичайната тръпка.

— Аз… ще се чуем по-късно — мънкам, изскачам от джипа и избърсвам устни с ръкав още преди да стигна до вратата.

Влизам на бегом и се отправям директно към детската. Едва не се спъвам в разпръснатите по пода пластмасово барабанче, китара без струни и малък черен микрофон, който всеки миг ще се пръсне на парчета, ако Райли и приятелката й не спрат да го дърпат и да се бият за него.

— Нали се разбрахме? — крещи Райли и дърпа микрофона към себе си. — Аз ще пея песните на момчетата, а ти на момичетата. Какъв ти е проблемът?

— Проблемът е — пъшка приятелката й и й извива ръцете, за да се добере до ценния предмет, — че тук няма песни на момичета. И ти го знаеш много добре.

Райли свива рамене:

— Вината не е моя. Оплачи се на рок бандата.

— Ти си толкова… — започва другата, но ме вижда да стоя на прага и да клатя укоряващо глава, и спира по средата на обидата.

— Трябва да се редувате — казвам и поглеждам строго към Райли, но вътрешно се радвам, че има проблем и аз мога да се справя с него, въпреки че никой не ме моли за това.

— Емили, ти ще изпееш следващата песен. Райли, ти си след нея и така нататък. Договорихме ли се?

Емили грабва микрофона от Райли, а тя извърта очи.

— Мама тук ли е? — игнорирам цупенето й, вече съм свикнала с нейните капризи.

— В стаята си е. Приготвя се — казва тя, изчаква ме да изляза от стаята и шепне на приятелката си. — Добре, аз ще изпея „Мъртвороден“, а ти ще изпееш „Подлец“, искаш ли?

Влизам в стаята си, хвърлям чантата на земята и отивам в стаята на мама. Облягам се на арката между спалнята и банята й и я наблюдавам, докато се гримира. Спомням си колко обичах да гледам как го прави, когато бях малка, и си мислех, че тя е най-красивата жена в целия свят. Гледам я сега, имам предвид обективно, и не мога да не призная, че за майка от предградията тя наистина е прекрасна.

— Как мина училището? — пита мама и върти глава от едната на другата страна, за да провери дали е нанесла равномерно пудрата.

— Добре — измърморвам. — Имахме тест по физика. Не съм сигурна, че съм се справила много добре — казвам, въпреки че не го вярвам наистина. Просто не знам как да й обясня, че всичко около мен е някак странно, неестествено, излязло от равновесие. Затова се опитвам да предизвикам някаква реакция, което би върнало нещата по местата им.

Но единствената й реакция е една дълбока въздишка, след което тя се заема с очите — минава с четката по миглите си, слага малко фон дьо тен, за да скрие бръчиците, поглежда ме в огледалото и казва:

— Сигурна съм, че си се справила чудесно. Всичко ще бъде наред.

Прокарвам ръка по гладката стена и чувствам, че трябва да си отида в стаята и да се успокоя. Да послушам музика, да почета хубава книга, каквото и да е, само да освободя съзнанието си от неясните съмнения.

— Съжалявам, че ти казахме за излизането си в последната минута. Сигурно проваляме плановете ти за вечерта.

Свивам рамене и започвам да въртя ръката си ту нагоре ту надолу, наблюдавам играта на отразената в кристалите на гривната светлина от флуоресцентната лампа и се мъча да си спомня откъде я имам.

— Няма нищо — отговарям. — Ще има още много петъчни вечери.

Мама остава с вдигната четчица за мигли в ръка и ме поглежда учудено в огледалото.

— Евър, ти ли си това? — засмива се накрая. — Има ли нещо, което трябва да знам? Защото тези думи сякаш са изречени не от дъщеря ми.

Поемем дълбоко въздух и вдигам рамене. Много ми се иска да й кажа, че с мен става нещо странно, нещо, което не мога да определя, но то ме кара да се чувствам сякаш… не съм аз.

Но замълчавам. Как да й го обясня, като не мога да го изясня дори за себе си? Знам само, че вчера се чувствах отлично, а днес точно обратното на отлично — усещам се някак… отчуждена, сякаш не ми е мястото тук, като кръгло момиче в квадратен свят.

— Знаеш ли, нямам нищо против, ако решиш да си поканиш приятели — казва тя и насочва вниманието към устните си, покрива ги с плътно червило, после минава веднъж с блясъка и оглежда ефекта. — Стига да не са повече от трима и това да не означава, че ще оставиш сестра си без надзор.

— Благодаря — кимам и се насилвам да се усмихна, за да демонстрирам, че всичко е наред, — но ми се ще тази вечер да си почина малко.

Връщам се в стаята си, просвам се на леглото и забивам поглед в тавана, но скоро осъзнавам, че се държа глупаво. Протягам ръка към книгата на нощното шкафче и потъвам в историята за любов между момче и момиче, толкова силна, толкова съвършена, че надхвърля времето. Така се разчувствам, че си пожелавам да вляза между страниците и вместо моя, да заживея техния живот.

— Здрасти, Ев — подава баща ми глава през вратата. — Идвам да ти кажа „здравей“ и „довиждане“. С майка ти вече закъсняваме.

Оставям книгата на възглавницата, изтичвам и се хвърлям на врата му. Той се засмива и клати глава.

— Радвам се, че все още имаш желание да прегръщаш стария си баща — казва щастливо, а аз бързам да се отдръпна, когато усещам с ужас сълзи в очите си. Завъртам се към библиотечния шкаф и се правя, че търся нещо, докато опасността премине. — Моля те, прегледай багажа си и този на сестра си. Искам утре да тръгнем рано, да не се мотаем.

Кимам, разтревожена от странното чувство на празнота, когато той напуска стаята. И се питам за стотен път какво, по дяволите, ми става днес.