Синя луна

Четиринайсета глава

Паркирам близо до плажа и тръгвам към океана по тъмната виеща се пътека, твърдо решена да открия тайната пещера на Деймън, въпреки че съм била там само веднъж, когато бяхме на една крачка от онова. Сериозно, щяхме да го направим, ако не се бях запънала. Сигурно имам дълъг стаж в тази област и неведнъж през вековете съм прекъсвала всичко в решителния момент. Или прекъсвам, или умирам. Но тази вечер си мислех, че ще е различно.

Стъпвам на пясъка и веднага намирам тайния вход, но за съжаление там всичко си е, както го бях оставила — складирани в ъгъла одеяла и кърпи, облегнати на стената дъски за сърф, плувен костюм, преметнат през облегалката на стола. Но Деймън го няма.

Остава ми само още едно място. Стискам палци и хуквам към колата, възхитена от бързината на краката си, от грацията, с която сякаш се плъзгат по пясъка и покриват дистанцията за секунди. Сякаш правя една крачка и със следващата съм на паркинга. Сядам зад волана и си мисля докога ще продължи всичко това и какви други дарове ще ми поднесе безсмъртието.

Спирам за малко пред бариерата. Шийла, портиерката, която вече ме познава добре и знае, че съм в списъка на ВИП гостите на Деймън, ми се усмихва и ми маха с ръка. Изкачвам хълма и първото нещо, което забелязвам, когато спирам пред входа, е, че прозорците не светят.

Нито една лампа не свети. Включително и онази в коридора, която той държи винаги включена.

Седя в колата с включен мотор и се взирам в тъмните стъкла. Част от мен иска да разбие вратата, да изкачи стълбите и да нахлуе в онази „специална“ стая, скрила в себе си най-скъпите му спомени: негови портрети, рисувани от Пикасо, Ван Гог и Веласкес, и купища редки първи издания на книги — безценни реликви от дългото му минало, натрупани на купчини в блестящата от злато и сребро стая. Но другата ми половинка е по-разумна и иска да остане отвън. Няма нужда да влизам, за да разбера, че не е вътре. Каменните стени, червеният покрив и прозорците без капаци — всичко изглежда студено и мрачно. Няма и следа от топлината на присъствието му.

Затварям очи и се мъча да си спомня последните му думи — беше казал нещо от сорта, че трябва да изкара колата, за да можем да се измъкнем по-бързо. И наистина имаше предвид нас. Искаше да се измъкнем по-бързо, за да може най-после да бъдем заедно. Тази нощ трябваше да бъде кулминацията на нашата четиристотингодишна любов.

Няма как да е мислел „да се измъкне по-бързо“ от мен…

Или има?

Поемам дълбоко въздух и слизам от колата. Знам, че единственият начин да получа отговор е като продължавам да търся. Тръгвам по покритата с роса алея. Бъркам в чантата и търся ключа, но си спомням, че го оставих вкъщи. Не вярвах, че ще ми потрябва през тази нощ. Нощта на нашите мечти.

Оглеждам вратата, запечатвам в съзнанието си всяка нейна извивка, сводестия праг, махагоновата й повърхност и всички шарки на дървото, после затварям очи и си я представям. Виждам как въображаемата врата се отключва и отваря. Досега не бях опитвала, но бях видяла Деймън да отключва вратата на училището пред очите ми само няколко минути след като я бяха заключили отвътре, и решавам, че ще се справя.

Но когато отварям очи, виждам, че до вратата му има още една, съвсем същата. И понеже нямам представа какво да направя, за да изчезне (досега съм материализирала само неща, които съм искала да запазя), я оставям до другата и тръгвам покрай стената към задния вход.

Знам, че зад мивката в кухнята има прозорец и Деймън винаги го оставя леко отворен. Мушвам пръсти под рамката и бутам прозореца да се отвори широко. Покатервам се на перваза, надвесвам се над пълната с празни стъклени бутилки мивка и скачам вътре. Приземявам се с глух звук на пода и се чудя дали тревогата ми за любимия би послужила за смекчаващо обстоятелство, когато ме обвинят в нахлуване с взлом в чужда собственост.

Оглеждам внимателно дървената маса, столовете, гладките стоманени плотове, модерната кафемашина, миксера и шейкъра — всички необходими уреди в една модерна кухня, които могат да се купят с пари (ако не са проявени от Деймън, разбира се). Те са подбрани специално да демонстрират един нормален охолен живот в красиво подреден и напълно оборудван дом. Но аз знам, че нито един от тези аксесоари не е бил използван някога.

Надниквам в хладилника и очаквам да видя обичайното изобилие от безценния червен сироп, но намирам само няколко бутилки. А когато отварям килера, където държи ферментите, маринатата, или както там се нарича онова, което стои на тъмно и узрява три дни, за да стане на сироп, виждам, че и там не е останало много.

Стоя там като закована, взирам се в шепата бутилки и разбирам, че се е случило нещо ужасно. Стомахът ми пулсира, сърцето ми препуска бясно из гърдите. Деймън не пропуска да се запаси с достатъчно сироп, а напоследък е още по-внимателен, защото има грижата и за моите нужди. Никога не би оставил нещата да стигнат дотук.

От друга страна, напоследък настъпиха съществени промени. Той бе удвоил ежедневната си доза. Възможно е да не е имал време да зареди наново.

Като теория звучеше логично, само дето беше невъзможно.

Кого заблуждавах? Деймън е много организиран и никога не пропуска важните неща. Толкова е прецизен, че граничи с вманиачаването. Никога не би останал без продукти, не би пропуснал нито ден.

И макар да нямам доказателства, инстинктът ми подсказва, че от начина, по който се държи напоследък — с онези внезапни отнасяния, които не можех да отхвърля с лека ръка, потенето, главоболията, неспособността да материализира най-обикновени неща, нито да намери вход към Съмърленд — става кристално ясно, че Деймън е сериозно болен.

Само че той никога не боледува.

И нали видях с очите си колко бързо изчезва раната от убождането на розовия бодил?

Въпреки това решавам, че е по-добре да прозвъня всички болници в околността.

Обаче Деймън никога не би отишъл в болница. Би го възприел като знак за слабост, за поражение. Много по-вероятно беше да се довлече като ранен звяр до леговището си, да се скрие тук и да си ближе раните в самота.

Само че той няма никакви рани. Защото му минават на секундата. А и никога няма да се скрие, преди да ми каже.

От друга страна, бях точно толкова сигурна, че не би си тръгнал от театъра без мен, а ето какво стана!

Объркана и изплашена, започвам да търся из чекмеджетата телефонния указател — друг аксесоар от екипа на всеки нормален човек, и понеже той иска да изглежда нормален, наскоро си го бе купил. Решавам да се обадя по болниците, защото може и да е вярно, че Деймън никога няма да отиде в болница, но ако се е случил някакъв инцидент на пътя или нещо друго и той е изгубил контрол, хората около него биха могли да го заведат там.

И въпреки че теорията ми противоречи изцяло на разказаното от Роман (най-вероятно скалъпено от него), че е видял Деймън да отпрашва с колата, започвам да звъня на всяка болница в Ориндж Каунти и да питам дали случайно не са приели пациент на име Деймън Огъст, но неизменно получавам отрицателен отговор.

Провеждам последния разговор и се замислям дали да не звънна и в полицията, но веднага се отказвам. Какво бих могла да им кажа? Че моят безсмъртен от шестстотин години приятел е изчезнал?

Отказвам се и от намерението си да обикалям из крайбрежната магистрала и да търся черно беемве със затъмнени прозорци и красив мъж на шофьорското място. Ще е като да търся игла в купа сено.

Може би е най-добре да остана тук и да чакам. Все някога ще се върне.

Докато изкачвам стълбата към стаята му, се успокоявам с мисълта, че ако не мога да бъда с него, поне ще мога да съм до любимите му вещи. Сядам на кадифеното канапе и оглеждам онези от тях, които, според мен, цени най-много. Тайничко се надявам аз да съм на първо място в списъка.