Сенките

73

СЛЕД ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ ТРЕЗ СИ ДАДЕ СМЕТКА, ЧЕ ВЕЧЕ НЕ Е навън. Всъщност седеше на леглото в спалнята си на третия етаж в имението, отпуснал длани върху коленете си, тялото му беше все така в движение, въпреки че стоеше на едно място.

Останал бе до кладата, докато тя не рухна, а пламъците угаснаха, а после някой трябва да го беше довел тук. Шума от душа ли чуваше?

Ай Ем се появи на прага на банята.

- Нека ти помогна.

- Нима не го правиш открай време - промърмори Трез.

- Ако ролите бяха разменени...

Брат му се приближи и Трез вдигна очи към него, сякаш Ай Ем беше великан.

Емоции изплуваха над повърхността на изтощението му.

- Ти си - тихо каза Трез - най-добрият мъж, когото познавам. Ай Ем спря. Прокашля се.

- Ами... защо не събуем този панталон, а? И преди да си го казал, да, знам, че не си гладен, но ти донесох нещо за хапване и да, малко алкохол.

Когато Ай Ем му протегна ръка, Трез примига и видя Селена, замръзнала в пространството, завинаги очаквайки той да я улови и да я спаси.

Само че той не бе успял да го стори.

Отпусна глава, прекалено уморен, за да заплаче, а усещането, че до края на живота си ще се чувства толкова ужасно, бе като от стоманени доспехи с шипове от вътрешната страна.

- Хайде - каза Ай Ем с пресекващ глас.

Трез инстинктивно пое ръката, която му подаваха, без да го е грижа нито за мръсното му тяло, нито за мръсния му панталон, нито за храната. Ала алкохолът... е, това може би щеше да помогне. Най-малкото, можеше да се напие до несвяст.

Докато двамата отиваха към банята, мобилният му телефон върху нощното шкафче иззвъня. Колко странно, помисли си той.

Ала всъщност изобщо не беше странно. Хората се обаждаха един на друг, когато искаха нещо, когато се нуждаеха от нещо, когато имаха да споделят някаква новина или просто за да видят какво става.

„Не забравяй - напомни си той. - Така е устроен светът...“

Следващата съзнателна мисъл в главата му бе, че пристъпва гол под душа.

Ау.

Това бе всичко.

Просто... ау. Когато водата влезе в раните на гърдите му.

Ай Ем бе този, който се приведе напред и изми косата и тялото му, въпреки че предницата на ризата и ръкавите му подгизнаха.

А после двамата излязоха и беше време да го избършат.

Когато отново усети какво става, Трез седеше в леглото, завит до кръста, с поднос храна до себе си. Ай Ем беше приседнал на ръба, а устните му се движеха.

Със странно усещане за откъснатост, Трез гледаше брат си сякаш от много далеч, наблюдаваше изящните жестове на ръцете му, разтревоженото му изражение, интелигентните му очи.

- Ще се оправя - каза при първата удала му се пауза.

Нямаше представа за какво бе говорил брат му, но се досещаше, че става дума за неговото състояние.

- Ще ми направиш ли услуга? - попита той и погледна към вратата. - Ще благодариш ли на всички? От мое име? За това, което направиха. Толкова бях уморен... нямах представа как ще успея да я построя.

Нямаше нужда от съществително. Ай Ем знаеше за какво говори.

- Ще го сторя. Разбира се.

- И искам да си вземеш почивка.

- Моля?

Никъде няма да ходя. Не и тази вечер. - Трез размърда пръсти и почувства колко са схванати ръцете, раменете му. Да обвие тялото й, се бе оказало усилие, каквото дори не си бе дал сметка, че бе положил. - Аз съм твърде... всичко. Просто съм твърде веичко.

Очите на Ай Ем се приковаха в него като два лазерни лъча.

Сигурен ли си? Канех се да спя тук, при теб.

Благодаря ти, но ми се иска да остана сам. И преди да си го казал, не, няма да направя нищо глупаво. Можеш да прибереш всичките ми оръжия.

- Ще повярваш ли, ако ти кажа, че вече го сторих.

За миг Трез се видя, допрял пистолет до главата си в нощта, когато Селена се бе разболяла за първи път.

- Да, вярвам ти.

Само че имаше поне един четиресеткалибров пистолет, който Ай Ем със сигурност не бе намерил. Не и без да разглоби джакузито.

Ай Ем отново заговори и Трез го гледаше, кимайки от време на време просто защото не искаше да бъде груб. Мислите му отново бяха отлетели надалеч от тук и преди да усети какво става, очите му последваха примера им и се извъртяха назад.

В следващия миг вече лежеше по гръб.

Гласът на Ай Ем се разнесе някъде над него, като гласа на Господ или пък на говорителя в киносалон:

- Ще оставя лампата да свети.

Сякаш беше на четири години.

- Благода...

* * *

Застанал над брат си, Ай Ем го видя как потъна в сън по средата на думата. Тихо похъркване се откъсна от гърдите му и той поклати глава. Щеше да остане в това състояние още известно време.

Хвърли поглед към долната част на леглото и видя панталона, който бе пуснал на пода. Отиде да го вдигне, мислейки си, че едва ли беше първото, което брат му трябваше да види, когато се събуди. Искаше му се да го изхвърли, но предположението, че той може би беше важен символ на смъртта, го спря и го накара да го сгъне и да го сложи на един рафт в дрешника.

След това отново провери Трез. Ала освен да си вземе стол и да го гледа как диша през следващите четири, шест или осем часа, нямаше какво друго да прави тук.

Излезе от стаята, поспирайки за миг на вратата... без да види нищо, което да го разтревожи, освен това, че Трез вече изглеждаше мъртъв.

Да. Нищо, което да не е наред.

Все същото.

Господи, идеше му да повърне.

Слезе на долния етаж и отвори кабинета на Рот. Всичките братя и воини бяха там, някои седяха, други крачеха напред-назад, неколцина се бяха облегнали на стената. Те млъкнаха и го погледнаха.

Той вдигна ръка за поздрав.

- Извинявайте, че ви безпокоя. Предположих, че ще искате да знаете, че най-сетне заспа на горния етаж. Толкова ви е благодарен за всичко, което сторихте, и ме помоли да ви го кажа.

Разнесе се шепот, ала нещо не беше наред. Изобщо не беше наред.

- Какво става? - бавно попита Ай Ем.

Отговори му Рот, седнал на богато украсения си трон зад богато украсеното си писалище.

- Имаш ли нещо против да влезеш за миг и да затвориш вратата?

Значи, го бяха очаквали.

- Добре. Няма проблем.

Ай Ем затвори вратата и скръсти ръце на гърдите си.

- Еоворете. И давайте направо, за каквото и да става дума. Нямам пито търпение, нито енергия в излишък.

Тъмните очила на Рот се приковаха в него.

- Преди около половин час получихме телефонно обаждане в къщата за аудиенции.

- Окей.

- Не са се представили, но очевидно е бил някой от с’хийб.

Казано накратко, трябва или да предам брат ти до утре в полунощ, или кралицата ще обяви война не само на мен и на братята, но и на всички вампири.

Ай Ем затвори очи. Би трябвало да го предвиди. Наистина би трябвало. Просто му се щеше да му бяха оставили поне десетина минути преди избухването на поредната бомба.

Изпусна дъха си и измърмори:

- По дяволите...

- Ала ние няма да им го предадем.

Ай Ем отвори широко очи.

- Какво?

Рот облегна тежките си ръце на бюрото и се приведе напред, оголвайки зъби.

Не се поддавам на заплахи. Готови сме за война, ако се стигне дотам, ала какъвто и да е изходът, няма да го предам на никого. Точка по въпроса.

Ниско ръмжене се разнесе във въздуха и Ай Ем се огледа наоколо.

Не беше плакал от мига, в който Селена бе издъхнала, нито дори докато следваше брат си към кладата. Сякаш откакто Избраницата бе умряла, бушонът за онази част от него беше изгорял от напрежението, на което беше подложен, и сърцето му беше угаснало.

Ала сега, когато срещна непоколебимите войнствени погледи на мъжете в стаята, по бузите му потекоха сълзи. По всичко личеше, че след десетилетия, в които нямаха свое племе, двамата с брат му най-сетне го бяха открили. Тези горди воини и техните жени бяха осиновили двама сираци, останали сами в света... и бяха готови да се бият до смърт, за да защитят своето.

Пое си разтърсваща глътка въздух и като се стегна, кимна на Рот, въпреки че той не можеше да го види.

- Съжалявам, но не мога да ви оставя да го направите...

- Моля? - процеди кралят. - Сигурен съм, че не се опитваш да ми кажеш как да постъпя.

- Ала сенките са способни на... - Ай Ем се прокашля; не искаше да ги обиди. - Не разбирате какво може моята раса.

Умееха неща, на които обикновените вампири не бяха способни.

Рот се усмихна кръвожадно.

- Може би все още не си срещнал моя съюзник? - И той махна с ръка, посочвайки Ривендж. - Да ви запозная ли?

Аметистовите очи на Ривендж бяха студени.

- Като лидер на симпатите имам подкрепа, на която мога да разчитам... и те уверявам, че сме повече от способни да отвърнем на каквато и да било атака от страна на кралицата.

„Симпатите - помисли си Ай Ем. - Исусе...“

Рот се огледа наоколо.

- Тя иска война? Ще си я получи. И мога да те уверя, че тактиката опожарена земя ще изглежда като неделна вечеря в сравнение с онова, което съм готов да направя с нея, ако се опита да вземе нашето момче.

При тези думи всичко, което Ай Ем бе в състояние да направи, бе да си стои там и да примигва като някакъв глупак.

По дяволите.

Почти му беше жал за кралицата.