Сенките

36

В КИЛИЯТА СИ В ПАЛАТА АЙ ЕМ БЕ ЗАЕТ ДА ПРОТЪРКВА ПЪТЕКА върху мраморния под, крачейки безспирно между новото си легло и рафта с книги.

Колкото по-дълго стоеше сам-самичък, толкова повече се убеждаваше, че предложението на майкен да го заведе при архивите на лечителите бе просто израз на безсилно съчувствие. По дяволите, дори ако бе говорила сериозно и се върнеше с някакво подобие на план, той не можеше да приеме помощта й. И без това в тази каша вече бяха забъркани толкова много души, а не бе сигурен, че тя си дава сметка какво означава предложението й: той бе пленник на екзекутора, което означаваше, че макар мнозина да имаха достъп до него, само едно копеле държеше ключа към неговото бягство. И този някой не бе тази ниско!юставена жена.

Ами ако все пак успееше да го изкара от тук? Дори и не чак навън, но в библиотеката? Охранителните системи несъмнено щяха да ги издадат и тогава най-доброто, на което тя можеше да се надява, бе да я убият бързо. Но онова, което най-вероятно щеше да я сполети, бяха дълги мъчения, през които щеше да се моли да...

Когато вратата се плъзна настрани, Ай Ем се увери, че благоприлично се е покрил, и се обърна рязко. Беше майкен; в ръцете си държеше топове плат. Докато вратата се връщаше на мястото си, пъхна нещо в касата, за да й попречи да се затвори докрай, и изтича при него.

- Облечи това. Нямаме време...

- Почакай, какво...

- Облечи го! Охраната тъкмо се сменя и преди да застъпят, са длъжни да прочетат молитва на скръб и възпоминание за детето. Трябва да излезем още сега...

- Не мога да ти позволя да го направиш...

- Искаш помощ, нали така? Заради онази, която брат ти обича, нали така?

Ай Ем стисна зъби. На това му се казваше да си между чука и наковалнята.

- Шибана работа!

- Не знам какво означава това.

Ай Ем грабна онова, което тя му подаваше, но продължи да спори, докато се увиваше в плата.

- А как ще се върнем?

- Аз ще отвлека вниманието им. Ще ти трябва известно време в библиотеката... освен ако не знаеш точно какво търсиш?

Тежките одежди се плъзнаха по краката му.

- Ами тук?

Без предупреждение осветлението угасна.

- Задействах циркадната система.

Аха, смяната на светло и тъмно, без която не можеш да спиш.

Щрак!

Лъчът на мъничко фенерче й показа пътя до леглото и тя бързо подреди възглавниците и завивките така, сякаш някой спи. След това изтича до него и пръсна нещо в лицето му.

Ай Ем се закашля, когато тежката миризма на лавандула и цитрус нахлу в носа му.

- Какво, по дяволите...

Тя го пръсна отново.

- Това е униформа на прислужница. Никой няма да се учуди, ако ни види заедно, но миризмата ти е прекадено мъжка. Това би трябвало да я прикрие достатъчно, за да ги заблудим. А сега приклекни, прекадено си висок за одеждата. Краката ти не бива да се подават, иначе ще ни разкрият. Да вървим.

Ай Ем я последва към вратата, но преди майкен да отвори, я сграбчи за ръката и я завъртя към себе си.

- Не бива да го правиш.

- Нямаме време...

- Ще те убият.

- Брат ти се нуждае от помощ. За своята жена. Имаш ли друга идея как да излезеш от тук и да се добереш до онези архиви?

Понечи да се обърне, но той отново я дръпна.

- Как се казваш?

- Майкен.

- Не, майкен е положението ти. Как е името ти?

- Това е. А сега да вървим, достатъчно приказки. И не забравяй да вървиш с присвити колене.

И просто така Ай Ем се озова в коридора. Докато той се оглеждаше на двете страни, майкен го смушка с лакът.

- Приклекни - изсъска тя. - Насам.

Присвил колене, Ай Ем прегърби рамене и я последва, опитвайки се да имитира движенията й. Тя вървеше бързо и решително по коридорите, завивайки ту наляво, ту надясно, докато той не се обърка съвсем, сякаш бе попаднал в лабиринт. Колкото и да бе невероятно, не се натъкнаха на никого, ала такъв беше траурът в с’хийб. Всичко замираше.

Може би след това би могла да го отведе до някой заден изход. Да, но какво щеше да се случи с нея?

- Охранителният запис - каза той.

- Млъкни.

- Когато се върнем, трябва да се погрижиш за записите на охранителните камери или те ще разберат какво си направила, ако някога ги прегледат.

Майкен продължи напред, без да му отговори, водейки го през лабиринта от коридори.

В хармония с разбирането на с’хийб, че простотата въздига душата, в палата нямаше почти никакви украси, нищо освен семпли табелки високо над вратите, указващи скритите входове към различни стаи, складове и изходи. Постепенно годините, прекарани в двореца, се завърнаха и Ай Ем с изненада установи, че знае къде са - тя го водеше към библиотеката по заобиколния път, но това беше разумно. Намираха се в задната част на палата, където, натъкнеха ли се на някого, бе много по-вероятно той да е от прислугата.

Което, с оглед на облеклото му, правеше маршрута още по-добра идея.

- Ето тук. - Тя сви за последен път надясно и спря върху черна мраморна плочка, чиито жилки вървяха в обратна посока на останалите. Сложи длан на стената и задейства вратата, която начаса се отвори.

Двамата пристъпиха в мрака и в миг се включиха сензорни лампи, огрявайки безкрайни редици книги с кожени подвързии. Въздухът беше сух и мъничко прашен, ала самата библиотека светеше от чистота, подовете бяха лъснати до блясък, рафтовете - също. Нямаше столове и маси за четене - идеята бе да вземеш онова, което ти трябва, и да го отнесеш в покоите си.

Мамка му, как щяха да открият каквото и да било тук?

- Медицинските дневници бяха преместени - прошепна майкен и изтича напред.

Ай Ем отново я последва, без да се опитва да крие ръста си -наоколо нямаше никого, а тази част на двореца не се наблюдаваше от камери.

Каталожната система, ако можеше да се нарече така, бе отбелязана с черни номерца върху етажерките. Тя обаче беше неясна, а се предполагаше, че знаеш в коя част се намира онова, което ти трябва.

- Насам - каза майкен. - Ние сме насам.

Най-сетне спря и посочи една етажерка.

Ай Ем се намръщи и пристъпи напред. Номерцата върху книгите не му говореха нищо, така че извади една от тях и я отвори. Когато най-сетне намери няколко думи на диалекта на сенките, установи, че е попаднал на трактат върху наместването на счупени кости. Премести се един ред надолу и извади наслука друга книга. Нещо, свързано със зрението. По-нататък се натъкна на бременност и раждане.

- Заболявания - промърмори той. - Трябват ми заболявания. Или вродени увреждания. А може би и рецесивни гени...

- Нека ти помогна. - Майкен се залови да вади томове. -Какво можеш да ми кажеш за заболяването?

- Нарича се Вцепенението. Те се вкаменяват... сякаш костите им започват да растат от само себе си... смята се, че е фатално...

Господи, не знаеше достатъчно за това, за което говореше.

Докато двамата преглеждаха рафтовете един по един, организацията постепенно започна да им става ясна. Като всички вампири, сенките нямаше защо да се безпокоят за човешки вируси или рак, но въпреки това достатъчно други неща можеха да ги повалят... макар и не толкова, с колкото трябваше да се бори Homo Sapiens. С всяка книга, която вадеше, Ай Ем си даваше сметка, че времето минава, и се тревожеше повече за майкен, отколкото за себе си. Трябваше да побърза с четенето, връщането на ненужната книга на мястото й, ваденето на следващата.

Трябва да има нещо, повтаряше си той. Просто трябва.

* * *

Цялото тяло на Трез се бе схванало, притиснато до стената на мерцедеса, докато Фриц продължаваше да се носи по тротоара... което би било страхотно, ако догенът беше пешеходец. Да побере седан с размерите на океанска яхта върху бетонна алея, построена за не повече от четирима-петима души наведнъж? Съвсем не беше толкова страхотно...

Селена нададе възторжен вик, когато стигнаха до поредния ъгъл и пометоха още няколко автомата за вестници.

Трез наистина се радваше, че тя се забавлява. Само че би предпочел да гледат този екшън, вместо да участват в него.

- Фриц - надвика той рева на двигателя. - Насочи се към реката.

- Както заповядате, господарю!

Без предупреждение, икономът завъртя рязко волана и те полетяха към една пешеходна зона, която минаваше покрай друг небостъргач. Мерцедесът се понесе по стъпалата като човек с наколенки - разтърсващо, подскачащо, друсащо изкачване, от онези, от които зъбите ти се разтракват, а бъбреците ти се молят за милост. После обаче се озоваха насред равното пространство, където хората можеха да изберат кой от четирите входа да използват.

Фриц, естествено, предпочете най-прекия.

Право през шибаното фоайе.

Стъкла се разхвърчаха навсякъде, когато мерцедесът се вряза в тях; парчетата полетяха нагоре, а после настрани, преди да се приземят върху лъскавия под и да се понесат като сняг по повърхността на замръзнало езеро.

През прозореца си Трез чудесно видя как нощният пазач скочи иззад редицата бюра във фоайето. Стори му се невъзпитано да не поздрави горкото униформено копеле, така че му помаха като някоя кралска особа, докато колата прелиташе през вътрешността на фоайето, за да изригне от другата страна.

Тряс!

Вторият рунд срещу стъклените стени бе също толкова зашеметяващ като предишния и ето че те изскочиха в нощта навън.

- Вярвам, че скоро ще полетим - обади се Фриц. - Дръжте се здраво.

Имаш го, мой човек.

Трез се вкамени, когато се доближиха до ръба на стъпалата, а после...

Безтегловност (или поне толкова близо до нея, колкото бе възможно, без да си на десетина километра над земята), когато се издигнаха във въздуха, понесли се изведнъж съвършено плавно и сравнително безшумно, ако не се броеше гърленият звук на двигателя във въздуха.

Всичко това се промени в мига, в който подскочиха върху тротоара и се приземиха на паважа. Амортисьорите поеха голяма част от удара, ала въпреки това се разхвърчаха искри, когато задната част на шасито целуна асфалта.

- Моля да ме извините - каза Фриц, поглеждайки в огледалото за обратно виждане.

- Не си виновен ти за терена - извика Трез в отговор. - Виж, за стъклото не съм много сигурен.

Погледна към Селена, за да се увери, че тя все още си изкарва страхотно. И още как - заливаше се от смях, а очите й бяха грейнали като коледни светлинки.

Когато отново се обърна напред, Трез видя, че Фриц все още го гледа в огледалото за обратно виждане и му говори:

- Господарю, дълбоко съжалявам, но се налага да се прибера у дома...

- Фриц! Съсредоточи се върху пътя, мой човек!

- О, да, господарю.

Гумите изсвистяха пронизително, когато икономът завъртя рязко волана, избягвайки на сантиметри няколко неправилно паркирани коли.

- Както казвах, господарю, налага се да се прибера у дома -продължи догенът, без окото му да мигне. - Трябва да наглеждам подготовката за Последното хранене.

Сякаш това в момента бе видео игра, която можеше просто да сложи на пауза.

-Ъъъ, Фриц...

Начаса мерцедесът потъна в мрак, както вътре, така и навън. В същия миг от небето се спусна ярък лъч светлина, пробягвай-ки върху тях за частица от секундата.

- Хеликоптер - промърмори Трез. - Фантастично.

Обърна се назад и погледна през прозореца. Бели и сини мигащи светлини се носеха към тях, само че ченгетата се канеха да им пресекат пътя... което означаваше, че няма да могат да стигнат на повече от две пресечки от там.

Мамка му, как щяха да се измъкнат от това положение?

Преди Трез да разбере какво става, Фриц вече ги беше докарал до реката, ала не използва пътя. Вместо да мине оттам, откъдето позволяваше законът, той прескочи още един бордюр и се понесе под надземната магистрала. Колони с размерите на гигантски секвои прелитаха покрай прозорците, а икономът ги избягваше, сякаш трябваше да премине през писта с препятствия.

Зад тях нямаше никого, но едва ли можеха да продължат така още дълго. Магистралата, която минаваше над главите им, в един момент щеше да се срещне със земята...

И наистина, тя започна да се спуска надолу, и то толкова бързо, че много скоро щяха да станат на пюре.

Ала не. Фриц излезе рязко изпод нея, прескачайки паважа, който ги разделяше от платната, минаващи покрай реката, успя да се провре през една дупка в мантинелата и ето че вече се намираха на отбивката, която щеше да ги качи на магистралата, и то в правилната посока.

Вън от града.

Трез зачака цяла орда полицейски коли с надути сирени да се зададат зад тях, но вместо това видя нов отбор от момчетата в униформи да се носи в обратна посока по магистралата, натам, където бе започнало всичко.

Фриц забави скоростта и отново запали осветлението и фаровете на колата. Сля се с колоната от коли. Понесе се със скромните сто и седемдесет километра в час.

- Как, по дяволите, го направи? - попита Трез, истински впечатлен.

- Лесно е да се измъкнеш от хората. Те обикновено следят светлините, както котка преследва лазерната играчка. Липсата на светлина ми дава сериозно преимущество... както и това, че притежаваме двойно повече конски сили от тях.

Трез се обърна към своята кралица.

- Добре...

Селена се приведе към него и притегли устните му за целувка. А после за още една.

- Каква нощ! Това бе най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало някога!

Адреналинът бързо отстъпи място на похот, докато Трез отвръщаше на целувката й, притискайки я към седалката. Езикът му си проправи път в устата й, едната й гърда се озова в ръката му.

- Да му кажа ли отново да даде газ? - изръмжа той, без да се откъсва от устата й. - Защото не мисля, че мога да изчакам...

- Скоро ще си бъдем у дома - промълви тя с усмивка. -Пък и аз обичам очакването. Гладна съм за теб от пътуването насам.

От гърдите на Трез се изтръгна гърлен звук, докато посягаше, за да вдигне преградата.

- Фриц?

- Да, господарю?

- Малко по-бързо, ако нямаш нищо против.

- С удоволствие, господарю!