Сенките

9

АЙ ЕМ СЕ ПРИБРА В ГОЛЯМОТО КАМЕННО ИМЕНИЕ НА БРАТСТВОТО точно преди да се съмне. Изкачи на бегом стъпалата, отвеждащи до подобния на катедрала вход, и влезе във вестибюла, където доближи лице до охранителната камера и зачака. Миг по-късно вътрешната врата се отвори и той бе посрещнат от усмихнато възрастно лице... както и прекрасното ухание на добре приготвеното Последно хранене.

- Добра късна вечер, господарю - поклони се Фриц, икономът. - Как сте?

- Хей, слушай, виждал ли си брат ми? Опитвам се да го намеря...

- Да, той се прибра.

Ай Ем почти изруга от облекчение.

- Страхотно. Това е страхотно.

Поне горкото копеле си беше на сигурно място вкъщи, но би могъл да му изпрати някое съобщение, че е жив. Колко пъти не си беше вдигнал телефона...

Една бързо движеща се сянка се надигна от мозаечния под и се метна върху него като бойна ракета.

Ай Ем улови проклетия котарак, наричан още Бу. Не можеше да понася това животно, особено напоследък, откакто тази торба с бълхи беше започнала да спи с него през деня. Цялото това галене. Мъркане.

А най-ужасното бе, че той започваше да свиква с това мъчение.

- ...клиниката.

- Моля? - Ай Ем почеса котарака под брадичката и той извъртя очи от удоволствие. - Не чух нищо от това, което каза току-що.

- Извинявам се. - Икономът се поклони отново, въпреки че вината не беше негова. - Избраницата Селена се разболя и бе доведена в клиниката. Трез е до нея, докато я преглеждат... мисля, че Примейлът и Кормия също са там. Неприятно ми е да го кажа, ала състоянието й изглежда много сериозно.

- По дяволите... - Ай Ем затвори очи и отпусна глава. Бяха очаквали неизбежното, но бяха предполагали, че ще бъде нещо свързано със с’хийб. Не с Избраницата, от която брат му беше толкова привлечен. - Какво й е?

- Мисля, че все още няма диагноза.

Мамка му.

- Окей, благодаря, мой човек, ще ида...

Избраницата Лейла се появи на прага на билярдната, следвана от Куин и Блей.

- Извинявайте, но не ви ли чух да говорите за Селена?

Ай Ем остави иконома да се заеме с това и се отправи към тайната врата под голямото стълбище. Изобщо не се учуди, когато останалите го последваха.

Докато въвеждаше кода, иззвъня телефон.

- Пак ли е твоят? - попита Куин.

Лейла прекъсна обаждането.

- Просто някакъв човек, набрал грешния номер.

- Искаш ли Ви да го блокира?

- О, не е нужно да го занимаваме.

- Дай ми го, аз ще се...

Лейла прибра тйлефона в гънките на робата си.

- Няма да се обадят отново. Да вървим.

Разнесе се,тихо пиукане, Ай Ем отвори вратата и те заслизаха по неголямото стълбище, отвеждащо до втора заключена врата. От другата й страна се намираше подземният тунел, който свързваше имението с тренировъчния център, а след това и с Дупката, където живееха Ви и Бъч заедно с жените си.

С всяка крачка в тунела с бетонни стени и нисък таван раменете на Ай Ем все повече се напрягаха, мускулите на гърба му се обтягаха така, че болката стигаше чак до слепоочията му.

Когато влязоха в офиса, Тор вдигна глава от компютъра.

- Днес сякаш има истински конгрес тук долу.

- Селена е болна - промълви Куин.

Братът се изправи.

- Какво? Та аз я видях само преди час. Канеше се да нахрани Лукас и...

Ето как в коридора излязоха пет чифта обувки.

Тренировъчният център беше огромно подземно помещение, в което имаше всичко: басейн с олимпийски размери, стрелбище, стая за тежести, помещения за индивидуални прегледи, напълно оборудвана фитнес зала, както и складове с екипировка и класни стаи, които се използваха в тренировъчната програма преди нападенията. Имаше също така болнична част с операционни и стаи за възстановяване... и именно натам се бяха насочили.

Това, че около затворената врата на манипулационната се беше скупчило малко множество, не беше добър знак: Фюри, Кормия, Рейдж и Вишъс очевидно бяха на режим притеснено чакане - крачеха напред-назад, взираха се в пода, потръпваха.

- О, слава богу - каза Фюри при вида на Ай Ем. - Трез ще се зарадва, че си тук. Опитвахме се да се свържем с теб.

Което вероятно обясняваше защо телефонът му беше звънял, само че той не му беше обърнал внимание, след като си тръгна от апартамента и отиде да потърси Трез в „сЕнКи“.

- Правят й рентгенови снимки - обясни Ви. - Затова сме тук. Трез отказа да се отдели от нея.

Лейла се намръщи.

- Защо са й снимки? Да не си е счупила...

Кормия се приближи до нея и улови ръцете й в своите. Каза й нещо тихичко, при което Лейла ахна и се олюля. Докато Куин я подкрепяше, Ай Ем реши, че каквото и да ставаше, той трябва да е там вътре.

- Няма да чакам - заяви и като пусна котарака на пода, отвори вратата.

В първия миг не бе сигурен какво вижда. Докато дебелата врата се затваряше беззвучно зад него, той се съсредоточи върху нещо, което приличаше на краката на маса върху кушетката за прегледи. Само дето... това беше Селена. Тънките й прасци и бедра бяха изкривени, разтворени неестествено и вкочанени под лош ъгъл, сякаш бе в плен на ужасна болка... и не само долната част на тялото й бе засегната. Положението на главата й беше ужасно, ръцете й бяха притиснати странно до гърдите, дори пръстите й бяха извити като ноктите на граблива птица.

Изглеждаше така, сякаш преживяваше някакъв пристъп.

Доктор Джейн тъкмо наместваше голяма машина над рамото й, а медицинската сестра Елена вървеше след нея, така че многобройните кабели да не се оплетат. Трез стоеше до главата на Селена и милваше черната й коса с треперещи ръце.

Дори не вдигна поглед. Като че ли изобщо не забелязваше, че някой бе влязъл в стаята. Не дишаше.

- Окей, Елена, плаката. - Доктор Джейн пое нещо с размерите на голям лист хартия и дебелината на пръст. Няколко жици го свързваха с лаптопа, който почиваше върху масичка на колела. - Ще се опитам да хвана лакътя.

Доктор Джейн пъхна плаката под ставата и погледна към Трез.

- Искаш ли да държиш и тази?

Той кимна и протегна ръка.

- Този път няма да мръдна.

- Това е дигитален рентген, така че можем просто да го повторим, окей? - Доктор Джейн стисна лекичко ръката му. - Сега ще минем зад паравана.

Тя вдигна глава и се сепна, сякаш, прекадено погълната от пациентката си, и тя не беше забелязала новодошлия.

- О, Ай Ем, много добре... но слушай, може би ще е по-добре да излезеш, докато...

- Никъде няма да ходя.

- Не мога... - Трез изруга. - Не мога да го задържа неподвижно.

Без да каже нито дума, Ай Ем прекоси застлания с плочки под и сложи ръка върху тази на брат си, така че тя спря да трепери.

Трез не подскочи. Не се сепна. Ала очите му се вдигнаха към него и о, госцоди, те бяха черни бездни от тъга.

И тогава, Ай См разбра, че става нещо не просто лошо, а ЛОШО.

Брат му не беше ужасен.

Той вече беше в траур.

Трез не разбра веднага кой му се притече на помощ. Не разпозна ръката върху своята, въпреки че тя изглеждаше почти като неговата. Не различи новата миризма в стаята. Едва когато вдигна очи, видя...

Ай Ем, разбира се.

Сякаш би могло да бъде някой друг. Образът на брат му се размаза.

- Ай Ем, тя...

Не можеше да го изрече на глас. Мозъкът му буквално отказваше да действа, сякаш беше получил инсулт или нещо такова.

- Нека държим плаката - каза Ай Ем. - Заедно.

- Би трябвало да се скриеш зад онова оловно нещо.

- Не.

Трез не се изненада, че Ай Ем остана и устните му оформиха едно безмълвно „благодаря“ - не смяташе, че гласът му работи по-добре от мозъка или ръката му.

- Нека се опитаме да мърдаме възможно най-малко - обади се доктор Джейн. След това откъм машината се разнесе кратко бръмчене, а после доктор Джейн и Елена се върнаха до масата.

Ай Ем бе този, който им подаде плаката... и добре, че беше така, защото Трез щеше да я изпусне. Какво ти ръцете - цялото му тяло трепереше.

- Благодаря - каза доктор Джейн. - Мисля, че вече стигат. Искаш ли да повикаме другите?

Трез поклати глава.

- Може ли да остана за малко с нея?

- Трябва да прегледаме рентгеновите снимки.

- Да, знам. Просто... - Той хвърли поглед към вратата и си помисли, че хората отвън имаха също толкова право да бъдат тук, колкото и той. Дори повече.

- Трез - меко каза доктор Джейн. - Ще го направим както ти искаш.

Ала какво искаше Селена, зачуди се той не за първи път.

- Виж - промълви доктор Джейн, - точно сега като че ли няма нищо належащо. Другите може да влязат и малко по-късно. А ако положението й се промени, ще вземем решение според ситуацията.

- Окей. - Трез кимна по посока на брат си. - Искам обаче Ай Ем да остане.

Ай Ем кимна и донесе един стол... не за себе си, както се оказа. Бутна го зад коленете на Трез и ставите му се подчиниха незабавно. Докато задникът му се пльосваше на стола, той си помисли, че като че ли наистина му се беше виело малко свят. Май не беше никак лоша идея да поседне.

Без да каже нито дума, Ай Ем се настани на пода до него и беше направо невероятно колко успокояващо подейства присъствието му на Трез. Той отново насочи вниманието си към Селена. Все още не беше помръднала от позата, в която я беше намерил, и всички тези неестествени ъгли на тялото й бяха истински кошмар.

Всъщност всичко това изглеждаше направо... смазващо.

Според онова, което Кормия им беше казала, Вцепенението беше заболяване, което поразяваше много малка част от Избраниците. През цялата история на расата то бе засегнало не повече от дузина от тях... което означаваше, че статистическата вероятност да се разболееш бе много малка. За съжаление, изходът бе неизменно фатален.

По дяволите, Трез не искаше никоя от тях да се разболее, но защо точно Селена? От всички Избраници, в цялата история на расата, защо именно Селена бе измежду онези, които бяха покосени твърде рано?

И какъв ужасен начин да умреш. Вкочанен в собственото си тяло, неспособен да говориш, пленен в един чезнещ затвор, докато всичко около теб потъва в мрак и...

Трез затвори очи.

По дяволите, ами ако тя не го искаше до себе си? Той се беше обвързал, така беше, и всички се отнасяха към него с уважението, което би получил един обвързан мъж в подобна ситуация, макар да се чудеха как бе станало, без те да разберат.

Проблемът е, че двамата със Селена не бяха обвързани. Не бяха двойка. Дори не се срещаха.

По дяволите, от месеци насам не бяха прекарали и две минути заедно...

- Трез?

Той се сепна и отвори очи. Доктор Джейн стоеше пред него, тъмнозелените й очи бяха будни и мрачни.

- Прегледах снимките.

Трез се прокашля.

- Може би останалите биха искали да присъстват?

По дяволите, дали не би трябвало да се отдръпне, та Кормия или някой друг да улови ръката й? Дали би било по-добре така? Би било непоносимо за тялото и за душата му, ала тук не ставаше дума за него.

В стаята влязоха сумати народ, повече, отколкото бяха излезли, и той кимна на Тор, Куин и Блей... и се зарадва, че и Лейла беше тук, заедно с Кормия и Фюри. Заповяда си да се изправи и понечи да се отдръпне, но Примейлът се приближи и отново го бутна да седне.

- Остани на мястото си - заяви той, като стисна рамото му. -Ти си точно там, където трябва да бъдеш.

От гърлото на Трез се откъсна хриплив звук. Най-доброто, на което беше способен в момента.

Доктор Джейн се прокашля.

- Никога не съм виждала нещо подобно. - Тя извика някакъв образ върху големия монитор до бюрото. - Сякаш ставите са се превърнали в плътни кости.

Черно-бялата снимка беше на онова, което трябва да е коляното на Селена, и доктор Джейн посочи няколко места е върха на сребърната си химикалка.

- На рентгеновите снимки костите имат бял и бледосив цвят, а съединителната тъкан, като сухожилия и лигаменти, не предлагат такъв контраст. Тук... - Тя описа кръгче около ставата. -Би трябвало да има тъмни петна между капачката и бедрената кост. Вместо това има само... плътна кост. Същото е със ставите на стъпалата, на лактите...

Върху екрана се сменяха снимки, една след друга, а Трез бе в състояние единствено да клати глава. Сякаш някой беше налял цимент във всичките й стави.

- Особено притеснително е това. - Появи се нов образ. - Ръката й. За разлика от другите крайници, тук костната тъкан като че ли е започнала да се разпространява и в мускулите. Ако това продължи, цялото й тяло...

- Камък - прошепна Трез.

О, господи, онези мраморни статуи на мястото, където я беше намерил. Не беше двор... а гробище. Пълно с жените, които бяха страдали и умрели от същото.

- Единственото, за което съм чувала, което се доближава поне малко до това, е човешка болест, наречена прогресивна осифицираща фибродисплазия. Изключително рядко генетично заболяване, при което в мускулите и сухожилията се появява костно вещество. С течение на времето то води до пълно ограничаване на движенията... дотам, че пациентите трябва да си наберат поза, в която искат да останат. Появата на костен растеж се случва спорадично и може да бъде предизвикана от травма или вирус, или да бъде напълно спонтанна. Не съществува лечение, а хирургичното премахване на костната тъкан допълнително засилва появата й. Случващото се със Селена прилича на това... само че при нея то като че ли е станало в цялото тяло едновременно.

Трез се обърна към двете здрави Избраници в стаята.

- Някога било ли е лекувано? Когато и да било в миналото някой опитал ли се е да сложи край на това?

Лейла погледна към Кормия и тя отговори:

- Всичко, което можехме да направим, бе да се молим. Ала пристъпите продължаваха.

- Значи, това е... нещо като пристъп? - попита доктор Джейн. - Не е краят?

- Не знам колко такива е преживяла вече. - Кормия избърса една сълза от бузата си. - Обикновено има поредица от тях преди последния, от който не се съвземат.

Доктор Джейн се намръщи.

- Значи, сковаността отминава? Как?

- Не знам.

- Никоя от вас ли нямаше представа, че тя е болна? - попита Трез Избраниците.

- Никой не знаеше. - Кормия се облегна на своя хелрен, сякаш се нуждаеше от подкрепата му. - Но ако съдя по състоянието й в момента, бих казала, че е към края на заболяването. Доколкото знам, първоначалните пристъпи засягат само чаеги от тялото. Не, цялото, както при нея.

Трез изпусна дъха си и сякаш всичката му сила го напусна, като спукан балон. Единственото, което не му позволи да рухне, бе мисълта, че е възможно Селена да си дава сметка какво се случва... а той искаше да изглежда силен за нея.

Доктор Джейн облегна хълбок на бюрото и скръсти ръце на гърдите си.

- Не мога да си представя как ставите биха могли да се възстановят от подобно състояние.

Кормия поклати глава.

- Пристъпите, малкото, които съм виждала, настъпват много бързо, а после... не знам какво се случва. Няколко часа или една нощ по-късно, те отново са в състояние да се движат. След известно време напълно си възвръщат подвижността... но то винаги се повтаря. Винаги.

- Освен това си избират поза - тихо се обади Лейла, която също бършеше сълзите си. - Като хората, за които спомена, сестрите ни винаги си избират... казват ни как биха искали да останат и ние трябва да се постараем...

Казаха се още неща. Задаваха се въпроси. Даваха се обяснения, доколкото беше възможно. Ала Трез беше престанал да слуша. Като влак, набиращ скорост, умът, емоциите, чувството му на пълно безсилие и всички неща, за които съжаляваше, поеха по път, от който не бяха в състояние да се отклонят, все по-бързи и настойчиви.

Ненавиждаше това, че косата й бе разпиляна навсякъде, а той не може да я оправи.

Ненавиждаше това, че одеждите й бяха изцапани от тревата, яркозелени петна там, където коленете й се бяха ударили в земята.

Ненавиждаше това, че обувките й се бяха изхлузили.

Ненавиждаше това, че с нищичко не може да й помогне.

Ненавиждаше товара, който носеше заради с’хийб и всичко, което бе причинил на тялото си заради това... защото може би, ако родителите му не го бяха продали на кралицата, той нямаше да изчука всички онези жени и навярно би бил поне мъничко достоен за нея. И тогава нямаше да изгуби всички тези месеци. И може би щеше да забележи нещо, да направи нещо или пък...

Също като разговора около него, мислите му продължиха да се щурат из мозъка му, ала той бе в състояние да ги осмисли толкова, колкото и онова, което се случваше в стаята. Свиреп рев се бе надигнал в него и превземаше тялото му като цунами, помитайки всичко, освен яростта, която не можеше да бъде удържана.

Дори не разбра кога бе помръднал. В един миг държеше внимателно ръката на Селена, а в следващия вече беше до вратата на стаята. Изхвърча навън, тласкан повече от инерцията, отколкото от някакво осъзнато решение.

Тичаше ли, тичаше... ако се съдеше по начина, по който подскачаше всичко пред очите му, и прелитащите покрай него бетонни стени...

Имаше и някакъв невероятен шум. Празното помещение ехтеше от него, като механизма на огромна машина, който бе запънал и стържеше...

Нещо го сграбчи, преди да стигне до изхода към паркинга, желязна скоба, накарала го да се закове на място.

Ай Ем.

Естествено.

- Пусни го - разнесе се вик в ухото му. - Пусни го... хайде. Пусни го...

Трез поклати глава.

- Какво...?

- Пусни пистолета, Трез. - Гласът на Ай Ем беше дрезгав. -Искам да пуснеш пистолета.

Трез се вкамени, единствено гърдите му се повдигаха от запъхтяното му дишане, докато се мъчеше да схване думите на брат си.

- Исусе, Трез, моля те...

Той тръсна глава и постепенно осъзна, че действително държи нечий пистолет в дясната си ръка. Вероятно собствения си. Винаги носеше пистолет в клуба. И я виж ти - дулото беше опряно в челото му... и за разлика отпреди малко с плаките за рентгена, сега ръката му изобщо не трепереше.

- Пусни го, Трез. Заради мен. - Тъй като пръстът му беше върху спусъка, брат му очевидно не смееше да се опита да го измъкне от ръката му със сила. - Остави пистолета на земята.

В този миг всичко се проясни пред очите му: как бе скочил на крака и бе изхвръкнал от стаята. Как се беше втурнал към паркинга, като в същото време беше извадил оръжието си. С намерението да си пръсне черепа, щом се махне от тренировъчния център.

Навярно си беше помислил, че ако Отвъдното наистина съществуваше, двамата със Селена може би щяха да се срещнат там и да бъда^ заедно така, както никога не биха могли тук, на Земята.

- Трез, тя все още е жива. Не го прави. Искаш да се убиеш? Изчакай сърцето й да престане да бие, но не и преди това. Нито миг преди това.

Трез си представи Селена върху кушетката за прегледи и си помисли, мамка му...

Както винаги, Ай Ем беше прав.

Ръката му отново започна да трепери, докато я сваляше, и той го направи много бавно, боейки се пистолетът да не гръмне от някое по-рязко движение. Нямаше обаче защо да се притеснява - в мига, в който мозъкът му вече не беше в обсега на дулото, брат му се намеси, обезоръжи го само за секунда и вдигна предпазителя.

Трез остана като вцепенен, докато Ай Ем го претърси и му взе останалите оръжия, а после се остави да го отведат обратно в залата за прегледи и групичката хора, които стояха, неподвижни и потресени, до вратата.

Не преди да си е отишла, каза си. Не и докато тя все още беше тук.

За съжаление, се страхуваше, че това едва ли ще е задълго.