Сенките

56

НЕ МОЖЕШЕ ДА ПРЕСТАНЕ ДА Я ГЛЕДА.

Ай Ем лежеше гол пред угасващия огън, тялото му -притиснато до това на майкен, краката им - преплетени, хълбоците им - все още долепени, макар и да не бяха слети в едно. Тя бе отпуснала глава върху сгъвката на ръката си, той бе подпрял своята на дланта.

- Искам да те видя отново - прошепна.

Щеше му се да й каже колко силно се нуждае от още от това специално време, това пълно откъсване от всички гадости в Колдуел, които бе безсилен да промени. Идвайки тук, той сякаш за мъничко се бе отклонил настрани, свърнал бе по друга пътека, където можеше да си почине. Не се беше преместил за постоянно... и не искаше да го прави - за нищо на света нямаше да изостави брат си.

Ала то бе достатъчно, за да му вдъхне нови сили.

- Няма да ми бъде лесно да се измъкна. - Майкен целуна връхчетата на пръстите му. - Разполагам само е още няколко дни. След като траурът свърши, ще бъде по-трудно.

- У тре вечер тогава. В полунощ.

Майкен кимна.

- Ще дойда.

Ай Ем огледа порутената колиба.

- Не. Ела в Колдуел. Да се срещнем в града.

Майкен се поколеба и той добави:

- Имам жилище. То е усамотено. Никой няма да научи, а там ще ти бъде по-удобно.

Искаше я в истинско легло. Под душа. Може би върху кухненския плот.

За да я убеди, той се наведе и намери устните й, погали ги със своите, проникна в тях.

- Следвай сигнала на кръвта ми и ще ме намериш.

Гърленият звук, откъснал се от нея, бе знак на пълна капитулация и преди да разбере какво прави, Ай Ем отново я претъркули по гръб и се озова отгоре й. Фактът, че бяха правили секс, бе толкова забележителен, че той не можеше да мисли за него, докато все още бяха заедно.

Това бе прекадено важно събитие.

Проникна в нея със стон и като наведе глава към шията й, се остави на ритъма на тласъците, които ставаха все по-мощни и по-мощни. Тялото му знаеше точно какво да прави и докато свършваше, той с изумление почувства, че се радва, задето бе изчакал именно тази жена.

Лудост бе също така да осъзнае, че част от него вече започваше да крои планове как да я освободи от с’хийб. Ето че в този списък вече имаше двама.

Ноктите й се забиха в гърба му, а бедрата й още по-силно стиснаха хълбоците му, когато тя достигна собственото си освобождаване, от което в тялото му изригна нов взрив от наслада, докато той свършваше отново.

След това рухна върху нея.

- Извинявай - промълви, мъчейки се да открие сила за нещо друго, освен за това, да диша. - Тежък съм.

- Не, тежестта ти ми харесва. - Тя плъзна ръка по кожата му. - Усещането ти е толкова силно, колкото си и ти.

- Не искам да си тръгвам.

- Аз също.

Ала най-сетне не му остана друг избор. Огънят беше угаснал и започваше да става студено, но най-важното бе, че не искаше майкен да си има неприятности, задето не се бе явила, за да изпълни задълженията си.

Поне не трябваше да се тревожи за нея и наближаващата зора. Тогава би откачил.

Надигна се, излизайки от женствеността й, и си даде сметка, че тя е пропита от миризмата му. Мамка му.

- Какво не е наред? - попита тя, впила маслиненозелените си очи в него.

- Трябва да те измием. - Само че в проклетата къща нямаше течаща вода. - Следващия път ще го направим в Колдуел.

- Ще внимавам. В покрайнините на Територията има горещ извор. Мога да се измия там.

- Ами одеждите ти? - Ай Ем й подаде купчинката плат и изруга. Бяха изпомачкани. Разкъсани. Изцапани с пръст. - Проклятие.

Трябваше да сложи дрехите й на закачалката. Какво си беше мислил, по дяволите?

Изправи се и й помогна да се облече, намести долната й одежда, закопча горния слой с месинговата закопчалка, тръсна качулката и мрежичката й.

- Нека аз - каза и посегна да покрие косата и лицето й.

Ненавиждаше да я забули, стомахът му се разбунтува, устата му пресъхна - от това още по-ясно си даде сметка, че я изпраща обратно в Територията, сама и беззащитна. А после направи крачка назад и огледа онова, което бе така грижливо изгладено и чисто, когато бе дошла... а сега бе станало на нищо. Струваше му се, че бе взел нещо, което не му принадлежи, и я бе съсипал, докато го правеше.

- Нека да се върна с теб - каза той. - Да се уверя, че ти...

- Така ще ми е по-трудно. С мен всичко ще бъде наред. През всичките тези години съм се научила да се крия.

След това вече нямаше кой знае какво да си кажат, не съществуваха думи, които биха го накарали да се почувства дори малко по-добре за всичко това.

Ай Ем изруга и като я улови за ръката, я изпрати до вратата.

- Бъди внимателна. Това е опасно място.

- Ще бъда.

Майкен понечи да му се поклони, но той я спря.

- Недей. Не го прави. Ние сме равни, ти и аз.

За миг тя просто се взираше в него. Усещаше го въпреки мрежичката, която скриваше очите й.

- Не сме - отвърна най-сетне. - Уви, не сме.

С тези думи тя прекрачи прага и изчезна, преди да е успял да я спре. И докато студеният вятър брулеше голото му тяло, Ай Ем бе скован от болка... ала тя не беше физическа.

След като се облече, той се увери, че огънят е напълно угаснал, и излезе. Докато затваряше след себе си, внезапно си помисли колко невероятно странно бе, че толкова важни неща в живота му се бяха случили на това случайно място: тук бе открил брат си, срещнал бе Рив... а сега и тази вечер.

Дематериализира се и се върна в имението, приемайки физическите си очертания в двора. Докато гледаше огромната каменна постройка с готически водоливници, покачени на куличките, витражни прозорци и сенки, спотайващи се в ъглите, си даде сметка, че преценява колко е сигурна и как би могла да бъде отбранявана.

Така че, да - мислеше си да доведе майкен.

Само че какъв живот би имала тук? Той все още беше в ужасно състояние заради Трез и Селена. И какво щеше да стане, ако единственият начин да опази брат си от с’хийб, бе двамата да тръгнат по света, без никъде да се задържат задълго?

Щеше ли и тя да бъде част от този живот на бегълци? Ами ако с’хийб я откриеха при тях? Щяха да я убият, преди да е успяла да мигне.

И въпреки това Ай Ем я желаеше до полуда.

Още една ситуация, в която нямаше как да излезе победител.

Точно от каквото имаше нужда.

* * *

Задникът на Рейдж се беше схванал.

И нищо чудно - откога седеше на този камък и се взираше през гората към стъклената къща на Асейл? От часове. Докато онзи тип не правеше нищо друго, освен да премята разни хартии на бюрото си.

Поне наркопласьорът си имаше свестен стол, в който да се настани.

Рейдж погледна часовника си. Много скоро щеше да се съмне.

- Времето ни изтича, момчета.

Тъкмо когато се канеше да извади телефона си и да провери как вървят нещата при Ви, който следеше двамата братовчеди на дилъра, братът се материализира пред него, а рейндж роувърът, с който двамата пласьори бяха тръгнали, се появи на алеята, отвеждаща към къщата.

- Къде ходиха? - попита Рейдж.

- В центъра. Отидоха в един навес за лодки на реката. Доколкото можах да видя, никой не дойде да се срещне с тях. Напълно е възможно единият да се е дематериализирал от там за малко и да е отишъл другаде. Нямам представа.

Ви разтърка очи, сякаш бяха напрашени, и Рейдж попита:

- Братко, кога спа за последен път?

Ви отпусна ръка и се замисли, сякаш решаваше задача от висшата математика.

- Беше... ъъъ... искам да кажа... ами беше...

Рейдж погледна към вратата на гаража, която тъкмо се затваряше.

- Прибраха се за деня. Да се изнасяме от тук.

- Какво направи Асейл?

- Освен дето взе цял куп дрога?

- Значи, не е излизал?

- Не. Поигра си с документите си и на два пъти говори по телефона за не повече от трийсет секунди, но иначе през цялото останало време си бъркаше в носа. - Той потупа Ви по рамото. - Ще ни паднат в ръцете утре вечер.

Ви все още ругаеше, когато двамата си тръгнаха и се отправиха към дома през студения нощен въздух. Когато пристигнаха в двора, завариха Ай Ем да се взира в имението, сякаш очакваше Годзила да се появи отнякъде и да го стъпче, замитайки всичко с шипестата си опашка.

- Хей, мой човек, добре ли си? - попита Рейдж.

Ай Ем подскочи.

- Мамка му.

Вятърът промени посоката си, довявайки миризмата на сянката до него, и Рейдж повдигна вежди. Другият мъж беше пропит с миризмата на жена... и нямаше предвид някой от онези парфюми, които се продаваха по магазините.

Мамка му, и още как.

Откакто познаваха Ай Ем, той никога не бе обръщал никакво особено внимание на жените. Нито пък на мъжете. Рейдж си имаше теория: според него горкото копеле страдаше от синдрома на Фюри - състояние, при което единият от братята бе толкова прецакан, че другият пропадаше в черна дупка, мъчейки се да го спаси.

За съжаление, по нищо не личеше, че нещата при Трез скоро ще се оправят. Ала Ай Ем очевидно беше направил нещо за себе си.

Оправяйки някой друг.

Браво на него, помисли си Рейдж. Крайно време бе да разпусне малко.

- Е - провлачи Ви, докато си палеше ръчно свита цигара. -Как мина нощта ти?

Очевидно и той бе усетил миризмата.

- Добре - отвърна Ай Ем.

- Мм-хм. - Ви изпусна струйка дим. - Прави ли нещо интересно?

- Не. А вие?

- Нищо - отговори Рейдж, докато тримата се отправяха към вестибюла. - Все същото.

Всъщност нощта с Асейл си беше направо вбесяваща, а на всичкото отгоре през цялото време бе чакал новини от Мери за жената, която бяха закарали в клиниката на Хавърс в кома. Нищо. Не беше чул нищичко. Дали беше жива? Мъртва?

По дяволите, беше я срещнал само веднъж - през ужасяващата нощ, в която бяха спасили нея и малкото й от мъжа, който ги малтретираше. Ала ситуацията измъчваше неговата Мери, тежеше й, а това означаваше, че тежи и на него.

Освен това от две нощи не се бе прибирал вкъщи. И започваше да става отчаян.

Мобилните телефони не бяха заместител на физическия контакт. Не и онзи, който се нуждаеше да получи от нея.

Влязоха във вестибюла и Рейдж завря лице в камерата. Миг по-късно вратата се отключи и те пристъпиха във фоайето. Последното хранене тъкмо започваше, догените бяха заети да носят храна в трапезарията, малка групичка се бе събрала на прага, а по стълбите слизаха още членове на домакинството.

Ай Ем изглеждаше така, сякаш се кани да избяга, очите му бяха приковани в червения килим, с който беше застлано стълбището, отвеждащо на втория етаж, сякаш в мислите си вече бе взел половината разстояние, което го делеше от спалнята му. Далеч от погледите.

Несъмнено - насочил се право към душа.

Въпреки че току-що си бе погледнал телефона, който беше сложен на вибрация, Рейдж отново го извади и провери дали не бе пропуснал нещо...

Ласитър се показа от билярдната, черно-русата му коса беше сплетена на дебела плитка, която падаше върху гърдите му. В едната си ръка държеше кутия шоколадово мляко и пакетче дъвчащи бонбони в другата, а по себе си имаше толкова злато, че тялото му можеше да се измерва в карати.

- Някой гледа ли „Истински съпрузи от Ню Джърси“?

Събралите се наоколо се обърнаха и го зяпнаха.

- Как така все още си гост в тази къща? - попита някой. - Не си ли си тръгнал още?

- Ще му повикам такси - измърмори друг. - Или просто ще го пратим с въздушна поща от планината.

- Аз имам гранатомет - подхвърли Бъч. - Ще иска малко работа, но мисля, че ще успеем да го натъпчем вътре и да го изстреляме.

- О, никъде няма да ходя. - Ласитър се усмихна. - Така де, да не мислите, че ще се откажа от всичката тази безплатна храна и кабелна телевизия... я, чакайте малко. - Проблясващите му странни очи се приковаха в Ай Ем, а после изкрещя: - Мили боже, правил си секс!

В последвалата вцепенена тишина Рейдж се плесна по главата:

- Ангеле, тактомерът ти е по-развален и от моя.