Сенките

34

- КАКВО СТАВА? КАКВО ОЗНАЧАВА ТАЗИ АЛАРМА?

Следван плътно от Лейла, Куин нахлу в болничната стая на брат си. Над рамото му Избраницата видя доктор Джейн, застанала до леглото, и Лукас, легнал по гръб; болничната му нощница бе смъкната до кръста, завивките бяха отметнати от изопнатото тяло, възглавниците бяха изпопадали на пода.

Бяха докарали някакъв медицински уред и Елена тъкмо задействаше нещо на монитора му. Доктор Джейн грабна две дръжки, свързани за апарата с къдрав кабел.

- Отдръпнете се! - извика тя и допря металните подложки до гърдите на Лукас.

Разнесе се звук от зареждане, а после - миниексплозия върху леглото, от която тялото на Лукас подскочи нагоре.

А алармата все така не спираше - пронизващ, механичен писък.

- Лукас! - изкрещя Куин. - Лукас!

Нещо подсказа на Лейла да го задържи назад и тя обви ръце около едрото му тяло, притискайки корем в него.

- Остани тук - каза задавено. - Остави ги да...

- Отдръпнете се! - извика доктор Джейн.

Леглото потрепери, когато тялото на Лукас бе разтърсено от нова конвулсия; главата му се строполи обратно върху възглавницата и сърцето на Лейла се заблъска в гърдите й. Не можеше да повярва, че вижда това за втори път. Вчера бе Селена, днес...

Бийп. Бийп. Бийп.

- Имаме пулс. - Доктор Джейн захвърли подложките към машината. - Искам да...

Елена реагираше на нарежданията толкова светкавично, колкото лекарката ги даваше: подаде й една след друга няколко спринцовки, пълни с лекарства, преди да сложи кислородна маска на Лукас и да нагласи още няколко уреда.

Десетина минути - или пък десет часа - по-късно доктор Джейн дойде при тях.

- Трябва да поговорим. - Тя кимна към коридора. - Навън, ако обичате.

След като излязоха от стаята, доктор Джейн побърза да затвори вратата, въпреки че тя и сама щеше да го стори.

- Куин, нямам време да се опитвам да го смекча - едва успях да стабилизирам кръвното налягане и сърдечния ритъм, а то няма да трае дълго. За да има шанс да оцелее, ще се наложи да му отрежа крака и трябва да го направя още сега. По дяволите, дори да ампутирам под коляното, може да се окаже твърде късно. Но ако искаш той да има някакъв шанс, трябва да го направя.

Куин дори не мигна. Не изруга. Не се опита да спори.

- Добре. Отрежи проклетото нещо.

Лейла затвори очи и сложи ръка на гърлото си.

- Добре. Искам да останете отвън. Няма защо да виждате това. - Куин отвори уста, ала доктор Джейн го прекъсна: - Никакви възражения. Ако се стигне дотам, ще те повикам, за да се сбогуваш с него. Останете тук.

Този път вратата се затвори сама, връщайки се плавно на мястото си.

Лейла притвори очи за миг; не можеше да си представи какво се случва там вътре. Беше забелязала доста хирургически инструменти, обаче... сякаш доктор Джейн бе очаквала, че може да се стигне дотам.

А ако се съдеше по бързия отговор на Куин - той също.

- Ще ме убие - дрезгаво каза той. - Ако оцелее.

- Нямаш друг избор.

- Бих могъл да го оставя да умре.

- Съвестта ти би ли го допуснала?

- Не.

- Значи, нямаш друг избор. - Лейла закри лицето си с ръце, опитвайки се да прогони от главата си образа на Лукас върху онова легло. - Господи, как се стигна дотук?

- Може би трябва да й кажа да спре.

- А после какво?

- Не знам. По дяволите, не знам.

Останаха в коридора цяла вечност. Лейла се мъчеше да не чува звуците, долитащи от другата страна на вратата, особено когато се разнесе тихо бръмчене, което ужасно приличаше на бръмченето на малък електрически трион. Докато тя стоеше неподвижна, Куин крачеше напред-назад, с наведена глава, ръце на кръста и поглед, прикован в ботушите му. След известно време спря и вдигна очи към нея.

- Благодаря ти. За това, че не ме остави сам.

Лейла пристъпи към него, разтворила ръце, и той потъна в прегръдките й, привеждайки се, за да отпусне глава на рамото й. Докато чакаха заедно, тя го държеше в обятията си, защото това бе всичко, което можеше да стори.

Но изобщо не й се струваше достатъчно.

* * *

На десетина пресечки и петдесет етажа разстояние от „Кръговрата на света“, Кор се беше долепил плътно до мръсна тухлена стена. Лесърът, когото двамата с Балтазар следяха, се намираше назад и вляво от тях, а лекият ветрец довяваше вонята на тялото му заедно с миризмата на индустриални отпадъци и мръсотия.

Тялото го сърбеше за битка; случилото се с Лейла предишната нощ подклаждаше вътрешните му демони, докато не бе станал толкова отвратителен, че войниците му го бяха оставили сам в подземието през целия ден. По-добре да рискуват със слънчевите лъчи, отколкото с неговото настроение. Поне сега го очакваше хубава битка.

По негов сигнал Балтазар се дематериализира над влажния паваж, сливайки се със сянката на сградата отсреща. Небето над главите им бе ясно, ала лунните лъчи бяха, общо взето, несъществено усложнение. Центърът на Колдуел бе осветен достатъчно добре, та той да е в състояние да прочете книга дори тук, в тази задна уличка.

Стига да можеше да чете, разбира се.

Спотайването в сенките бе не само част от мита за вампирите, но и много благоразумна действителност за всички тях.

С отработено движение Кор извади косата от ножницата, препасана на гърба му. Балтазар предпочиташе по-конвенционални оръжия - две ками, които проблеснаха, когато той се приведе.

Зад тях се разнесоха стъпки. Повече от един чифт крака, забързани, но не и тичащи. Двама човеци, напъхали ръце в джобовете си, се зададоха по уличката. Не ги забелязаха и това вероятно им спаси безполезните жалки животи.

А после беше игра на изчакване.

Още стъпки - този път само един чифт и по-бавни. Съпроводени от вонята, която предшестваше лесърите. Когато се появи иззад ъгъла, убиецът също не ги забеляза. В ръцете си стискаше пари и очевидно бе обсебен от тях, защото непрекъснато ги броеше.

Кор се изпъна зад него.

- Колко ти платиха, за да им направиш свирка?

Лесърът се обърна рязко, натъпквайки парите в широкото си палто. Преди да успее да отговори, Балтазар се хвърли напред и след един огромен скок се приземи с камата напред. Убиецът изпищя, когато двете остриета потънаха в рамото и в гърлото му, доказвайки, че макар да нямаха души и сърца, копелетата все още имаха централна нервна система, която определено реагираше на болка.

И именно тогава полетяха куршумите.

Кор тъкмо се обръщаше, готов да замахне с обичната си коса в мига, докато Балтазар се претъркулваше настрани, когато отекна издайнически пукот. И още един. А после - цял хор. Дори оръжия с автоматично презареждане не можеха да стрелят толкова бързо.

Първият куршум го улучи в рамото, вторият потъна в бедрото му. Третият го одраска по ухото, което запари така, че като нищо светна като мигач на кола.

Балтазар също беше улучен.

Нямаха друг избор, освен да побягнат и да се молят. Дали бяха хора? Малко вероятно, но не и невъзможно. Нямаше как да са лесъри - те бяха толкова зле въоръжени, че най-сериозното, което носеха със себе си (и то много малко от тях), бяха деветмилиметрови пистолети.

Бързо мятане встрани и двамата с Балтазар се озоваха в една по-тясна уличка, извън обсега на нападението, поне засега. Което щеше да се промени в мига, в който стрелецът или стрелците стигнеха до ъгъла, зад който се бяха свили двамата.

- Наляво! - изкрещя Балтазар.

В подобното на лабиринт сърце на Колдуел имаше предостатъчно възможности да изчезнеш и те се втурнаха по следващата улица, подминавайки двамата човеци, които бяха минали покрай тях малко по-рано и които също бързаха, очевидно чули изстрелите. Не можеха обаче да се мерят с Кор и Балтазар, така че когато картечницата се показа иззад ъгъла, те се превърнаха в отлично прикритие.

Писъци, с цяло гърло и изпълнени с ужас, отекнаха във въздуха, когато за втори път се посипа дъжд от изстрели, поети от двамата човеци.

- Наляво! - каза Кор и се хвърли зад следващия ъгъл.

Бедрото му започваше да изтръпва, ала той не си губи времето да погледне надолу, за да прецени колко сериозно е пострадал. Щеше да го направи по-късно... стига да оцелееше. Един куршум прелетя наблизо, изсвистявайки толкова силно, че заглуши дори накъсаното му дишане и тропота на ботушите му.

Балтазар тичаше с всички сили до него.

Няколко изстрела рикошираха от един контейнер за боклук, докато те минаваха покрай него. От тухлената стена. От паважа. От време на време изстрелите спираха, сякаш оръжието или оръжията трябваше да бъдат презаредени или пък враговете им бяха двама и работеха заедно - единият зареждаше, а другият стреляше.

Единственото, което Кор и Балтазар можеха да сторят, бе да не спират.

Никоя от уличките, покрай които минаваха, не предлагаше място, където биха могли да се скрият; нямаше дори врати, които да изкъртят. Нямаха друг избор, освен да надбягат амунициите, които стрелците бяха взели със себе си. При положение че преди това не бъдеха улучени.

Докато поредният дъжд от куршуми се посипваше около тях, Кор разбра, без да поглежда през рамо, че ги преследват лесъри, а не хора. Единствено те бяха в състояние да бягат толкова бързо и толкова надалеч, единствено те притежаваха енергията да продължават.

Възможно бе, помисли си той, двамата с Балтазар наистина да го бяха загазили.