Сенките

40

НЕ МОЖЕШЕ ДА ИЗЛЕЗЕ.

Застанала сред групичката в билярдната, Дейла мъчително ясно си даваше сметка, че ако опиташе да се измъкне, за да се поразходи с колата, ще се сблъска с въпроси, на които не би могла да отговори току-така. А най-вече - Лукас все още си оставаше в стабилно, макар и сериозно състояние долу в клиниката. Куин беше при него, заедно с Блей, а тя се бе качила тук само за да хапне нещо.

Да напусне имението, не би било правилно. Особено за да се види с някого като Кор.

И може би така бе най-добре. Предишната нощ беше на ръба на това, да прекрачи една граница, която щеше да я отведе в ситуация, с която, осъзнала бе, след като бе размислила сериозно, не бе в състояние да се справи. Прескъпа Скрайб Върджин, не можеше да си представи какво си беше мислила, и тази насила наложена раздяла бе за добро...

По телевизора над камината течаха картини на престрелки и коли със свистящи гуми - бяха като излезли от някой филм.

Невероятно бе, че се беше случило в Колдуел. Слава богу, че никой не бе пострадал.

- Е, къде е лъскавата ти линейка сега? - попита някой Мани.

- Все още е край реката. Наложи се да я оставим в склада на Ви. - Докторът разтърка очи, сякаш го цепеше главата. - Дупки от куршуми навсякъде... освен това блъснах нещо голямо с нея.

- Лесър?

- Не. Когато слязох да проверя, по предните фарове и решетката имаше червена кръв. Така че е бил или някой човек, или един от вас, а като се има предвид, че всички сте налице и никой не куцука, трябва да е бил човек.

- Или един от копелетата.

- Възможно е. Който и да е бил, здравата го е боляло след това.

Лейла се намръщи.

- Блъснали сте някого?

- Не е бил един от нас, не се тревожи - отвърна някой.

Жегна я странно предчувствие. Без да каже нищо повече, тя излезе от стаята и след като се увери, че никой не я бе забелязал, извади телефона си от джоба на пуловера, който беше взела назаем от доктор Джейн, и написа кратко съобщение. В мига, в който го изпрати, побърза да го изтрие и се увери, че апаратът е сложен на вибрация, преди отново да го скрие в джоба си. След това закрачи напред-назад край вратата, стиснала тънкия телефон в джоба си в очакване на отговор. Когато десет минути по-късно все още нямаше нищо, го извади, за да провери, че не го е изключила по погрешка...

- Здравей.

Обърна се рязко и видя Куин и Блей да излизат през скритата врата под стълбището.

- Тъкмо се канех да сляза долу - каза тя, като се изчерви.

- Той спи. Доктор Джейн твърди, че жизнените му показатели се подобряват. Вече е извън непосредствена опасност.

- Така че ще си лягаме - добави Блей. - Преди да сме рухнали.

Куин се прозя толкова широко, че челюстта му изпука.

- Доктор Джейн ще спи в клиниката. Май не е мигвала от два дена. Ще ни повика веднага щом нещо се промени.

- Нали ще ми кажете, ако имате нужда от мен? - помоли Лейла.

- Засега сме добре. Благодаря за всичко. Наистина.

Прегърнаха се, пожелавайки си спокоен ден, и тя очевидно бе успяла да си придаде нормален вид, защото след няколко секунди Куин и Блей се отправиха заедно към втория етаж. Без да забележат тревогата й.

Лейла хвърли поглед към билярдната. Извади телефона си и погледна часа. Три сутринта. Все така нямаше отговор.

Преди да се замисли какво прави, тя се шмугна през вратата на трапезарията и влезе в кухнята. Догените усилено се трудеха, подготвяйки Последното хранене, и Фриц едва вдигна глава, колкото да й кимне почтително, докато тя минаваше забързано покрай него.

Никой не я забеляза, когато се отправи към гаража. Нито когато се втурна към заключената врата в другия край. Въведе кода и кратко изпиукване оповести вдигането на резето.

Няколко секунди по-късно вече седеше зад волана и бързо се отдалечаваше. Докато се спускаше по склона на планината, пелената от мис я забави и от това сърцето й заби още по-силно. Въпреки това успя да стигне до подножието и когато се качи на селския път, натисна педала на газта.

Не разполагаше с много време.

Господи, сигурно такова бе усещането, когато си пристрастен към нещо, помисли си вцепенено, докато стискаше волана така, че кокалчетата я заболяха.

Притеглянето на наркотиците или алкохола... или в нейния случай на Кор беше неустоимо. Нямаше никакво удоволствие в това, да му се подчиниш, единствено смазваща вина и разтърсваща самоомраза заради това, че за кой ли път си заглушил гласа на разума и си се поддал на онова, което като нищо можеше да ти струва живота.

Или най-малкото - да го съсипе.

Ала, Скрайб Върджин да й е на помощ, просто не беше в състояние да не отиде да провери дали с Кор всичко е наред.

* * *

В къщата за аудиенции на краля Парадайз се усмихна на възрастния мъж пред бюрото й.

- О, за мен беше удоволствие. Радвам се, че можахме да ви приемем тази вечер.

- Много ми помогнахте. - Мъжът й се поклони, стиснал шапката си в ръка. - Нека зората ви завари в добро разположение.

- Вас също.

Той излезе от гостната, а Парадайз се облегна в стола си и затвори очи. Последната среща за тази нощ. Рот беше приемал между двама и четирима души на час в продължение на осем часа, което правеше поне шестнайсет, а може би - трийсет души. И за всеки от тях Парадайз беше следвала процедурата, изготвена от баща й: записваше ги, регистрираше ги, ако идваха при краля за първи път, и им предлагаше нещо за хапване и пийване, преди да бъдат извикани. След това се сбогуваше с тях и въвеждаше в базата данни бележките от баща й относно дискусията и всякакви взети решения или отпуснати позволения.

Не беше просто изтощена. Беше направо изцедена. Трябваше да научи толкова много, цял куп имена и проблеми, семейни дървета и кръвни линии, и нямаше никакво място за грешки.

Освен това трябваше да се държи дружелюбно с всички и да разговаря с тях, докато чакат, особено ако бяха дошли сами. Не че това беше част от задълженията й, така както й ги беше обяснил баща й. Само че на нея й се струваше важно. Може би беше заради униформата й на стюардеса. По-вероятно обаче се дължеше на възпитанието й в глимерата.

- Пълно е с празни столове.

Клепачите й се повдигнаха и тя подскочи.

- Пейтън! Исусе, не са ли те учили да чукаш?

- Почуках. Един от братята ми отвори... от което едва не се написах. - Той погледна към свода зад гърба си. - А ти нямаш врата пред бюрото си, за да почукам и тук. Извинявай, че те стреснах.

Парадайз размърда мишката, изчиствайки екрана от пъстроцветните прозрачни мехурчета на скрийнсейвъра.

- Какво искаш?

- Не отговори на никое от съобщенията ми. Нито на обажданията ми.

- Сърдита съм.

- Хайде де, Пари. Не бъди такава.

- Нека те попитам нещо. - Тя премести ядосан поглед от екселската таблица, върху която работеше, към сините му очи. - Би ли ти харесало да ти откажат нещо просто защото имаш руса коса?

Пейтън вдигна ръце.

- Все едно, не става дума за цвят на косата...

- Говоря сериозно. Стига си спорил с мен и ми отговори.

- Бих отишъл в някоя дрогерия, за да си купя черна боя за коса.

Парадайз поклати глава и като взе тетрадката със списъка на задачите си, отбеляза няколко неща, които вече беше свършила.

- Не разбирам защо е толкова важно - измърмори Пейтън. -Защо изобщо искаш да участваш във войната? Нали ти е ясно, че аристократите също може да бъдат убити. Защо не искаш да си в безопасност...

- Зад някое бюро, нали? А най-добре в някоя голяма къща, облечена в рокля. Нали?

- Няма нищо лошо в това, да се полагат грижи за нежния пол.

- Не ти ли е време да се връщаш при марихуаната си?

Усети как той се взира отвисоко разгневено в нея.

- Забрави ли нападенията, Пари? Спомняш ли си какво беше? Хора, избити в собствените им домове, парчета от телата им, отсечени още докато са живи. Намериха родителите на Леш, насядали около масата в трапезарията им, мъртвите им тела -разположени по столовете така, сякаш вечерят. Защо искаш да бъдеш част от нещо такова?

Парадайз отново срещна суровия му поглед.

- Не искам!

- Тогава защо изобщо водим този спор?

- Защото искам сама да избера. Искам да мога да поема риска, ако така реша... и не ми хвърляй в лицето всички онези убийства, сякаш не си спомням абсолютно всичко, което се случи. Мои роднини също бяха убити. Нима нямам право да искам разплата? Или за това ми е необходим пенис?

Пейтън подпря ръце на бюрото и се наведе към нея.

- Мъжете не могат да раждат.

Парадайз се изправи, така че да бъдат лице в лице.

- Абсолютно си прав. Бих искала да видя как дори един от вас се опитва да премине през това. Ще зациври като малко момиченце още след първите десет минути.

За миг погледът на Пейтън се спря върху устните й и това я изненада. През всичките години на приятелството им никога не се бе случвало нещо подобно.

Дори не се бяха доближавали до него.

- Добре - мрачно заяви той. - Да те видим тогава.

- Моля?

- Запиши се в програмата. - Той махна към бюрото. - Излез от тук, подай молба и се опитай да издържиш теста за физическа подготовка.

- Може би ще го направя...

В този момент в стаята се появи баща й.

- О, здравей, Пейтън. Как си, синко?

Пейтън начаса заряза войнственото си държание.

- Добре съм, господине. Благодаря.

Докато двамата се здрависваха, Парадайз бе сигурна, че баща й дори не предполага за подводните течения в стаята... за разлика от Пейтън. Раменете му все още бяха изпънати, сякаш продължаваше да спори с нея наум.

- ...мило от твоя страна да дойдеш да подкрепиш Парадайз. -Баща й я дари с усмивка. - Особено в първата й нощ. Трябва да отбележа, че надхвърли очакванията ми, скъпа моя. Прекрасно ще бъде да имаш какво да правиш преди представянето ти.

- Благодаря, татко - отвърна Парадайз и се поклони.

- Е, налага се да вървя. Пейтън, навярно би могъл да й правиш компания до сутринта?

Проницателните сини очи се обърнаха към нея.

- Вече не живееш у вас?

- Не се тревожи - намеси се баща й успокояващо. - Тя е подобаващо настанена и наглеждана. А сега, ако ме извините, наистина трябва да вървя.

За да провери техния „гост“, без съмнение.

- Кралят си тръгна, охраняван от братята - обясни баща й, докато заобикаляше бюрото, за да я прегърне. - Догените ще почистват поне още час. Ще ми се обадиш, ако се нуждаеш от нещо, нали?

- Да.

И той излезе от стаята.

- Не мога да повярвам, че ти позволява да останеш тук - каза Пейтън.

- Изборът не е задължително негов.

- Какво означава това?

- Нищо. - Парадайз прокара ръка през къдриците на косата си. - Не е нужно да оставаш с мен. Всъщност бих предпочела да не го правиш.

Усещаше очите му върху себе си и когато той не отговори, го изгледа гневно.

- Какво?

Беше притворил очи по начин, по който никога преди не го бе виждала.

- Никога не си била толкова...

- Нетърпима?

- Не - измърмори той. - Не е това.

- Е, какво тогава? - Когато той не й отговори, тя поклати глава. - Върви си, Пейтън. Върви си у дома, запали един джойнт и се приготви да се правиш на голям мъжкар в тренировъчния център. Роден си за тази роля.

С тези думи тя го заобиколи и излезе от салона. Не я беше грижа какво ще направи, дали ще си тръгне... или ще остане там, изправен до бюрото й, докато догените не го изметат навън заедно с валмата прах по пода.

Тя беше приключила.

За тази нощ. И с мъжете като цяло.