6


Ресторантът „При Салваторе“,

недалеч от Малка Италия, Колдуел


АЙ ЕМ ИЗРУГА, ПРЕКЪСВАЙКИ ОБАЖДАНЕТО, КОЕТО БЕ ПОЛУЧИЛ току-що на мобилния, и се облегна на плота пред себе си. След миг на аритмия си навлече вълненото двуредно палто, черното, в чийто ляв джоб имаше четиресеткалибров пистолет и дълъг ловджийски нож, скрит в подплатата на десния.

Възможно бе да се нуждае от оръжия.

- Шеф? Добре ли си?

Ай Ем погледна през голямата кухня към Антонио ди Сенца, главния си готвач.

- Извинявай. Да. Само че трябва да вървя, а вече започнах да подреждам продуктите за следващия ден. - Отново взе телефона си. - Можеш да довършиш утре.

Антонио свали готварската си шапка и се подпря на внушителната печка с дванайсет котлона. Всички приспособления, използвани за вечерята, бяха почистени, а от парата, вдигаща се от съдомиялните, огромната, ярко осветена кухня приличаше на тропическа гора.

Прекалено тихо, помисли си Ай Ем. И миришеше на белина вместо на босилек.

- Благодаря. Искаш ли да задуша доматите, преди да си тръгна?

- Късно е. Върви си у дома. Добра работа свършихме днес.

Антонио си избърса лицето с една синьо-бяла кърпа за съдове.

- Благодарение на теб, шеф.

- Ще заключиш ли вместо мен?

- Каквото поискаш.

Ай Ем кимна и излезе от кухнята, отправяйки се през помещението за доставки към задния вход. Навън двама от сервитьорите му се мотаеха около колите си и пушеха; бяха свалили смокингите си, червените им папийонки бяха развързани и стърчаха от краищата на разкопчаните им яки.

- Шеф - поздрави го единият и се изправи.

Начаса другият също се изпъна почтително.

Строго погледнато, той беше по-скоро управител, отколкото готвач тук, ала освен това готвеше и проучваше доста от рецептите и персоналът го уважаваше. Невинаги беше така. Когато за първи път бе поел прочутия ресторант, не го бяха посрещнали с отворени обятия. Всички, от готвачите до помощник-сервитьорите, го бяха сметнали за афроамериканец, а отколешната традиция ресторантът да бъде собственост на италианци, съчетана с дълбоко заложената гордост от италианските готварство и култура биха работили против всеки, в чиито вени не тече сицилианска кръв.

Като сянка, Ай Ем ги разбираше по-добре, отколкото те предполагаха. Неговата раса не искаше да има нищо общо нито с вампирите, нито със симпатите... и определено не и с двукраките плъхове, човеците. А „Сал“, бе един от най-известните ресторанти в Колдуел, не само съживяваше атмосферата на Рат Пак2, но някога бе посещаван от самия Синатра и лъскавите му момчета. С червено-черните си тапети, подиума за хостесата и официалната елегантност, той беше от ранга на най-прочутите нюйоркски ресторанти... и открай време бе притежаван и ръководен от италианци.

Беше минала обаче повече от година, откакто бе станал собственост на Ай Ем и всичко беше наред. Ай Ем се бе доказал пред всички - клиенти, служители и доставчици. Той не просто бе заел мястото на Салваторе Гуидете III, но го беше направил блестящо. Ето защо сега към него се отнасяха с уважение, граничещо с преклонение.

Какво ли биха си помислили, ако знаеха, че не беше от Африка, не се смяташе за американец... и най-вече - дори не беше човек.

Сянка в редиците им.

- До утре - каза той на двамата мъже.

- Да, шеф.

- Лека нощ, шеф.

Ай Ем им кимна и сви зад ъгъла. В мига, в който се изгуби от погледите им, затвори очи, съсредоточи се и се дематериализира.

Прие физическите си очертания на осемнайсетия етаж в „Комодор“ - на терасата на апартамента, който притежаваше там заедно с брат си. Плъзгащата се стъклена врата беше отворена и дългите бели завеси се издуваха като призраци, безуспешно опитващи се да избягат. Имал бе две възможности: да дойде тук или да отиде в „сЕнКи“. Беше избрал апартамента заради онова, което го. очакваше вътре.

Имаше новини от с’хийб, а Ай Ем определено предпочиташе той да ги отнесе на Трез, вместо мъжа, когото те бяха изпратили. 2

Ай Ем бръкна под палтото си и след като откри дръжката на пистолета, пристъпи вътре.

- Къде си?

- Тук - долетя нисък, тих отговор.

Ай Ем се обърна наляво, към белия кожен диван до далечната стена. Очите му се приспособиха за миг и различиха огромната черна фигура на палача.

- Какво има? - намръщи се той.

В тишината се разнесе звук от подрънкване на кубчета лед в стъклена чаша.

- Къде е брат ти?

- Днес е откриването на клуба. Зает е.

- Трябва да си вдигне телефона - дрезгаво каза С’Екс.

- Кралицата роди ли?

- Да.

Възцари се дълго мълчание. Нарушавано единствено от потракването на кубчетата лед.

Ай Ем си пое дълбоко дъх и усети миризмата на бърбън... както и прилив на тъга, която бе толкова дълбока, че го накара да пусне дръжката на пистолета.

- С’Екс?

Палачът скочи от дивана и отиде до барчето, а одеждите му се развяваха зад него като сенки, полюшвани от силен вятър.

- Да ти сипя ли едно? - попита той, докато си допълваше чашата.

- Зависи. Каква новина носиш и как ще се отрази тя на брат ми?

- Ще имаш нужда от питие.

Ясно. Ай Ем се приближи до С’Екс край бара. Нямаше значение с какво беше пълна чашата, дали имаше лед или тоник. Той пресуши на един дъх питие, което се оказа водка, и си наля още.

- Значи, не беше следващата кралица. Новороденото.

- Не. - С’Екс се върна на дивана. - Те го убиха.

- Какво?

- Така повелиха звездите. - Той махна с чашата над главата си. - Така че убиха детето. Моята... дъщеря.

Ай Ем примига. Пресуши още едно питие. А после си помисли, Исусе, ако кралицата беше готова да причини нещо такова на едно невинно създание, излязло от собствената й утроба, значи, беше способна на всичко.

- И така - продължи С’Екс с равен тон, - брат ти отново е от първостепенна важност за Нейно Величество. Предстои задължителен период на траур и аз ще отида да се включа в него, ала след Церемонията по обграждането и съпътстващите я ритуали ще бъда изпратен да доведа Помазания.

Церемонията по обграждането бе официалното погребение на свещените мъртъвци, почит, запазена единствено за членовете на кралското семейство. Траурът щеше да продължи няколко дни и нощи, след което... присъдата им повече нямаше да може да бъде отлагана.

- Мамка му - промърмори Ай Ем.

- На драго сърце бих съобщил новината на брат ти, но...

- Не, аз ще го направя.

- Така си и мислех.

Ай Ем се отпусна в стола до екзекутора и го погледна изпитателно. С’Екс произхождаше не просто от нисшите класи, а от семейство на слуги, ала благодарение на силата и ума си бе успял да се издигне и да съблазни кралицата. Безпрецедентно изкачване в класите на племето.

- Съжалявам - прошепна Ай Ем.

- За какво?

- За загубата ти.

- Така повелиха звездите.

Палачът сви нехайно рамене, ала начинът, по който гласът му едва не се прекърши, говореше друго.

Преди Ай Ем да успее да каже още нещо, С’Екс се приведе към него.

- Нека сме наясно, няма да се поколебая да направя всичко, което се налага, за да върна брат ти у дома и да предоставя тялото му за изпълнението на целта, за която се е родил.

- Това вече го каза. - Ай Ем също се приведе напред и прикова очи в неговите. - И нека си говорим откровено: ти всъщност не вярваш в тези астрологически измишльотини, нали?

- Традицията ни е такава.

- И това означава, че е правилно?

- Ти си еретик' Също като брат си.

- Нека те попитам нещо. Чу ли писъците на бебето? Когато убиха детето»ти, ти...

Нападението йе беше неочаквано. Палачът му се нахвърли с такава сила, че диванът отхвръкна назад и двамата се озоваха на пода, С’Екс беше отгоре му, тресящ се от ярост.

- Би трябвало да те убия - изръмжа той.

- Можеш да ми се ядосваш колкото си искаш - отвърна Ай Ем, - но поне със себе си бъди откровен. Вече не се гордееш чак толкова с дълга си. Нали?

С’Екс се оттласна от него и се приземи по задник. Зарови лице в шепите си, дишайки тежко, сякаш се мъчеше да се успокои... безуспешно.

- Повече няма да ви помагам - дрезгаво каза той. - Дългът трябва да бъде изпълнен.

Ай Ем се надигна, мислейки си, че съзвездията, под които беше роден брат му, бяха като заболяване, нещо, което не си искал, нещо, загнездило се в живота ти, бомба с часовников механизъм, която всеки момент може да избухне.

Детонацията на Трез бе отлагана дълго, ала това нямаше да продължи още много.

За кой ли път на Ай Ем му се прииска да се беше родил преди Трез. Би предпочел той да бъде прокълнатият, товарът да се беше паднал на неговите плещи. Не че искаше да прекара живота си като пленник, без да прави нищо друго, освен да се опитва да оплоди наследницата на трона, ала той беше различен от Трез.

Или пък лъжеше сам себе си.

В едно обаче беше сигурен. Би направил всичко, за да спаси брат си. И бе готов да прояви невероятна изобретателност.


* * *


Докато Трез се върне, за да провери какво става в стаята за секс, Рейдж вече се беше съвзел от комата, транса, дрямката или каквото там беше. И въпреки че словесната диария на Ви му беше дошла в повечко, като собственик на клуба и онзи, който пръв беше налетял на бой, Трез искаше да се увери, че братът е добре.

- Как сме? - попита той, когато се появи на прага.

Докато Холивуд се изправяше бавно, беше очевидно, че се опитва да се върне в реалността, завръщайки се от място, което бе много далеч от клуба.

- Здрасти, Спяща красавице - измърмори Ви и извади запалка и една от ръчно свитите си цигари. - С нас ли си отново?

- Не може да пушиш тук - обади се Трез.

Веждите на Вишъс подскочиха.

- И какво ще направиш? Ще ме изхвърлиш ли?

- Не искам да ме затворят още през първата ми нощ.

- Имаш си по-големи проблеми от Департамента на здравето.

„Майната ти, Ви“, помисли си Трез.

- Имаш ли нужда от нещо? - попита той Рейдж. - Намират ми се цял куп неща без алкохол в тях.

- Не, добре съм. - Братът разтърка лице и го погледна. -Значи, си се обвързал с Избраницата, а...

- Имам дори храна, ако искаш...

- Ти сериозно ли? - Рейдж поклати глава. - Та ти току-що едва не ме изяде за закуска.

Трез си погледна часовника.

- Всъщност беше преди повече от час.

- Все тая. Е, какъв е проблемът? Защо не си с нея?

- Още си доста блед.

- Добре де. Щом не искаш да говориш, твоя си работа.

Възцари се неловко мълчание.

Мамка му, помисли си Трез, ама че нощ. Какво ли щеше да последва? Може би някой метеор щеше да се разбие в Колдуел? Не, по-вероятно бе да улучи единствено неговия клуб.

- Амиииии... аз ще взема дрогата. - Ви прибра целофанените пакетчета. - Ако намериш още...

Третият взрив от светлина, облял проклетата стая, бе ослепително ярък и Трез закри очите си ръка, докато заемаше отбранителна позиция.

- Мамка му! - изруга един от братята.

Бомба? Смъртоносен ответен удар от страна на лесърите? Епичен срив на електрическата инсталация? И може би не трябваше да подсказва на Вселената идеята за метеора.

Трез примига няколко пъти, докато зрението му се проясни и видя, че всичките му предположения бяха неверни. Там, където беше изригнала светлината, стоеше фигура... толкова впечатляваща, колкото би могъл да бъде един градински гном със слабост към готик културата: каквото и да беше нещото, то бе високо около метър и двайсет, покрито от глава до пети в черни дрехи... ,и очевидно бе източникът на светлината. Изпод ръба на одеждцте му струеше ярко сияние, сякаш носеше бельо в стил коледна елха или нещо такова.

А после Трез събра две и две и дъхът му секна. По дяволите, това беше...

- Здравей, майко - сухо рече Вишъс.

...Скрайб Върджин.

- Дошла съм с цел. - Разнеслият се женски глас беше твърд като кристал и също толкова ясен. - И тя трябва да бъде изпълнена.

- Нима? - Ви всмукна от цигарата си. - Трябва да откраднеш пликчето с бонбони на някое бебе? Или тази нощ е ред да нариташ някое кученце?

Фигурата му обърна гръб.

- Ти.

Трез се дръпна и си удари главата в стената.

- Моля?

- Не би трябвало да я питаш каквото и да било - процеди Ви. - Просто за твое сведение.

- Аз? - повтори Трез. - За какво съм ви?

- Призован си от една от моите.

- В „Дисниленд“ ли ще го водиш? - измърмори Ви. - Ама че си късметлия, Трез... но тя вероятно е гъста само със Злодеида, Човека сянка, Злобара3...

- Откъде знаеш толкова много за „Дисни“? - обади се Рейдж.

- Ела с мен. - Скрайб Върджин протегна ръка изпод одеждата си.

- Аз? - избъбри Трез за трети път.

- Беше призован.

- Селена...? - ахна той.

Рейдж поклати глава.

- Най-добре да донеса пакет маршмелоус. Защото ще те изпекат на бавен огън заради всички тези въпроси.

Това бе последното, което Трез чу, преди да бъде повлечен от вихрушка от енергия и отнесен бог знае...

...къде.

Когато усещането, че е бил пренесен, отмина, той стъпи на крака с вик, протягайки рязко и двете си ръце, а главата му се въртеше така, сякаш се беше превърнала в пумпал. Внезапното осъзнаване къде се намира сложи край на всичко това.

Огромен парк. Беше се озовал на място, което сякаш беше извадено от картичка - хълмисти зелени ливади, из които растяха дървета с кичести корони, пъстри цветни лехи, а в далечината - бели мраморни сгради в гръко-романски стил. Само че нещо на хоризонта не беше наред. В далечината се простираше зелена гора, ала от нея се излъчваше някакво неестествено усещане, едни и същи дървета като че ли ограждаха цялото място, сякаш природата се повтаряше. Небето над главата му също беше адски странно; млечната му светлина като че ли нямаше точно определен източник, сякаш бе огромна флуоресцентна лампа.

- Къде съм?

Когато не получи отговор, той се обърна. Дребната, обвита в черни одежди фигура беше изчезнала. Страхотно. А сега какво?

По-късно Трез щеше да се пита какво точно го беше накарало да се обърне и да тръгне... а после и да се затича натам. Някакъв звук? Името му? Инстинкт...?

Откри тялото от другата страна на едно възвишение. Облечено в традиционните дрехи на Избраниците, то лежеше по очи на земята, а подметките на сандалите...

- Селена! - изкрещя той. - Селена...! - Спря рязко и коленичи до нея. - Селена?

Черната й коса беше разпиляна - беше се измъкнала от кока, в който бе прибрана, и закриваше лицето й. Трез я повдигна и видя, че кожата й е бледа като платно.

- Селена... - Не беше сигурен дали е ранена, или припаднала, а без медицинска подготовка нямаше представа какво да прави. - Дишаш... дишаш ли? - Той допря ухо до гърба й, а после се наведе и улови ръката й, за да провери... - О... Господи.

Ръката й беше вкочанена като на труп. Ала когато сложи два пръста от вътрешната страна на китката й, долови пулс.

Селена простена и кракът й потръпна. А после и главата й върху тревата.

- Селена? - Сърцето му биеше толкова силно, че почти го оглушаваше. - Какво стана? - Нямаше смисъл да пита дали е добре. Очевидно бе, че не е. - Ранена ли си?

Тя отново прбстена; изглеждаше така, сякаш се бори с нещо.

- Ще те обърна по гръб.

Трез улови ръката й и се опита да я помръдне... но беше принуден да спре. Положението й изобщо не се промени, краката и тялото й бяха като вкаменени, сякаш беше статуя, а не живо същество...

- Мамка му!

Гласът на Рейдж накара Трез да вдигне рязко глава. Ви и Рейдж се бяха появили от нищото и макар че открай време ги харесваше, в този миг му идваше да ги разцелува.

Двамата воини коленичиха и Вишъс взе ръката й, за да провери пулса.

- Изглежда, че не е в състояние да се движи. Само че не знам защо.

- Има пулс - промърмори Ви. - Диша. Мамка му, нуждая се от нещата си.

- Може ли да я пренесем в... къде всъщност се намираме? -попита Трез.

- Да, бих могъл да я преместя...

- Никой няма да я мести освен мен - чу се да изръмжава Трез.

Което едва ли бе най-разумната реакция в дадената ситуация. Само че обвързаният мъж в него изобщо не го беше грижа.

Двамата братя заобсъждаха нещо помежду си, ала той не чуваше нищо. Умът му се препъваше в собствените си мисли, късчета от последните няколко месеца изникваха в съзнанието му, докато се мъчеше да открие признаци, че нещо с нея не е било наред.

Не беше забелязал нищо такова, нито пък беше чул нещо от другите. Ако просто бе припаднала, би могло да бъде, понеже е била прекадено щедра с вената си, ала това не обясняваше защо тялото й бе вкочанено... тя като че ли буквално се беше вкаменила.

Някой го докосна по рамото. Рейдж.

- Дай ми ръката си.

Трез се подчини и усети как го изправят на крака. Преди да успеят да му кажат каквото и да било, той заяви:

- Аз трябва да я нося. Тя е моя...

- Знаем. - Рейдж кимна. - Никой няма да я докосва без твое разрешение. Вдигни я, а после Ви ще помогне и на двама ви да се върнете, окей? Хайде, вземи своята жена.

Ръцете на Трез трепереха толкова силно, че не беше сигурен дали ще успее да я задържи. Ала щом се наведе надолу, всепоглъщащо чувство за важна цел прогони всеки помен от нерви и треперене: трябваше да я отведе в клиниката в тренировъчния център и това му даде физическа сила и умствена яснота, каквито не бе познавал преди.

Щеше да умре, но щеше да го направи.

Господи, толкова беше лека. По-лека, отколкото си я спомняше. А под одеждите й усещаше очертанията на костите й, сякаш се топеше.

Миг преди вихрушката да го повлече за втори път, погледът му попадна върху гъста редица дебели дървета, между които имаше свод, потънал в увивни растения. От другата му страна се простираше нещо като двор, в който върху колони се издигаха мраморните статуи на жени в най-различни пози.

Дали бе отивала натам?

По някаква причина гледката на тези статуи го ужаси до мозъка на костите.


Загрузка...