Сенките

44

- КАЗА, ЧЕ ИМАМ НУЖДА ОТ ДЕБЕЛО ЯКЕ.

На следващата вечер, докато над имението се спускаше мрак, а капаците на прозорците се вдигаха за през нощта, Селена местеше поглед между двете палта, които Фриц й предлагаше. Едното беше червено, другото - черно; и двете бяха вълнени и сравнително дълги.

- О, съжалявам, господарке. - Икономът отново се обърна към дрешника в стаичката до гаража. - Какво ще кажете за някое от тези?

Този път й предложи избор между пухкаво късо яке, което сякаш бе направено от кръгли хлебчета, и друго, много по-дълго. И двете бяха черни и имаха етикет, на който пишеше „Патагония“.

- Нощта е сравнително мека - изтъкна Фриц. - Може би по-късото от двете?

- Да, смятам, че си прав.

Тя го облече и се удиви колко бе леко. След като вдигна ципа, пъхна ръце в джобовете.

- Фантастично.

Икономът грейна.

- Удоволствието е мое. Ръкавици?

- Мисля, че просто ще си държа ръцете тук вътре.

- Както решите, господарке.

Докато се връщаше в кухнята, Селена почти подскачаше от щастие. Трез бе отказал да издаде каквото и да било за мястото, където отиваха, и неизвестността бе като дъхаво вино, от което главата й олекваше, а тялото й сякаш се носеше над земята.

Пред вратата, отвеждаща в трапезарията, тя се поколеба. Звуците и миризмите на Първото хранене бяха силни и дружелюбни, гласове, които познаваше добре, и ухания, от които стомахът й се обаждаше. Въпреки това тя се обърна и излезе през другата врата на кухнята, онази, която излизаше край голямото стълбище.

Всички бяха толкова мили предишната вечер, жените я бяха обсипали с такова невероятно внимание и подкрепа. Не искаше да ги притеснява отново, не искаше и допълнително внимание.

Чувстваше се мъничко уморена и й се щеше да запази цялата си сила за срещата.

Когато пристъпи във фоайето, завари Трез и Мани, застанали от другата страна на мозайката с ябълковото дърво. Доближили глави, те имаха много сериозен вид и разговаряха съсредоточено.

Сърцето на Селена спря. Дали лекарят не настояваше тя да си остане вкъщи? Или щеше да я накара първо да мине през клиниката?

Хвърли поглед назад и се поколеба дали да не избяга. Нямаше обаче да отиде в подземния тунел...

- Трябва да се грижиш за нея - предупреди Мани.

- Ще го направя. Кълна се в живота на брат си.

О... да му се не види...

Мани извади нещо от джоба си. Нещо като ключ. Разлюля го пред лицето на Трез и каза:

- Никога досега не я е карал някой друг.

- Тогава защо ми я даваш?

- Защото трябва да се появиш със стил. Щом ще водиш жена си навън, не трябва да го правиш с някакво си беемве.

- Ти си истински сноб, когато става въпрос за коли.

Селена сбърчи вежди. Кола? Говореха за...

Трез се обърна рязко, сякаш доловил миризмата й, и в мига, в който я видя, по лицето му се разля усмивка.

- Здравей, кралице моя, готова ли си?

Селена прекоси огромното помещение, усмихвайки се в отговор. Отново си беше пуснала косата, защото от начина, по който Трез я съзерцаваше, милваше, играеше си с нея, знаеше че я предпочита по този начин. Пък и на нея самата започваше да й харесва да я носи така.

От строгия кок, който се очакваше от Избраниците, обикновено получаваше отвратително главоболие след един-два часа.

- Готова съм, и още как!

Мани стисна ръката на Трез и прошепна:

- Можеш да разчиташ на нас.

- Благодаря, мой човек.

А после лекарят й намигна и се отправи към трапезарията и всички, които се бяха събрали в нея.

- Какво искаше да каже с това? - попита Селена, докато Трез й отваряше вратата към вестибюла. - Че можеш да разчиташ на тях?

- Нищо.

Трез се пресегна и отвори входната врата. Начаса студената нощ нахлу през нея, погъделичка Селена по носа и накара бузите й да пламнат.

- Твърде много? - попита Трез.

- Какво?

- Твърде студено? Трепериш.

- Прекрасно е.

- Радвам се. Искам да сваля гюрука.

Паркирана пред каменните стъпала, стоеше опасна на вид черна кола с черни гуми и някаква опашка отзад.

- Прескъпа Скрайб Върджин, какво е това?

- Порше 911 Турбо.

- О... Господи.

Селена се приближи до колата и като извади ръка от джоба си, прокара връхчетата на пръстите си отстрани. Гладка, лъскава, леденостудена.

- Но тя си има гюрук.

- Той умее някои номера.

Трез отвори вратата и я настани на мястото до шофьора.

- Най-новото сладурче на Мани. Взе си го преди една седмица, същият модел като предишната е, но интериорът бил различен. Поне той така твърди.

Вътре миришеше на кожа, човешки парфюм и уханието на Пейн.

Трез се настани зад волана и затвори вратата. Когато завъртя ключа, се разнесе силен рев и през вътрешността на автомобила пробяга вибрация.

- Виж само. - Трез натисна едно копче. - Погледни нагоре.

Като с магическа пръчка, всичко над главите им се откачи и се отдръпна, сгъвайки се грижливо в някакво отделение отзад.

- Предположих, че ще искаш да виждаш звездите. - Трез се усмихна и запали отоплението. - Отзад има стъкло, така че няма защо да се тревожим, че ще ни духа в гърба.

Селена се облегна назад и видя... кадифените небеса, пълни с безброй проблясващи светлинки.

От гърдите й се откъсна щастливо възклицание и тя го прегърна, претегляйки го за целувка.

- Това е невероятно!

Трез се разсмя.

- Не мога да повярвам, че за първи път виждаш кабриолет.

- Никога не пътувам с кола. Освен когато съм с теб.

- Е, сложи си колана. Това сладурче ей сега ще полети.

Той натисна педала на газта така, че колата се стрелна напред като кон на хиподрум, а Селена погледна към звездите над тях и се усмихна толкова широко, че бузите я заболяха. Дори и със защитната пелена от мис, Трез се движеше невероятно бързо, летеше по склона на планината, докато не стигнаха пътя в подножието й, и той зави наляво.

- Къде отиваме? - попита Селена, когато той отново натисна педала на газта и тя хлътна в седалката, а двигателят изрева оглушително.

- Ще видиш. - Той я погледна. - Нали не ти е студено?

- Съвършено е!

Беше шумно и ободряващо, студен въздух се въртеше около главата й, топли струи галеха краката й, а колата ревеше и гълташе завоите на пътя. Преди да разбере какво става, сърцето й биеше учестено, стомахът й подскачаше, а във вените й сякаш течеше октан.

- Надявам се, че ни чака дълго пътуване! - провикна се тя.

- Какво?

- Нищо!

Изгуби представа за изминалите минути и километри, ала постепенно забеляза, че из горите наоколо бяха започнали да се появяват човешки селища. Много скоро изникнаха магазини, цели квартали, парк, жилищни блокове.

- Къде сме? - попита Селена, когато Трез спря на един червен светофар.

- В предградията на Колдуел.

- Пак ли ще ходим в центъра?

- Не. - Той й се усмихна. - Но почти стигнахме.

Малка, ниска кола с цвят на банан спря до тях и Селена усети, че шофьорът й поглежда към тях. От вътрешността на другия автомобил долиташе музика, двигателят му изрева.

- Да няма някакъв спазъм на крака? - попита тя.

- Не, спазмът е малко по-нагоре - измърмори Трез.

Когато светлината пред тях стана зелена, малката кола изхвръкна напред, така че гумите й изсвириха, оставяйки след себе си гадна миризма на изгорено.

- Какво беше това? - почуди се Селена.

- Само почакай.

И наистина, само след миг от един паркинг изскочи автомобил с бели и сини светлини и се понесе след колата. Не тяхната.

Трез поклати глава.

- Онова малко лайно би трябвало да знае, че никога не се правят подобни изпълнения на тази улица. Особено пък с такава кола. - Пресегна се и стисна ръката й. - Готова ли си?

- О, да. - Селена се огледа наоколо и не видя нищо друго, освен едноетажни бизнес сгради, свързани от общ покрив и паркинг. - Стигнахме ли?

- Почти.

Всъщност продължиха да карат още известно време, подминавайки друга група магазини, малка горичка и неголямо възвишение, последвано от...

Паркинги. Празни паркинги с размерите на поляните в Светилището. Само че когато Селена погледна от другата страна на колата...

- Какво... е това?

- Добре дошла в „Сторитаун“.

Селена се приведе напред. В далечния край на най-големия паркинг имаше осветени табели, толкова високи и големи, че погледът не можеше да ги обхване. Ала още по-слисващо бе онова, което се намираше отвъд тях. Огромни механизми се издигаха високо в небето; грейнали в цветовете на дъгата, те преливаха от светлини и се въртяха, сякаш бяха играчки за великани.

Трез качи колата на Мани върху изобилието от асфалт и се понесе с рев към една врата в оградата, вляво от нещо, което приличаше на място за регистрация. Спря пред страничния вход, но не бяха чакали повече от секунда, когато човек в тъмносиня униформа задейства някакъв механизъм и им направи знак да влязат.

- Здравейте, господин Латимър.

Трез му протегна ръка.

- Казвай ми Трез.

- Аз съм Тед. - Двамата се здрависаха и мъжът кимна на Селена. - Тази вечер ще се погрижим много добре за вас. Минете оттук.

- Благодаря, мой човек.

- За нищо.

Докато Трез натискаше педала на газта, Селена занемя при вида на всички онези неонови светлини.

- Какво е това място? То е... магическо.

- И цялото е на наше разположение. Тук няма никого друг, само ти и аз.

- Как е... възможно?

- Едно от момчетата от охраната ми е брат на шефа на охраната на това място. Разговаряха със собствениците и те се съгласиха да ми направят малка услуга.

Когато стигнаха до втори пазач, Трез спря и угаси двигателя.

- Хареса ти онова лудо препускане с колата предишната нощ, нали?

- О, да... толкова много.

Трез се наведе и я целуна.

- Само почакай да се спуснеш надолу с главата, кралице моя.

* * *

В една охранителна кула, високо в средата на лунапарка, Ай Ем видя как Трез спира поршето пред втория пункт на охраната.

- Искаш ли бинокъл?

Той погледна през рамо към Големия Роб.

- Няма нужда.

Пазачът от „сЕнКи“ подсвирна, когато отново доближи бинокъла до очите си.

- Трябва да имаш страхотно зрение, щом виждаш толкова надалеч.

Ай Ем сви рамене и отпи нова глътка от термочашата си. Кафето в нея беше силно и достатъчно горещо, за да изгори езика му. Точно както го харесваше.

Брат му не просто го събуди, а направо го извади от кома тази сутрин, когато се появи в стаята му около десет часа, за да му сервира блестящата си идея. Планът беше повече от шантав, разбира се. Кой, за бога, наемаше цял парк за три часа? Особено когато шибаното място беше затворено за през зимата едва преди седмица.

Трез, ето кой.

И Ай Ем му беше помогнал.

Да направят всичко това за Селена, бе струвало огромно количество пари и няколко откровени телефонни разговора, които никак не бяха лесни, ала благодарение на Големия Роб и неговия брат Джим, наричан още Джимбо, както и съпругата на собственика, чийто баща бе починал от рак това лято, те се бяха справили: наложило се бе да повикат част от персонала, излязъл в отпуск за зимата; машини, които вече бяха зазимени, бяха събудени за живот; дори сергиите работеха - благодарение на сервитьорките от „Сал“.

Щастието върху лицето на Селена и гордостта върху това на Трез - които се виждаха дори от тук - си заслужаваха усилията.

Освен това тази вечер беше невъзможно да изпитва презрение към човеците.

За бога, собствениците нямаше да задържат нито долар от парите, които щяха да им останат, след като платяха на персонала. Щяха да дарят всичко на Американското онкологично дружество.

Понякога хората наистина знаеха как да се сплотят, за да помогнат на някого.

-- Е, коя е тя? - попита Големия Роб. - Искам да кажа, чух, че той си имал приятелка, но не знаех, че тя е... е, нали се сещаш, болна. Отдавна ли са заедно?

- Достатъчно дълго.

Възцари се плътна тишина.

- Няма да се върне на работа, нали?

- Не и още известно време.

- Ще ни продадете ли?

- Не знам. Още не сме стигнали дотам.

Което беше вярно по толкова много причини.

Ай Ем отново си погледна часовника. Осем и половина. Точно навреме, с тръгване, определено за единайсет и половина. Лъскавата подвижна операционна на Мани беше в центъра на Колдуел - положението в района продължаваше да е прекалено напечено след снощните изпълнения, за да се опитат да си я вземат, но бяха намерили друго решение. Мани все още притежаваше старата си линейка и тя бе паркирана наблизо - управлението на парка на драго сърце я бе допуснало на територията си.

- Разбирам защо не е казал нищо - измърмори Големия Роб и свали бинокъла. - А тя е направо... неземно красива.

- Освен това е прекрасна жена.

- Знае ли какво... ами с какво се занимава той? Искам да кажа, такава изискана дама...

- Честно казано, според мен това е последното, което я интересува точно сега.

- О, да. Със сигурност. Абсолютно.

Ай Ем го погледна.

- Не се притеснявай, аз ще поема оттук. Можеш да се връщаш в клуба.

Големия Роб кимна.

- Наистина трябва да вървя.

Въпреки това се поколеба и Ай Ем протегна ръка.

- Що се отнася до плановете за бизнеса, ще се погрижим за всички, обещавам ти. Каквото и да се случи.

Големия Роб стисна ръката му.

- Благодаря, мой човек. Но трябва да ти кажа, че страшно ни харесва да работим за вас. Освен това не съм сигурен, че Мълчаливия Том би издържал още едно интервю за работа. Онова, когато се кандидатира при Трез, замалко не го уби.

- Да, мисля, че откакто го познавам, не е казал повече от дванайсет думи. Шофирай внимателно.

- Благодаря. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

Големия Роб остави бинокъла на бюрото и поспря за миг, загледан в Трез и Селена, които тъкмо се разхождаха между блъскащите се колички и въртележката с чаени чаши. След това поклати глава и се отправи към изхода, затваряйки вратат а след себе си.

Ай Ем отново погледна часовника си.

Три часа.

А после какво? Какво щеше да стане с майкен.

Ами ако Трез и Селена имаха нужда от него, а той бе навън, за да се срещне с онази жена?

Исусе, след цял живот, прекаран във въздържание, направо не можеше да повярва, че се бе уговорил да остане насаме с някого от другия пол. И то не за да си приказват.

Не, определено не беше в настроение за приказки.

Разтърка очи и си я представи, обвита в онези бледосини одежди, при което желанието да се отърве от всички онези пластове, които я скриваха, стана почти обсебващо. Мамка му, ако не беше толкова изтощен, сигурно щеше да прекара целия ден, взирайки се в тавана, мислейки си какво ще й направи. Вместо това бе потънал в безпаметен сън с ерекция и се беше събудил с нова. И не беше направил нищо по въпроса. Ако беше мастурбирал, всичко щеше да му се стори прекадено истинско.

По някаква причина не бе казал нито дума на брат си за това, че бе отишъл в Територията, нито за жената, която бе срещнал, нито за срещата, която си беше уговорил.

В сравнение с онова, пред което бе изправен Трез, неговото беше нищо работа. Пък и във всичко това имаше усещане за недействителност, което, с учудване бе установил Ай Ем, му се искаше да остави недокоснато.

Може би защото така нещата не бяха толкова плашещи?

Пък и беше почти сигурен, че няма да отиде. Как би могъл да остави...

Не, нямаше да отиде. За първи път в живота си Ай Ем не беше сигурен, че може да си има доверие да не се превърне в животно с горката жена. Пък и тя вероятно беше размислила. Да се срещне с непознат мъж насред нищото? Би трябвало да е луда, за да го направи. Особено при положение, че би трябвало да се досеща какво иска той.

Не, каза си Ай Ем. Никой от тях нямаше да отиде в онази хижа в полунощ. И така бе най-добре за всички.

Наистина.

Абсолютно.