Сенките

17

ЗАСТАНАЛ В ЪГЪЛА НА БОЛНИЧНАТА СТАЯ, ТРЕЗ СЕ ЧУВСТВАШЕ... ами като приклещен в ъгъла.

Не искаше да се ядосва на Селена. За бога, та тя едва не бе издъхнала пред очите му.

- Какво? - попита тя. - За какво мислиш?

Добрата новина бе, че през последните двайсетина минути лицето й напълно си беше възвърнало цвета, погледът й беше станал ясен, тялото й, макар и все още схванато, почти се бе върнало в нормалното си състояние.

Лошата новина бе, че речта, която му беше дръпнала на тема сексуалното му пристрастяване и решимостта му да й помогне, не беше нещо, което той искаше да слуша. И можеше само да се моли тя да не смята да продължи в този дух.

- Селена, мисля, че трябва да си починеш.

- Не се затваряй в себе си.

Той прокара ръка по главата си. Прииска му се да имаше дългата коса на Рот, та да има какво да задърпа сега.

- Виж, не искам да споря с теб.

- Кажи ми тогава, че греша. Въпреки че не го вярвам. Просто кажи нещо. Каквото и да е.

Трез направи физиономия и поклати глава.

- Аз ще си вървя и...

- Трез...

- Не, няма да го направим.

- Защо? Ако разполагаме с хиляда нощи, какво ни пречи да проведем един донякъде неловък разговор сега?

- Това е много повече от неловко, сладурче. - Господи, сам чуваше остротата в гласа си. Усещаше напрежението в тялото си. - Да, мисля, че ще намина по-късно...

- Нищо няма да се е променило, когато се върнеш. - Тя махна с ръка и за миг Трез бе толкова благодарен, че е в състояние да се движи, че забрави за какво говорят. - Разстоянието няма да ни помогне.

Сърцето му задумка. Сякаш се страхуваше или нещо такова. Само че не беше това.

Наистина. Не беше.

- Какво искаш да кажа? - промълви той. - Подскажи ми думите и аз ще го направя. Всичко, само и само това да приключи.

- Какво криеш от мен?

- Нищо.

Дълго мълчание.

- Добре - предаде се тя.

Страхотно. От това му стана мнооооого по-добре.

Как бе успял толкова бързо да стигне от облекчение, че тя бе оживяла, до това напрежение?

Нямаше намерение да й съобщи новината от с’хийб. Тя си имаше предостатъчно свои тревоги и последното, което й трябваше, бе да се страхува, че палачът на кралицата всеки момент може да го окове във вериги и да го замъкне обратно в Територията.

- Селена, чуй ме... - Той поклати глава. - Дали се срамувам от онова, което правех е всички онези жени? Абсолютно. Дали съжалявам за това? През цялото време. Дали вярвам, че съм омърсен? Според моята култура съм омърсен до дъното на съществото си. Ала трябва да знаеш, че понякога развратникът си е просто развратник. Безразборният секс си е просто безразборен секс. Нагонът ми беше силен и нямаше какво друго да направя.

Извърна поглед, проследявайки дъските на пода.

Тишината беше по-оглушителна от писък.

- Мисля, че си прав - каза тя най-сетне.

Трез изпусна дъха си с облекчение. Слава богу, беше се вързала...

- Най-добре е да си вървиш.

- Какво?

- Докато не можеш да бъдеш откровен, ще е най-добре да стоиш надалеч от мен. Защото лъжеш или себе си, или мен. И в двата случая трябва, както биха се изразили братята, да се стегнеш.

Той поклати глава.

- Леле. Не така си представях, че ще се развият нещата.

- Нито пък аз.

- Окей. Ами добре.

Докато тя се взираше в него, в стаята сякаш не остана никакъв въздух. Поне що се отнасяше до Трез.

Той се прокашля.

- Мамка му... Ами тогава ще си вървя.

Излезе навън, използвайки вратата, която отвеждаше в коридора, защото не искаше да рискува да се натъкне на доктор Джейн или Елена в стаята за прегледи.

Защото точно това му трябваше в момента - публика.

За щастие, Ай Ем бе отишъл да нагледа какво става в „сЕнКи“, „Желязната маска“ и „Сал“. Брат му бе последният, когото искаше наблизо точно сега.

Прекоси коридора с бърза стъпка и поспря, преди да прекрачи през стъклената врата на офиса. Когато не чу гласове, надзърна предпазливо. Празно.

Бинго.

Мина през складовото помещение и излезе в коридора, без да срещне никакви пречки. Изтича до стълбището. Въведе кодовете. Изкачи стъпалата. Отвори безмълвно вратата под стълбището.

Някой чистеше с прахосмукачка в библиотеката, което не го изненада. Същото обаче не можеше да се каже за липсата на братята където и да било. Обикновено по това време на нощта онези, които не бяха дежурни, се размотаваха из билярдната. Гледаха телевизия. Играеха билярд. Пиеха.

Грез се възползва от необяснимото опустяване и се отправи към барчето. Поспря за миг, оглеждайки възможностите пред себе си, и си избра бърбън. И водка. И бутилка шардоне, която си стоеше, неохладена, върху гранитния плот.

Все едно имаше значение с какво ще се налива.

Без проблем изкачи голямото стълбище и изобщо не се учуди, когато завари кабинета на Рот празен - кралят прекарваше по-голямата част от нощите в срещи с поданиците си. Пое към коридора със статуите, но свърна, преди да стигне до тях, и отвори вратата към стълбището, отвеждащо до третия етаж.

Покоите на Първото семейство бяха скрити в нещо като трезор, ала неговата стая и тази на брат му бяха на открито, просто две обикновени врати една до друга.

Въпреки спора със Селена, нямаше да избяга в „Комодор“. Искаше да е наблизо, в случай че тя...

Е, да.

Затвори се в стаята си, подреди трите си приятелчета върху нощното шкафче и запали лампата. Кадифените завеси бяха дръпнати; той ги остави така и се отправи към банята, като се събличаше. Пусна душа, без да пали осветлението. Не изгаряше от желание да срещне погледа си в огледалото.

Изчака мраморната ниша да се напълни с пара, преди да пристъпи в нея - и така вече бяха му се струпали предостатъчно некомфортни неща.

Сапун - навсякъде. Изплакване - навсякъде. Шампоан - по главата, следван от балсам. Самобръсначка - по челюстта, брадичката, бузите.

След това се избърса и се върна гол в леглото.

Пъхна се под завивките по навик, изключвайки старателно всяка мисъл и се остави на навика, благодарение на който можеше да се напие дори легнал. Свали капачката на водката, отпи голяма глътка и изскърца със зъби, когато тя изгори гърлото и вътрешностите му.

Как, по дяволите, нощта беше свършила по този начин?

* * *

Ай Ем нямаше никакво намерение да си губи времето със „сЕнКи“, „Желязната маска“ или „Сал“. Майната им. И в трите заведения имаше предостатъчно компетентни служители, за да се погрижат за бизнеса. Беше излъгал брат си за това, къде отива, защото не искаше Трез съвсем да изперка.

Материализира се на терасата на апартамента им, погледна часовника си и влезе вътре. Запали част от осветлението, надникна в хладилника, макар да знаеше, че в него няма нищо, и отвори няколко шкафа.

Не беше ял от... откакто си беше тръгнал от „Сал“ предишната нощ. А не беше пил кръв от... мамка му, дори не помнеше откога.

Вероятно трябваше да направи нещо по въпроса, по истината бе, че мисълта за вена изобщо не го привличаше. Не че не оценяваше и уважаваше Избраницата, която се грижеше за него и брат му. Просто не си падаше особено по това, да смуче от китката на жена, която изобщо не познава. Да, да, дълг и всичко останало.

Очевидно той беше много повече сянка, отколкото брат му.

В тяхната култура всеки подобен физически акт беше свещен. Което бе кофти, защото биологическата нужда го заставяше да пие кръв около шест пъти в годината и всеки път беше изпитание за самодисциплината му... и то не защото искаше да изчука онази, която използваше.

Въпреки напредналата си възраст, той беше девствен. Приписваше вината за въздържанието си на проблемите с Трез, както и на доктрините и традициите на сенките, които, както понякога му се струваше, като че ли взема прекадено на сериозно...

Леле. Толкова беше изнервен, че си говореше сам. За неща, които вече знаеше. И които дори не бяха интересни.

Продължи да обикаля из апартамента. Провери си часовника и погледна към терасата. Къде, по дяволите...

- Ти ли си?

Мъжкият глас, долетял откъм спалните, го накара да се обърне рязко. Отправи се към коридора с пистолет в ръка, но ако се съдеше по тона, едва ли можеше да очаква неприятности.

И наистина, когато зави зад ъгъла и стигна до това, което преди беше неговата спалня, откри С’Екс излегнат върху кревата; чаршафите бяха усукани около голото му тяло, до гърдите си притискаше голяма бутилка „Сирок“⁷, сякаш беше бебе.

Мислех, че си в траур - каза Ай Ем, докато прибираше пистолета.

Съм. - С’Екс вдигна полупразната бутилка. - Това са ми поените кърпички.

Нима кралицата не иска да си в Територията?

- Не особено. - Палачът махна с ръка. - Твърде смущаващо. Бива ме за чукане далеч от чужди очи, но да ме покаже пред всички? Не съм достатъчно добър. Естествено, всичко щеше да бъде простено, ако картата беше както трябва. Обаче - не.

Ай Ем се облегна на касата на вратата и скръсти ръце.

- Откога си тук?

- Откакто ти си тръгна... кога беше? Снощи? Алкохолът свърши. Кога можеш да донесеш още? Освен това искам жени.

Първият порив на Ай Ем бе да му каже да върви на майната си. Много ясно. Само че копелето му трябваше за нещо.

- Мога да го направя - отвърна той.

С’Екс затвори очи и се размърда под чаршафа.

- Кога?

- Първо трябва да свършиш нещо за мен.

Клепачите на палача се повдигнаха бавно и черните му очи проблеснаха.

- Не става така.

- Напротив.

- Да ти го начукам.

- Да ти го начукам на теб. - Ай Ем задържа погледа му, без да трепне. - Трябва да проникна в палата.

С’Екс млъкна. След това се надигна, при което чаршафът се смъкна надолу, събирайки се около кръста му. На светлината, идваща от банята, татуировките, покриващи всеки сантиметър от огромното му тяло, сякаш флуоресцираха върху тъмната му кожа.

- Не това очаквах да кажеш - измърмори той. - Не и без пистолет, опрян до челото ти.

- Това, което искам от теб, е сигурен начин да изляза от там.

- Значи, ще откраднеш нещо.

- Нуждая се единствено от достъп до библиотеката.

- В света на хората е пълно с развлекателни четива.

- И трябва да отида още сега.

Известно време С’Екс просто се взираше в него. А после се прозя като лъв, оголвайки огромни зъби, а челюстта му изпука от напрежението.

- Още сега - повтори Ай Ем.

- Палатът е затворен заради траура.

- Ти си излязъл.

С’Екс издаде неопределен звук.

- Каква информация търсиш?

- Не те засяга.

- Как ли пък не.

- Виж, трябва да отида още сега и да се върна, преди да е съмнало. Спешно е. Не го правя, само за да те дразня.

С’Екс се намръщи.

- Както казах, палатът е затворен.

- Значи, ще се наложи да ме вмъкнеш тайно.

- И защо си мислиш, че ще ти помогна?

Ай Ем се усмихна студено.

- Помогни ми да вляза и да изляза и отново ще чукаш онази твоя кралица.

- Наша кралица. Освен това, ако искам да я чукам, трябва просто да се пъхна в леглото й.

- Нима смяташ, че все още си в състояние да го направиш?

- Не ме романтизирай - мрачно каза С’Екс.

Ай Ем сви рамене.

- Все едно. Работата е там, че както стоят нещата в момента, никога няма да се добереш до Трез. Трябва да се опитам да му помогна.

Ако Селена умреше? Всички щяха да го загубят. Мамка му, нали го беше видял как изскочи от онази болнична стая и се втурна по коридора, допрял пистолет до слепоочието си, готов да натисне спусъка.

С’Екс дълго се взира в него.

- Какво става, по дяволите?

- Казвам ти го в прав текст. Интересите ни съвпадат. Не искам брат ми да умре, ти - също не го искаш. Когато всичко свърши, отново ще се разправяме за това, какво ще стане с него, но точно сега двамата с теб трябва да му помогнем да преживее една криза.

Какво по-точно разбираш под „криза“?

Ай Ем извърна поглед.

Някой, който му е близък, е болен.

Но не самият той?

Ис.

Ти?

- Да ти изглеждам болен? - Ай Ем отново срещна очите на екзекутора. - Виж, и на двамата ни е трудно да го контролираме. Да не мислиш, че ми е приятно да ти се доверя? Ако имаше какъвто и да е друг начин, щях да опитам с него. Ала както знаеш от личен опит, принудени сме да се оправяме с това, което животът ни поднесе. А аз се нуждая от проклетата библиотека.

С’хийб имаха дълга и забележителна история като лечители. А понеже също като симпатите, сенките бяха издънка на вампирите, логично бе да се предположи, че Вцепенението се бе появило по някое време в миналото на расата... а ако това се бе случило, то щеше да е описано в библиотеката.

С малко повечко късмет, делителите може би разполагаха с някакво лечение... и в такъв случай втората им спирка щеше да бъде богатият фармакологичен склад на племето. Сенките от векове синтезираха лекарства от растения и животни, създаваха най-различни съединения за лечението на всякакви заболявания... и също като онези, които водеха архивите, грижливо описваха всички свои опити и проучвания.

Сенките бяха въвели рационализъм в медицината много преди човеците да се откажат от мистицизма и да го заменят с научно мислене.

Може би имаше надежда. Той трябваше да провери.

- Не искам да разчитам на теб - дрезгаво каза на глас. - Ала нямам друг избор. Точно както ти трябва да сториш това за мен, ако искаш да овладеем положението с Трез. Ако онази жена издъхне, той ще бъде мъртъв до час.

- Жена? - Когато Ай Ем не каза нищо повече, С’Екс изруга. Двамата с него сте истински трън задника ми, да знаеш.

- Съвсем същото изпитвам аз към теб и твоята кралица.

- Нашата кралица. Ти си оставаш част от с’хийб, независимо къде живееш.

Естествено, това, че Трез ще се върне в Територията и ще се подчини на астрологическата карта, бяха празни приказки, ала Ай Ем трябваше да се възползва от козовете, с които разполагаше, а С’Екс вероятно беше достатъчно пиян, за да не се замисли прекалено сериозно върху мотивацията му.

И направо да не повярваш - взе, че подейства.

Палачът изруга и като отметна чаршафите, скочи от леглото. За миг погледът на Ай Ем се плъзна по татуировките му. Исусе. От гърлото до глезените, от раменете до китките, тялото му беше покрито с бели символи. Липсваха единствено по лицето, топките и пениса му. Дори Ай Ем беше впечатлен. „Мастилото“ всъщност беше отрова, която обезцветяваше кожата. Повечето мъже се гордееха, че са издържали болката и неразположението, причинени от малкия символ на семейството им, нарисуван върху рамото, или името на онази, с която бяха обвързани, вдълбан над сърцето.

Фактът, че С’Екс беше преживял всичко това, бе видимо потвърждение, че е кораво копеле. Или мазохистичеи психопат.

Ай Ем го остави да се облече и отиде в хола. Приближи се до стъклената врата на терасата и погледна към нощния Колдуел: пръските светлина, осеяли хаотично небостъргачите; двете успоредни линии от червени стопове и бели фарове, следващи извивките на река Хъдсън; един-два самолета, блещукащи високо над хоризонта.

„Влизам и излизам“, помисли си той. Така трябваше да станс.

И ако имаше Бог, щеше да намери нещо, с което да помогне на Селена.