Сенките

68

ТРЕЗ ЧАКАШЕ ЧУДО.

През следващите шест-седем часа той чакаше и се молеше, и говореше, докато не изгуби гласа си. Дори обгърна любимата си със своята енергия не веднъж, а два пъти. Ала тя си оставаше все така пленена във вкамененото си тяло, жизнените й показатели бавно отслабваха... очите й започнаха да се затварят.

Само за да се отворят отново и тя да си поеме с усилие дъх през все по-бледи устни.

По-късно Трез щеше да си спомни мига, в който разбра, че няма връщане назад.

Беше, когато медицинският персонал изключи алармите, които в началото се бяха обаждали предупредително от време на време, ала после бяха зазвучали, без да спират.

- Да не е.- Гласът му изневери и той се прокашля. - Да не е време за нови снимки?

Джейн се приближи до него и каза тихичко:

- Трез, бихме искали да поговорим с теб.

Мани кимна.

- Може би в коридора.

- Няма да я оставя. - Приглади косата на любимата си назад и с облекчение видя очите й да се спират върху него. - Няма да те оставя, кралице моя.

Ай Ем се наведе и прошепна в ухото му:

- Искаш ли да говорят с мен?

Мина известно време, преди Трез да отговори. Не искаше да чуе какво имат да му кажат. Въпреки че в сърцето си вече знаеше... Знаеше, че този път нещата няма да се променят, и не искаше думите да бъдат изречени на глас.

Ала този кръговрат от уплаха, който се случваше с нея, започваше да го изцежда.

- Да, моля те - отвърна той учтиво. - Благодаря.

Те всички, включително и Елена, минаха в съседната стая.

И тогава Трез си даде сметка, че двамата със Селена бяха останали сами. Приведе се към нея и докосна устните й със своите, милвайки я по косата.

Господи, устните й бяха толкова студени.

Искаше да затвори очи, ала се боеше до смърт, че ще пропусне нещо. Вместо това остави секундите да отминават.

„Искам да бъда свободна. Онова, от което се боя най-много, е да бъда пленена в собственото си тяло.“

- Селена - каза той с глас, изтънял като кожата му. - Селена, можеш ли да се съсредоточиш върху мен? Можеш ли да ме чуеш?

Тя мигна два пъти - техният знак за „да“.

- Трябва да знам... - Трез преглътна мъчително. - Трябва да знам, ако искаш да си отидеш... Искаш ли да си отидеш?

В отговор очите й, великолепните й сини очи, се наляха със сълзи и той също се разплака. Изпълнен с бездънна болка, посегна със свободната си ръка и избърса сълзите, измокрили носа и бузите й. Своите остави да се стичат по лицето му.

- Кралице моя, време ли е да си вървиш? Кажи ми, ако е така.

Очите й нито за миг не се откъснаха от неговите.

Тя мигна веднъж. А после... още веднъж.

О, господи.

- Правилно ли те разбрах? Искаш ли това... да свърши?

Сега вече и двамата ридаеха. И не беше нужно тя да мигне отново, защото Трез знаеше със сърцето и душата си какво иска... и въпреки това отново изчака знака й. Това бе един от онези мигове, в които трябваше да е напълно сигурен.

Иначе нямаше да е в състояние да живее със себе си.

- Време ли е? - прошепна той.

Тя мигна веднъж... два пъти.

Сега вече Трез затвори очи и се олюля, сякаш върху плещите му бе легнал огромен товар и той не можеше да го понесе.

Когато отвори очи, Ай Ем и лекарите се бяха върнали в стаята. Един поглед към мрачното лице на брат му бе достатъчен, за да разбере, че в онова, което си бяха казали, едва ли имаше повод за оптимизъм.

Ай Ем се приближи, усмихвайки се на Селена, за което Трез му беше истински благодарен. След това се наведе към него и прошепна:

- Нищо не могат да направят. Противовъзпалителните не действат, а на последните рентгенови снимки се забелязват промени, каквито е нямало при предишния пристъп. Ставите - или това, което би трябвало да бъдат ставите - на снимките са яркобели, с плътността на метал. Преди не беше така. Жизнените й показатели не са добри и се влошават, въпреки че са й дали нещо, което да помогне за забавеното й дишане и пулса. Според тях... това е краят.

Трез кимна и докосна лицето на Селена.

- Готова е да си отиде - задавено промълви той. - Сама ми го каза. Има ли... нещо... можем ли...

Мани се приближи.

- Можем да й помогнем. Ако е сигурна.

- Сигурна е.

Ай Ем отново се наведе към него и прошепна нещо.

Трез си пое дълбоко дъх.

- Селена, искаш ли да видиш сестрите си? Фюри? Диретрикс? Те всички са тук. Отвън в коридора са.

В отговор Селена затвори очи. Веднъж. И остана така толкова дълго, че Трез усети как отново го пронизва паника.

Ала клепачите й отново се повдигнаха. Все още беше с него.

Сълзите й се стичаха все по-бързо и на Трез му се искаше да е в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да се опита да проникне в ума й, ала не можеше. Беше прекадено изцеден, прекадено емоционален, преизпълнен със скръб. Пък и така разбираше какво иска тя.

- Не искаш да те видят в това състояние. - Мигване. - Но ги обичаш и искаш да знаят, че ще ти липсват. - Две мигвания. -Искаш аз да се сбогувам с тях вместо теб.

Две мигвания.

- Добре, кралице моя.

А после настъпи странна пауза.

По-късно, когато до полуда прекарваше през ума си всичко, което се беше случило, всеки час от тази криза, всеки нюанс на стаята и хората, всяко потръпване на лицето й и всяка дума, която й беше казал, Трез винаги се спираше на този миг. То бе, предполагаше, като да се взираш в дулото на пистолет, секунда преди да те застрелят.

- Обичам те - каза той. - Обичам те завинаги.

Помилва нежно лицето й, молейки се да може да почувства допира му. Не знаеше дали го усеща - кожата й бе започнала да придобива ужасяващ сивкав оттенък.

Смени ръце, така че десницата му да стиска нейната, а с другата заопипва във въздуха, търсейки...

Ай Ем, както винаги, беше там - стисна здраво ръката му, вдъхна му сили. Нямаше да се справи с това, ако брат му не го поддържаше да не падне.

- Добре - каза Трез на онези, които го слушаха... които и да бяха те. - Готови сме.

Мани се приближи до венозната система, стиснал спринцовка, пълна с прозрачна течност.

- Първата инжекция е успокоително.

Трез се приведе напред в стола, който му бяха дали. Допря устни до ухото й и каза:

- Ще те обичам завинаги...

Повтаряше думите, докато и сам не бе сигурен колко пъти ги бе изрекъл. Просто искаше те да бъдат последното, което тя ще чуе.

- Това е последната инжекция - каза някой. Може би беше Мани, а може би - не.

Трез започна да казва думите си по-бързо. И по-бързо.

- Обичамтезавинагиобичамтезавинаги...

Няколко секунди по-късно спря.

Не беше сигурен откъде знаеше.

Ала Селена си бе отишла.

Той се облегна назад и погледна в отворените й очи. Бяха все така красиви, както винаги... но в тях вече нямаше живот. Онази мистична искрица, която й беше вдъхвала живот, бе угаснала.

И душата й, останала без дом, си бе отишла заедно с нея.

Тишината и неподвижността на смъртта бяха една огромна бездна, черна дупка, която засмукваше всички и всичко край себе си и толкова силно бе притеглянето й, че животите на другите също спряха, препънати за миг от тази огромна, заразна сила.

Трез отпусна лице върху кушетката за прегледи и пусна двете ръце, които го бяха крепили, нейната и тази на брат си. След това прегърна своята обич и зарида над нея с такава скръб, че из цялата стая се разхвърча стъкло, вратите на стоманените шкафове се пръснаха и паднаха от рамките си, дори мониторът на компютъра и медицинската лампа над тях станаха на парчета.

Беше се готвил за този ужасен миг, откакто я бе открил пред гробището в Светилището, подсъзнателно бе събирал сили, изпробвайки скръбта така, както някой би изпробвал колко горещ е един котлон или колко отблъскваща една миризма.

Действителността бе неописуемо по-ужасна, отколкото си бе представял дори и в най-песимистичните си мигове.

В действителност той бе просто още едно стъклено парче в стаята.

Разбит - напълно и завинаги.