Сенките

22

АЙ ЕМ ДОЙДЕ НА СЕБЕ СИ, НО НЕ ОТВОРИ ОЧИ. СЪБУДИ ГО остра болка в тила... това, както и леденостуденият под, върху който лежеше голото му тяло. За миг се поколеба дали да не продължи да се прави на припаднал и да се опита да разбере къде е, използвайки слуха, обонянието и инстинктите си, ала нямаше смисъл.

Знаеше точно къде са го сложили.

Шибаното вероломно копеле.

Повдигна клепачи и не видя абсолютно нищо. И нищо чудно, след като лежеше по корем, едната му ръка - затисната под тялото, сякаш го бяха хвърлили...

В ъгъла зад него се отвори врата. Разбра го не защото пантите й изскърцаха, а по неочаквания шум от стъпки и гласове в килията.

- Защо трябва да проверявам знака му? - попита мъжки глас. Не беше С’Екс.

- Такава е процедурата.

Не. Нищичко не се беше променило.

Ай Ем отново затвори очи, без да помръдва, дишайки съвсем леко, докато стъпките се приближаваха.

Някой ахна. А после нечии пръсти докоснаха тила му, сякаш опипваха кожата му там, където беше белязан, както белязваха всички мъже, щом навършат шест години.

- Не може да е вярно.

Стъпките излязоха забързано и той предположи, че вратата отново се бе затворила.

Повдигна глава и след миг замъгленият му поглед се фокусира. В добре осветената килия с бели мраморни стени, толкова лъскави, че можеше да види тъмното си отражение в тях, нямаше никого.

Главата го болеше така жестоко, че бе принуден отново да я отпусне на пода, откривайки същото място, което допирът на бузата му беше стоплил, докато лежеше в безсъзнание. Ръката му го убиваше, едновременно схваната и болезнена, ала той нямаше достатъчно сила, за да я измъкне изпод тежестта на тялото си. Лежеше си там, дишайки, съществувайки, без да има представа колко дълго бе останал в безсъзнание, какво щяха да направят с него и дали щеше да се измъкне жив от тази своя блестяща идея.

Изведнъж отново се видя как си тръгва от „Сал“ предишната нощ, как излиза от ресторанта, който обичаше, как говори със сервитьорите.

Откри, че му се иска да върне времето назад, да отиде при това свое „аз“; споменът за хладната милувка на нощта по лицето му, за дима от цигарите на келнерите, който се издигаше от запалените им крайчета, бе толкова ясен, че за момент му се стори, че е невъзможно да не се върне към онзи миг във времето... да стъпи в обувките, които носеше тогава... да облече онази кожа така, както отново приемаше физическите си очертания, след като се дематериализираше.

Ала, разбира се, времето не действаше по този начин. А беше просто телевизионната програма на твоя живот, филмов екран, където можеш да гледаш, но не и да участваш или да променяш каквото и да било.

Отчаянието за Трез, движещата сила в целия му живот, го бе тласнало обратно в редиците на общия им враг. И беше много вероятно това да се окаже краят му.

Ай Ем простена и се обърна на една страна, примигвайки няколко пъти. Оръжията му, също като одеждите, които носеше, бяха изчезнали. В килията нямаше нищо друго...

Вратата се отвори, плъзгайки се безшумно в стената. Онзи, който прекрачи прага, беше облечен от глава до пети в черни одежди, покриващи и лицето, и стъпалата му; дори ръцете му бяха скрити в ръкавици.

Смъртта? Да не би да бе припаднал и да сънуваше...

Изведнъж долови слаба миризма.

Ала не с носа си. А с цялото си тяло.

Сякаш го беше жегнало електричество.

Вратата зад високата, обвита в черно фигура се затвори. Докато тя се приближаваше към него, Ай Ем се опита да заеме нещо като отбранителна позиция.

Без никакъв успех.

Обвита в ръкавица ръка се протегна към него, обърна го по корем и докосна основата на гръбнака му.

- Ще... те... убия - измънка Ай Ем. - Ще ти причиня болка...

Нямаше представа как точно. Ала нямаше да се даде без бой, това поне беше сигурно.

Фигурата отстъпи назад. Наклони глава на една страна, сякаш обмисляше как точно да го убие.

В с’хийб повечето затворници първо биваха подлагани на мъчения. Като месо, което се начуква, за да омекне, неведнъж си беше мислил Ай Ем. След което биваха убити и погребани или пък изядени от С’Екс и неговите стражи, в зависимост от провинението.

Последното беше славна традиция. И разрешаваше проблема с това какво да правят с тялото.

Ай Ем стисна юмруци и се приготви да посрещне онова, което го очакваше.

Само че фигурата просто го гледа в продължение на един дълъг миг. След което отиде до вратата и излезе.

Е, добре. Бяха се уверили кой е и нямаше причина да го убиват, преди да са си върнали Трез. Така биха пропилели печелившата карта, която неочаквано бяха изтеглили.

Мамка му.

Ай Ем отпусна мускули, опитвайки се да пропъди напрежението от тялото си, молейки се естествените му целителни способности да се погрижат за сътресението му възможно най-бързо. Трябваше да подкрепи решимостта си да се съпротивлява с нещо повече от инертно тяло и крайници от олово.

По дяволите, защо се беше доверил на С’Екс.

* * *

Парадайз седеше в леглото, пъхнала крака под себе си, вперила очи в нощното небе, което се подаваше през далечния край на залостените прозорци.

- Значи, ще го направиш? - каза тя в телефона.

Пейтън се разсмя.

- И още как! Изгарям от нетърпение да се махна от тук. От нападенията насам сме под ключ и това, че родителите ми са съгласни да се запиша в тренировъчната програма, е истинско чудо.

Парадайз се съсредоточи върху резетата на собствената си врата, които също бяха пуснати.

- Чудя се дали татко ще ми позволи да се запиша - промълви тя.

Думите й бяха последвани от мълчание. А след това - смях.

- Господи, Парадайз. Не. По никой начин. Забрави.

- Да, вероятно си прав. Той прекалено много ме пази...

- Програмата не е място за жени.

Парадайз се намръщи.

- Моля? В писмото от Братството се казваше, че всички можем да се пробваме.

- Окей, първо, да се пробваш, не означава да бъдеш приет. Някога правила ли си дори една лицева опора?

- Е, сигурна съм, че бих могла, ако...

- Второ, ти не си обикновена жена. Та ти принадлежиш към едно от първите семейства. Баща ти е съветник на краля. Трябва да бъдеш пазена, за да родиш деца.

Парадайз зяпна.

- Не мога да повярвам, че наистина го каза.

- Е, какво? Да не е лъжа? Не се самозалъгвай, че правилата за жени като теб са същите. Така де, ако някоя обикновена цивилна реши да се пробва - защо не. Подобна загуба не означава нищо за расата. Но, Пари, от вас са останали толкова малко. Мъжете като мен не искаме да се обвързваме с никого, освен с някоя като вас, а от вас са останали колко, четири или пет?

- Това е най-големият абсурд, който някога съм чувала. Трябва да затварям.

- О, хайде де. Не бъди такава.

- Майната ти. Аз не съм просто чифт яйчници, на които можеш да наденеш пръстен.

Парадайз прекъсна връзката и за миг се поколеба дали да не метне телефона през стаята. Когато установи, че не е в състояние да го направи, се разтревожи дали всички маниери, които бе наследила и с които бе закърмена, не означаваха, че Пейтън е прав. Тя бе парниково цвете, годно единствено за чаени партита, раждане на деца и...

Телефонът й зазвъня и тя го хвърли на леглото, след което стъпи на пода и подпря ръце върху тъканата черга. Протегна крака и се закрепи на пръсти.

- Е, добре - каза, стискайки зъби. - Нагоре и надолу. Сто пъти.

Надолу се получи още от първия опит, ръцете й се подчиниха без проблем. Докато носът й се допираше до избродираната ваза с цветя върху чергата, тя беше преминала в режим звяр, готова наистина да се развихри.

Нагоре беше... сносно.

Отново надолу към чергата. И пак - нагоре.

Или поне това беше идеята. Мускулите на ръцете й започнаха да треперят, лактите й се огънаха; раменете я заболяха.

Успя да направи три. Е, добре де - две и половина. Преди да се просне на...

- Какво правиш?

Парадайз изписка и се обърна по гръб. Баща й стоеше на прага и тъкмо прибираше ключа, с който бе отворил вратата й. Веждите му бяха подскочили толкова високо, че почти се сливаха с косата му.

- Лицеви опори - отвърна тя запъхтяно.

- Защо?

Попитай го, помисли си. Просто му кажи направо: Искам да се запиша в тренировъчната програма на Братството...

Телефонът й отново се раззвъня.

- Трябва ли да вдигнеш? - попита баща й.

- Не. Татко, искам...

- Нещо изникна, скъпа моя. - Той затвори вратата и заключи след себе си. - И трябва да бъда откровен с теб.

Парадайз сви крака и обви ръце около коленете си.

- Нещо лошо ли съм направила?

- О, не. - Той поклати глава, без да сваля очи от нея. - Ти си най-добрата дъщеря, за която би могъл да си мечтае един баща.

Телефонът й замлъкна и тя се зачуди колко ли от възгледите на Пейтън споделяше баща й. И колко ли пъти щеше да й позвъни Пейтън.

- Трябва да си събереш някои вещи - каза баща й.

Парадайз се сепна.

- Защо?

- Ще те помоля да напуснеш къщата за няколко седмици.

Заля я студена вълна.

- Какво съм направила?

- О, обич моя. - Той се приближи и коленичи. - Нищо. Просто ми се струва, че ще ти хареса да имаш работа.

Сега бе ред на нейните вежди да подскочат високо.

- Наистина ли?

Беше повдигнала този въпрос преди доста месеци, когато поредната нощ, запълнена с уроци по пиано и сложни бродерии, я беше накарала да се почувства така, сякаш полудява. Ала баща й бе отказал тактично в интерес на нейната безопасност... довод, който тя уважаваше, но и който я бе подразнил.

Трудно бе да се отрече, че светът бе опасно място за един вампир.

- Какво се промени? - А после си спомни за техния далечен роднина. - Почакай, онзи мъж ще остане ли тук?

- Това няма нищо общо с него. Работата ми като пръв съветник става все по-сложна и тежка и се нуждая от някого, на когото мога да се доверя с делата на краля. Не се сещам за никой по-подходящ от теб.

- Наистина ли? - Парадайз присви очи. - И няма никаква друга причина?

- Това е самата истина. Кълна ти се. - Той се усмихна. - Е, какво ще кажеш... искаш ли да работиш заедно с мен?

Парадайз прегърна баща си, обзета от внезапен прилив на щастие.

- О, благодаря ти! Да! Нямам търпение!

Той се засмя.

- Много добре. Само че ще се наложи да се преместиш в имението за аудиенции на краля. Не се тревожи, няма да бъдеш сама. Можеш да вземеш прислужницата си, а Братството се грижи в къщата да има достатъчно персонал...

Парадайз скочи на крака и изтича до дрешника си. Отвори вратите и извади куфарите си на „Луи Вюитон“.

- За половин час съм готова! Петнайсет минути! - Трескаво заотваря чекмеджета и се залови да вади бельо, сутиени, потничета. - Ще повикаш ли Вучи? Тя толкова ще се зарадва!

Смътно чу как баща й се засмя.

- Както наредите, милейди. Както наредите.