25


ПРЕЗ ПЪРВИТЕ НЯКОЛКО МИЛИ АСЕЙЛ НЯМАШЕ НИЩО ПРОТИВ да се дематериализира покрай лодката. Но когато прие физическите си очертания за четвърти път, взе да става нетърпелив. Искаше да пристигнат, да види размяната и да открие самоличността на онзи, който бе навлязъл на негова територия. Имаше и още една причина за безпокойство. С всеки изминат километър двамата мъже все повече се приближаваха до самия Колдуел... което беше безумна идея.

Въпреки че бе нощ, центърът не беше предградията и там със сигурност щеше да има хора, обикалящи навън. Вярно, те едва ли щяха да бъдат такива, на които полицията, а и останалите от вида им биха имали особено доверие, но любопитните очи си оставаха любопитни очи, а в тези дни всеки от двукраките плъхове имаше мобилен телефон.

Той може и да успееше да се изпари от там, но не и двамата в лодката... а му се искаше собственоръчно да им даде нужния урок, не да го остави на колдуелската полиция.

Дематериализира се и прие физическа форма насред дърветата близо до един от крайбрежните обществени паркове на Колдуел. А лодката все така продължаваше напред. Невероятно.

Докато изчакваше да види дали ще го подминат (което беше много вероятно, защото на брега нямаше никакво прикритие), познатият сърбеж в основата на врата му отново се обади, сигнализирайки за нуждата от още кокаин. Напоследък тя идваше все по-често и по-често. Дотам, че бе принуден да признае какъв късмет има, че тялото му е в състояние да се излекува толкова бързо. Ако беше обикновен човек? Още преди месеци да е получил изкривяване на носната преграда.

Бръкна в джоба си и извади шишенцето. Допирът на гладкото стъкло бе достатъчен, за да го накара да се отпусне. Искаше да го отвори и да смръкне, но не можеше да рискува да не успее да се дематериализира. Проблемът с пристрастеността му бе, че нуждата от нова доза идваше още преди действието на предишната да е отминало, червеят в корема му се гърчеше, настояваше за още и още дори когато тялото и умът му все още се мъчеха да се справят с вече поетите наркотици.

И разбира се, последното, което искаше, бе да се окаже хванат натясно тук, защото бе прекадено изнервен, за да се изпари. Господи, да е свързан от нещо подобно с човеците, с които търгуваше, бе толкова унизително...

- Да не повярваш! - измърмори, когато лодката най-сетне се насочи към някаква цел.

Тя обаче не беше безопасна. Определено не беше място, където той би избрал да се срещне с някого.

Двамата насочиха лодката към стар викториански навес за лодки. Вярно, прозорците бяха тъмни, ала навън светеха охранителни лампи, а нямаше никакво съмнение, че колдуелските полицаи патрулират в парка.

Ако двамата мъже влезеха, щеше да се наложи и той да проникне вътре. А те направиха точно това.

Тъй като нямаше представа какво е разположението вътре, Асейл трябваше да се дематериализира зад дразнещото външно осветление; тъмните му дрехи се сляха с очуканата от времето стена. Лодката влезе в едно от местата за акостиране и шумът от жалкия й мотор отекна наоколо. Звучеше като туберкулозен старец.

Асейл се извъртя и надникна през един от прозорците. Вътрешността на постройката бе доста просторна и в мига, в който си избра място, той се дематериализира, използвайки същия вход, през който бяха минали двамата мъже. Докато приемаше физическите си очертания, много внимаваше да не излезе от тясното кътче в далечния ъгъл, между Стойката за гребни лодки, почиващи по корем върху рафтовете, и същинската гора от оранжеви спасителни пояси, висящи от кукички, забити в стената.

Моторът угасна и двамата размениха няколко тихи думи на непознат език. След това се умълчаха и единственото, което се чуваше, бе водата, плискаща се под лодката.

Асейл едва понасяше миризмата, която тегнеше във въздуха, на отдавна умряла риба, разлагаща се растителност и мокър брезент.

Отвратително.

След известно време нечие приближаване отвън привлече вниманието му. А после вътрешността бе огряна от ярка жълта светлина. Асейл си намери един прашен прозорец и когато надникна през него, видя пикап на колдуелската дирекция „Управление на парковете“ да спира отвън.

Нещата очевидно щяха да станат интересни.

Или доставката щеше да бъде засечена и полицията - повикана. .. или някой човек, работещ за парковете, се опитваше да увеличи доходите си.

Оказа се, че и двете му предположения са грешни.

Вратата се отвори със скърцане и в мига, в който мъжката фигура застана на прага, студеният въздух, нахлул заедно с него, изпълни къщата за лодки с мирис на лесъри. Главният лесър, с когото Асейл въртеше бизнес, прекрачи вътре, носейки спортен сак.

Кучи син.

Как смееше да го мами зад гърба му, помисли си Асейл, а вампирските му зъби се удължиха от само себе си. И как, по дяволите, бе успял да се свърже с неговия доставчик?

Изготвяйки план за нападение само за миг, Асейл извади и двата си пистолета... и му се прииска да им беше сложил заглушители. Но не беше очаквал да му се наложи да ги използва насред Колдуел, за бога.

- Първо да ги видя - нареди главният лесър. - Разкопчайте саковете и ми ги покажете.

Асейл направи крачка напред, мислейки си, че би могъл...

Двамата мъже разкопчаха по един сак и ги наклониха напред. Не бяха наркотици. Ни най-малко.

Вместо големи блокчета, увити в целофан, в саковете имаше...

Пушки. Пушки с дълги цеви, които се търкаха, метал върху метал, в спортните сакове. В полумрака бе трудно да прецени точно какви са, ала като че имаше най-различни модели пушки и карабини.

Горната устна на Асейл, която се бе повдигнала, оголвайки кучешките му зъби, се отпусна. Макар да бе готов да се намеси в размяната на пари и наркотици, това беше различно. Ако главният лесър искаше да използва приходите си, за да се въоръжи, то си беше негова работа.

Асейл излезе от навеса за лодки по същия начин, по който бе влязъл, и се понесе нагоре покрай реката, към стъклената си къща на полуострова. Единственото, за което го беше грижа, бе дали лесърът ще продължи да пласира стоката му из улиците и клубовете на Колдуел редовно, сигурно и без да го мами. Неговата отговорност започваше и свършваше дотук.


* * *


- Не, не, добре съм. Честно.

Рейдж седеше до грубо издяланата маса в кухнята на имението. Останалите тъкмо се събираха за едно ранно Последно хранене и в кухнята непрекъснато влизаха и излизаха догени, понесли огромни сребърни подноси с най-различни току-що приготвени меса, печива и зеленчуци.

Насреща му Мери се облягаше на гранитния кухненски остров, скръстила ръце на гърдите си и впила поглед в него така, сякаш преценяваше някой от пациентите си в работата.

Рейдж се размърда неспокойно. Искаше му се да се присъедини към братята и техните шелани, но ако съдеше по изражението й, това нямаше да се случи скоро.

- Фриц? - каза Мери. - Аз ще му приготвя нещо.

Икономът, който тъкмо носеше един комплект прибори, спря.

- Щях да напълня една чиния в другата стая и да я донеса...

- Аз ще се погрижа за съпруга си - заяви тя меко, но категорично. - Ако искаш обаче, ще ти оставя да измиеш тигана и съдовете.

Старото сбръчкано лице на Фриц придоби изражението на басет, на който бяха отказали пилешко само за да му обещаят хубава порция телешко по-късно: едновременно притеснено и щастливо.

- Не мога ли да ви помогна с нещо друго?

Трима прислужници в сиво-бели униформи се върнаха от трапезарията с празни ръце и се отправиха към последните подноси, които трябваше да бъдат подредени върху бюфетите за сервиране в огромното, огряно от великолепни полилеи помещение.

- Всъщност - промълви Мери - мислиш ли, че двамата бихме могли да останем сами тук?

- О, да, господарке. - Лицето на Фриц се проясни мъничко. -Веднага щом отнесем храната, ще изпратя персонала в преддверието. Те с радост ще изчакат там.

- Благодаря ти. - Мери стисна тънката ръка на догена, карайки го да се изчерви. - Само докато дойде време за поднасянето на десерта. Знам, че тогава ще искаш да се развихриш тук.

- Да, господарке. Благодаря, господарке. И лично ще почистя след двама ви.

Икономът се поклони ниско, грабна последния сребърен поднос и изгони всички навън. Когато вратата се затвори след тях, обичната жена на Рейдж го погледна.

- Яйца?

При тази дума стомахът на Рейдж нададе рев.

- О, господи, звучи страхотно.

Мери кимна и се приближи до хладилника. Извади нов картон с яйца, кутия пълномаслено мляко и пакетче масло, след което се зае с шкафовете и извади тиган, голяма купа за бъркане и различни други принадлежности.

- Е - започна, докато чукваше първото от дванайсетте яйца, - много бих искала да чуя какво се случи там навън.

Досега Рейдж бе успявал да избегне този въпрос, но очевидно вече нямаше мърдане.

- Добре съм, честна дума.

- Окей. - Тя спря с яйцето в ръце и му се усмихна. - Само че като твоя жена за мен е много важно да знам как си. Така че, ако нещо те измъчва, аз се чувствам изолирана, ако не знам какво е то.

По дяволите.

Мери се залови да разбие бъдещите бъркани яйца - звукът напомняше на онова, което се случваше в главата му. Сведе поглед към надрасканата маса и се заигра с една жилка в широките дъбови греди.

- Истината е, че не знам какво се случи. Просто се почувствах особено и трябваше да седна. Сега обаче съм добре. Сигурно е било едно от онези неща.

- Ммм, добре, кажи ми как мина нощта ти.

- Съвсем нормално. Отидох в къщата на шайката копелета и я претърсих...

- Не започна ли в клиниката, с Трез и Селена?

- А, да. Но това беше вчера, когато... ами когато я доведоха тук. - Той поклати глава. - Точно сега не искам да мисля за това, ако нямаш нищо против.

- Добре. Значи, тази вечер си отишъл в къщата на шайката копелета?

- Е, първо отидохме у Абалон. Братовчед му напуснал войниците на Кор и именно той ни каза къде е скривалището им. Така или иначе, двамата с Ви претърсихме мястото.

- Какво се опитвахте да откриете?

Рейдж сви рамене.

- Бомби. Капани. Такива неща. Нищо особено.

Мери отново издаде едно проточено „ммммм“, докато изливаше съдържанието на купата в тиган с размерите на автомобилна седалка.

- Боеше ли се да не пострадаш там?

- Не. Ами... тревожех се за братята си, естествено. Но работата ни е такава.

- Къде отиде след това?

- Видях се с теб. След това бяхме в старата къща на Дариъс. Докладвахме на Рот и се върнахме тук. Трябваше да мина на преглед при Мани, за да се увери, че раната ми е зараснала както трябва. Ви също.

- Добре. - Мери се приближи до тостера за шест филийки и го напълни с любимия му невероятно бял и невероятно вкусен хляб. - И така, прибрахте се вкъщи и открихте... какво?

Рейдж примига, видял отново крака на Лейла, стърчащ от вестибюла. А после си представи лицето на брата, приклекнал до припадналата жена, която носеше детето му.

- Е, нали знаеш.

- Мммм? - Миризмата на пържещите се яйца още повече изостри глада му. - Какво?

- Е, знаеш какво се случи.

Докато Мери пристигне, вече бяха взели носилка от клиниката и Куин и Блей внимателно полагаха Лейла върху нея.

Рейдж се умълча, разтърквайки гърдите си.

Печените филийки изскочиха от тостера и миг по-късно една чиния, подредена точно както той я обичаше, изникна пред него. Заедно с чаша топъл шоколад, салфетка, прибори... и най-важното - прелестната му Мери.

- Това е най-хубавото ястие, което съм вкусвал някога - заяви той само като гледаше храната.

- Винаги така казваш.

- Само когато ти ми готвиш.

Интересно. Като човешко същество, на неговата Мери й беше трудно да разбере реакцията на мъжките вампири, когато жената, с която бяха обвързани, им приготвяше храна със собствените си ръце. Това бе свещен акт, тъй като беше в разрез с изначалния инстинкт на мъжа да удовлетворява нуждите на своята жена, преди тези на когото и да било другиго, дори собствените си, тези на своя крал или на детето им, ако имаха такова.

Беше заложено в гените му първо да нахрани нея, а той да се задоволи с това, което останеше. Ала преди да нареди на Фриц и догените да излязат, тя му беше казала, че е хапнала само преди час в „Убежището“ и е сита.

- Изстива. - Тя потърка ръката му.

По някаква причина очите му се замъглиха и той трябваше да примигне няколко пъти.

- Рейдж? - прошепна тя. - Каквото и да е, можеш да ми кажеш.

Рейдж тръсна рязко глава.

- Добре съм. Искам просто да се насладя на това пиршество.

Взе вилицата и се залови за работа - залък яйца, залък хляб, залък яйца, залък хляб, една, две, три глътки топъл шоколад. И така - докато не опразни чинията.

- Как е онази жена? - попита, след като си избърса устата и се облегна назад.

- Не знам. - Мери поклати глава. - Просто не знам как ще се развият нещата.

- Толкова зле ли е? - Тя сви рамене. - Ако мога да помогна с нещо...

- Ами всъщност...

- Само ми кажи.

Тя улови ръката му и я обърна с дланта нагоре. Дълго мълча и Рейдж тъкмо започваше да се притеснява, когато тя най-сетне проговори:

- Иска ми се поне за мъничко да обмислиш идеята дали не е възможно да те е разстроило това, да видиш как Селена едва не умира и болката на Трез. Иска ми се да помислиш, че за никого не е „нищо особено“ да претърси къща, в която никога не е влизал, без да знае дали някоя експлозия или засада вътре няма да го убие, него или някой от онези, на които държи. Иска ми се да помислиш дали това, да отидеш при Рот, без да си в състояние да му докладваш, че сте открили копелетата или че поне сте обезвредили нещо, или сте се сдобили с някаква информация, не би могло да ти се стори като провал. И най-сетне ми се иска да разбереш, че да си дойдеш у дома и да откриеш Лейла припаднала, като знаеш, че тя е бременна и държиш както на нея, така и на Куин и Блей, е още една травма. Смятам, че последните двайсет и четири часа са били много трудни за теб и емоциите са ти дошли в повече.

- Само че не бях разстроен, Мери. Нищо от това не ме разстрои. Бях си добре...

- Докато не получи пристъп на паника пред къщата.

- Не беше пристъп на паника.

- Каза, че не си можел да дишаш. Че ръцете и краката ти били изтръпнали. Че ти било трудно да се свържеш с реалността. На мен ми звучи досущ като пристъп на паника.

Той поклати глава.

- Не мисля, че беше това.

- Добре.

Рейдж си пое дълбоко дъх и прикова поглед в лицето на своята възлюбена.

- Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

Улови лицето й в шепите си, приютявайки го внимателно между дланите си. Докато очите му обхождаха така познатите черти, просто не можеше да им се насити. Господи, нямаше да им се насити. Нито за нощ, нито за месец, година, десетилетие. .. дори вечността, която Скрайб Върджин им бе дала, нямаше да му стигне.

- Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. - Устните му докоснаха нейните. - Не знам с какво съм заслужил съдбата ми да се слее с твоята, но никога, никога няма да го приема за даденост.

Усмивката, която получи в отговор, бе по-прекрасна от изгрева, който никога нямаше да види, пред нея бледнееше дори огромната огнена топка, поддържаща целия живот на Земята, дори живота на онези, които не можеха да понесат лъчите й.

Все още седяха така, впили очи един в друг, когато догените се върнаха за десерта.

- Искаш ли да се качим горе? - попита той с дълбок, дрезгав глас; звярът се размърда под кожата му. - Готов съм за десерт.

Ароматът й лумна.

- Така ли?

- Аха.

- Искаш ли да ти донеса сладолед?

Той прикова поглед в устните й.

- Изобщо не позна. Искам да оближа нещо друго.

- Добре тогава - прошепна тя и докосна устните му със своите. - Да вървим да те нахраним.


Загрузка...