Ренесанс

9.

На другия ден — неделя, 26 април — Ецио се събуди преди зазоряване и пое към катедралата. Срещна малцина, ако не броим монасите и монахините, запътили се към църквата за сутрешната молитва. За да не привлича излишно внимание, той се изкачи до върха на камбанарията и впери поглед в изгряващото над града слънце. Постепенно площадът под него започна да се изпълва с граждани от всякакво потекло и положение — цели семейства и двойки, търговци и благородници, нетърпеливи да посетят службата, озарена от присъствието на дука и по-младия му брат. Ецио оглеждаше внимателно множеството и щом зърна Лисицата да застава на стъпалата пред катедралата, свърна към най-отдалечения край на кулата и се заспуска, пъргав като маймуна, към него, припомняйки си да държи главата си приведена и да се слива, доколкото е възможно с тълпата, използвайки съгражданите си като прикритие. За случая беше облякъл най-представителните си дрехи и не носеше открито никакво оръжие, макар мнозина от мъжете около него — от богатата класа на търговците и банкерите — да бяха препасали церемониални саби в поясите си. Не устоя на изкушението да се огледа за Кристина, но не я видя.

— Ето те и теб! — възкликна Лисицата, когато го забеляза. — Уредих въпроса, имаш запазено място на третия ред.

Докато разговаряха, хората по стъпалата отстъпиха встрани, а група херолди вдигнаха фанфарите към устните си и затръбиха.

— Идват — добави Лисицата.

Откъм Баптистерията на площада се появи Лоренцо де Медичи със съпругата си Кларис. Тя държеше за ръка най-голямото им дете — Лукреция, а петгодишният Пиеро крачеше гордо вдясно от баща си. Зад тях, придружена от бавачката си, вървеше тригодишната Мадалена, а бебето Лео, повито в бял сатен, се гушеше в прегръдките на дойката си. Следваха ги Джулиано и бременната му съпруга Фиорета. Хората по площада се покланяха ниско, а пред портите на катедралата ги посрещнаха двама свещеници, които Ецио ужасено разпозна — Стефано да Баноне и мъжът от Волтера, чието пълно име, както му съобщи Лисицата, беше Антонио Мафей.

Семейство Медичи влезе в катедралата, последвано от свещениците и от гражданите на Флоренция, подредени според ранга си. Лисицата сръга Ецио и посочи. Сред множеството бе забелязал Франческо де Паци и съзаклятника му Бернардо Барончели, дегизиран като дякон.

— Върви! — прошепна му настойчиво Лисицата. — Стой близо до тях.

В катедралата нахлуваха все нови и нови хора, докато повече не можеха да се поберат и останалите останаха по принуда отвън. Бяха се събрали десет хиляди. Лисицата за пръв път виждаше такова стълпотворение във Флоренция. Той безмълвно се помоли Ецио да успее.

Вътре множеството се разположи сред задушаващата жега. Ецио не съумя да застане съвсем близо до Франческо и съюзниците му, но ги държеше под око, обмисляйки как да постъпи, щом нападнат Медичите. Междувременно флорентинският епископ зае мястото си пред големия олтар и литургията започна.

Когато епископът благославяше хляба и виното, Ецио забеляза Франческо и Бернардо да се споглеждат. Семейство Медичи седяха точно пред тях. В същия момент свещениците Баноне и Мафей, застанали на стъпалата в основата на олтара и най-близо до Лоренцо и Джулиано, се озърнаха крадешком. Епископът се обърна към паството, вдигна високо златния бокал и заговори:

— Кръвта Христова…

Събитията се развиха мигновено. Барончели скочи с вик: „Сгеара, traditore!“25 и заби изотзад камата си във врата на Джулиано. От раната бликнаха фонтани кръв и обляха Фиорета, която се свлече с писък на колене.

— Аз ще довърша кучия син! — изкрещя Франческо и избута с лакти Барончели. После блъсна на пода Джулиано, който се опитваше да закрие раната си с ръце. Франческо коленичи и прониза жертвата — вдигаше и спускаше камата отново и отново с такава ярост, че веднъж, заслепен от гнева, тя рани собственото му бедро. Джулиано отдавна беше умрял, когато Франческо нанесе деветнайсетия си — и последен — удар.

Междувременно Лоренцо се спусна с уплашен вик към нападателите на брат си, докато Кларис и дойките прегърнаха закрилнически децата. Възцари се хаос. Лоренцо беше наредил на телохранителите си да се оттеглят — убийството в църква бе нещо немислимо — но сега те се мъчеха да се доберат до него през тълпата объркани и паникьосани богомолци, които се бутаха и тъпчеха, за да избягат от касапницата. Жегата и плътно натъпканите тела влошаваха още повече положението.

Свободно остана само пространството пред олтара. Епископът и свещениците около него стояха зяпнали, като заковани. Баноне и Мафей обаче забелязаха, че Лоренцо е с гръб към тях и решиха да се възползват от златната възможност — измъкнаха ками изпод робите си и се нахвърлиха, върху него.

Свещениците не са опитни убийци и макар и окрилени от — както смятаха — благородна кауза, двамата успяха да нанесат на Лоренцо само повърхностни рани, преди той да ги отблъсне. Те все пак съумяха да го нападнат отново, Франческо — накуцващ от удара със собствената си кама, но подтикван от кипналата в сърцето му злоба, също приближи, сипейки проклятия. Стъписани от стореното, Баноне и Мафей се обърнаха и побягнаха към апсидата. Лоренцо обаче се олюля, облян в кръв. Рана върху дясното му рамо бе обезсилила ръката, с която държеше меча.

— Настъпи краят на дните ти, Лоренцо! — изкрещя Франческо. — Цялото ти презряно семейство ще падне под меча ми!

— Нещастник! — извика Лоренцо. — Ще те убия!

— С коя ръка? — озъби се Франческо и вдигна камата си да го прониже.

Силна длан обаче стисна замахващата му китка, спря го и го принуди да се извърне, Франческо се озова лице в лице с друг заклет враг.

— Ецио! — изръмжа той. — Ти! Тук!

— Настъпи краят на твоите дни, Франческо!

Тълпата се поразреди и телохранителите на Лоренцо си проправиха път към тях. Барончели притича към Франческо.

— Хайде, да бягаме! — изкрещя той.

— Първо ще довърша тези псета! — отвърна с пребледняло лице Франческо. И неговата рана кървеше обилно.

— Не! Да се спасяваме!

Франческо го изгледа яростно, но в очите му се четеше съгласие.

— Това не е последната ни среща — каза той на Ецио.

— Не е. Където и да отидеш, аз ще те следвам, Франческо, докато не те изпратя на оня свят.

Франческо го изпепели с поглед и последва Барончели, който вече се скриваше зад големия олтар. Явно катедралата имаше и заден вход. Ецио понечи да хукне след тях.

— Почакай! — възпря го пресеклив глас зад гърба му. — Остави ги. Няма да стигнат далеч. Трябваш ми тук. Помогни ми!

Ецио се обърна и видя дук Лоренцо, проснат на пода между два съборени стола. Недалеч съпругата и децата му хлипаха сгушени. С ужасено лице Кларис притискаше здраво към себе си двете по-големи. Фиорета се взираше като хипнотизирана към обезобразеното тяло на Джулиано.

Телохранителите на Лоренцо най-сетне се бяха добрали до тях.

— Погрижете се за семейството ми — нареди им той. — В града ще настане брожение. Отведете ги в замъка и залостете вратите.

После се обърна към Ецио.

— Ти ми спаси живота.

— Изпълних дълга си! Кланът Паци трябва да си плати!

Ецио помогна на Лоренцо да се изправи и да приседне на стола. Огледа се, но епископът и останалите свещеници бяха изчезнали. Зад него хората продължаваха да се бутат и блъскат, устремени към главния западен вход на катедралата.

— Трябва да догоня Франческо! — извика Ецио.

— Не! — спря го Лоренцо. — Сам няма да стигна на сигурно място. Трябва да ми помогнеш. Заведи ме в Сан Лоренцо. Там имам приятели.

Ецио бе раздвоен. Знаеше обаче колко много дължи семейството му на Лоренцо. Не можеше да го вини, че не е предотвратил гибелта на близките му. Кой би могъл да предвиди неочаквания развой на събитията? А сега самият Лоренцо бе жертвата. Беше жив, естествено, но не задълго, ако Ецио не го отведеше някъде, където да се погрижат за раните му. Църквата „Сан Лоренцо“ се намираше на северозапад, недалеч от Баптистерията.

Той превърза раните на Лоренцо с парчета от ризата си, после внимателно го изправи на крака.

— Обгърнете ме през рамо с лявата си ръка. Добре. Сега да намерим изхода зад олтара…

Заклатушкаха се в посоката, накъдето се бяха втурнали нападателите им, и скоро видяха малка порта с оросен от кръв праг. Франческо несъмнено беше излязъл оттук. Дали не ги причакваше в засада? Ецио придържаше Лоренцо с дясната си ръка. С мъка щеше да извади камата, камо ли да се бие. Уповаваше се единствено на металния щит, прикрепен към лявата му китка.

На площада зад северната страна на катедралата цареше хаос. Ецио спря да наметне пелерината си върху раменете на Лоренцо в импровизиран опит да го дегизира. После двамата поеха на запад покрай стената на катедралата. На площада между катедралата и Баптистерията групи мъже в униформи с гербовете на Паци и Медичи се сражаваха яростно. Обсебени от битката, те не забелязаха как Ецио и Лоренцо минават покрай тях. В улицата, която водеше към „Сан Лоренцо“ обаче, ги пресрещнаха двамина в пелерини със знака с делфини и кръстове и въоръжени със зловещи извити мечове.

— Спрете! — извика единият. — Къде отивате?

— Помагам му да се добере на сигурно място — отвърна Ецио.

— И кой си ти? — попита грубо вторият.

Той пристъпи напред и се взря в лицето на Лоренцо. В полусвяст Лоренцо се извърна настрани, но пелерината на Ецио се изхлузи, разкривайки герба на Медичите върху жакета му.

— Охо! — възкликна мъжът и се обърна към другаря си: — Май сме хванали голяма риба, Тердзаго!

Ецио мислеше трескаво. Нямаше как да пусне Лоренцо, от когото продължаваше да се стича кръв. Но в такъв случай не можеше да използва оръжието си… Той вдигна бързо левия си крак и ритна войника по задника. Мъжът падна. В следващия миг им се нахвърли другият, вдигнал извитата сабя. Ецио парира удара и го отби с металния щит. Завъртя лявата си китка, избута сабята настрани и прониза противника си с двуострата кама, прикрепена към щита. Но не успя да го убие. Първият се изправи на крака и се спусна да помогне на другаря си, който на свой ред отстъпи назад, изненадан, че ръката на Ецио е останала невредима. Ецио отблъсна и втория удар по същия начин, но този път съумя да прокара щита по острието на сабята чак до дръжката и да стисне китката на противника. Изви я толкова рязко и силно, че мъжът изпусна оръжието си с болезнен вик. Ецио се наведе и улови сабята, преди да е достигнала земята. Беше му трудно да борави с лявата ръка, при това притиснат под тежестта на Лоренцо, но съумя да замахне и да посече врата на войника, преди да се е съвзел. С яростен рев му налетя вторият. Ецио парира сабята му. Оръжията им се сблъскаха неколкократно. Противникът му обаче не се досещаше какво предпазва лявата му китка и нанасяше удар след удар върху нея. Напусто. Ръката на Ецио изтръпна от болка, той едва пазеше равновесие, но най-сетне съзря възможност. Шлемът на войника се беше разхлабил, но той не го забелязваше, вторачен в ръката на Ецио, върху която се канеше да нанесе поредния удар. Ецио бързо вдигна своето оръжие, престори се, че залита, но всъщност успя да събори шлема на мъжа. После, преди противникът му да реагира, стовари тежката сабя върху черепа му и го разцепи на две. Сабята остана вклинена в костите. Мъжът застина за момент с разширени от изненада очи и сетне се свлече на земята. Ецио се озърна наоколо и поведе Лоренцо надолу по улицата.

— Още малко, Altezza26.

Стигнаха църквата без повече произшествия, но вратите й бяха здраво залостени. Ецио погледна назад и видя, че край телата на убитите са се струпали група войници, които се взираха към тях. Той заблъска по вратата. Отвори се шпионка, зад която се мярнаха око и част от подозрително лице.

— Раниха Лоренцо! — викна Ецио. — Преследват ни! Отворете!

— Кажете ми паролата! — отвърна човекът отвътре.

Ецио се обърка, но Лоренцо бе чул гласа му и го беше разпознал.

— Анджело! — извика той силно. — Лоренцо е! Отвори проклетата врата!

— Всемогъщи! — възкликна мъжът. — Мислехме, че са те убили! — Той се обърна и подвикна на някого: — Отключете! Бързо!

Шпионката се затвори, резетата се вдигнаха. Междувременно стражарите приближаваха тичешком от другия край на улицата. Точно навреме една от тежките врати се открехна да пропусне Ецио и Лоренцо и бързо се захлопна зад гърбовете им, а пазачите спуснаха светкавично резетата. Отвън долетяха яростни крясъци. Ецио срещна спокойните зелени очи на изискан мъж на около двайсет и четири.

— Анджело Полициано — представи се мъжът. — Изпратих част от хората ни през задната порта да изтребят плъховете на Паци, за да не ни безпокоят повече.

— Ецио Аудиторе.

— А! Лоренцо ми е разказвал за теб! — Той млъкна рязко. — По-късно ще говорим. Ще ти помогна да го настаним на пейката и да прегледаме раните му.

— Вече е в безопасност — каза Ецио и предаде Лоренцо на двамата прислужници, които внимателно го поведоха към пейка край северната стена на църквата.

— Ще го позакърпим, ще спрем кръвотечението и щом се възстанови, ще го отведем в замъка му. Не се тревожи, Ецио, тук той наистина е на сигурно място. Няма да забравим стореното от теб.

Мислите на Ецио обаче вече бяха отлетели към Франческо де Паци. Твърде много време му предостави да избяга.

— Трябва да вървя — каза той.

— Чакай! — викна Лоренцо.

Ецио кимна на Полициано и коленичи пред дука.

— Длъжник съм ти, господине — каза Лоренцо. — Не знам защо ми помогна и как си разбрал какво се готви, след като собствените ми шпиони бяха в неведение. — Той замълча, присвил очи от болка, докато един от прислужниците му почистваше раната върху рамото. — Кой си ти? — продължи той, когато се посъвзе.

— Ецио Аудиторе — обади се Полициано и положи ръка върху рамото на Ецио.

— Ецио! — Лоренцо впи очи в него, дълбоко развълнуван. — Баща ти беше велик човек и добър приятел. Един от най-силните ми съюзници. Знаеше какво е чест и преданост и никога не поставяше личните си интереси пред добруването на Флоренция. Но… — той замълча отново и се усмихна леко. — Бях там, когато Алберти умря. Ти ли го уби?

— Да.

— Бързо раздаде възмездие. Аз, както виждат, не съм толкова експедитивен. Сега обаче необузданата амбиция преряза гърлата им. Моля се да…

Един от воините на Медичи, изпратени да се разправят с преследвачите на Ецио и Лоренцо, дотича при тях. По лицето му се стичаха струйки пот и кръв.

— Какво има? — попита Полициано.

— Лоши новини, сър. Воините на Паци се прегрупираха. Атакуваха Палацо Векио. Едвам ги удържаме.

Полициано пребледня.

— Наистина лоши новини. Ако го завладеят, ще избият всичките ни поддръжници, а ако завземат властта…

— Ако завземат властта — намеси се Лоренцо — моят живот няма да значи нищо. До един ще бъдем обречени. — Той се опита да стане, но се строполи с болезнен стон. — Анджело! Събери всички останали мъже и…

— Не! Трябва да остана при теб и да те отведем възможно най-бързо в Палацо Медичи. Оттам ще се прегрупираме и ще отвърнем на удара.

— Ще тръгна аз! — каза Ецио. — И без това не съм си уредил сметките с месер Франческо.

Лоренцо го погледна.

— Ти направи достатъчно.

— Още не, Altezza. И Анджело е прав. Той има по-важна задача — да те отведе на сигурно място в замъка.

— Господа — обади се пратеникът, — нося и други вести. Видях Франческо де Паци да се отправя начело на група воини към задното крило на Палацо Векио. Възнамерява да нахлуе в сградата откъм задния вход.

Полициано се обърна към Ецио:

— Върви! Вземи си оръжие и отряд войници и побързай! Този мъж ще те придружи. Ще ти покаже най-безопасния изход от църквата. Ще стигнеш до Палацо Векио за десет минути.

Ецио се поклони и понечи да тръгне.

— Флоренция няма да забрави делата ти — каза Лоренцо. — Бог да ти помага!

Камбаните на повечето църкви в града биеха и усилваха шумотевицата от сблъскващи се стоманени остриета, човешки викове и стенания. Цареше хаос. По улиците горяха каруци, противникови отряди се щураха насам-натам или се сражаваха яростно. Навсякъде по площадите и алеите се валяха трупове, но заради суматохата враните не смееха да се насладят на пиршеството и накацали по покривите, само изпиваха плячката с черните си очи.

Западните порти на Палацо Векио зееха отворени. От вътрешния двор долиташе звънтене на саби. Ецио нареди на малкия си отряд да спре и попита офицер на Медичите, който предвождаше друг взвод:

— Знаеш ли какво е положението?

— Паци са нахлули откъм задния вход и са отворили вратите отвътре. Нашите хора обаче ги удържат в двора. С малко късмет ще успеем да ги обкръжим.

— Някой забелязал ли е Франческо де Паци?

— Охранява задния вход с мъжете си. Ако го отблъснем, със сигурност ще ги приклещим в капан.

— Да вървим! — викна Ецио на воините си.

Прекосиха тичешком площада и се шмугнаха в тясната уличка, заобикаляща северната стена на сградата, по която преди много време един съвсем различен Ецио се бе изкатерил към прозореца на бащината килия. Свиха в първата пряка вдясно и веднага се натъкнаха на войниците на Паци, предвождани от Франческо.

Той разпозна Ецио и извика:

— Откъде се появи? Не заслужаваш да живееш! Уби сина ми!

— Той се опита да ме убие!

— Убийте го! Убийте го!

Двата отряда се нахвърлиха яростно един срещу друг, размахали саби с почти отчаяна жестокост — войниците на Паци разбираха колко важно е да опазят пътя си за отстъпление. Студена ярост завладя сърцето на Ецио. Той си проправи път към Франческо, който бе заел позиция с гръб към стената на замъка. Ецио беше избрал от оръжейницата на Медичите добре балансиран меч с острие от толедска стомана, но ръката му не бе свикнала с оръжието и в резултат ударите му не бяха ефикасни както обикновено. Раняваше, но не успяваше да убие изпречилите се на пътя му противници. Франческо забеляза това.

— Смяташ се за майстор на меча, а, момче? Само че не те бива за убиец! Нека ти дам урок!

Тя се хвърлиха един срещу друг, от остриетата на оръжията им се разлетяха искри. Ецио обаче разполагаше с повече свобода на движение и скоро умора налегна двайсет години по-възрастния от него Франческо, макар денят му да не бе толкова изтощителен.

— Войници! — извика той. — Към мен!

Ала мъжете му се бяха разбягали или бяха паднали под мечовете на воините на Медичи. Франческо и Ецио бяха останали сами един срещу друг. С отчаян поглед Франческо потърси път за отстъпление. Оставаше му само един изход — през самия замък. Той отвори вратата зад гърба си и се заизкачва по каменното стълбище, виещо се нагоре по вътрешната стена. Ецио предположи, че понеже повечето привърженици на Медичите са струпани пред сградата, където се водеше най-разгорещената битка, навярно никой не охранява тила. Втурна се след Франческо към втория етаж.

Залите пустееха — всички обитатели на замъка, освен половин дузина изплашени чиновници, които се разбягаха, щом ги зърнаха, бяха в двора и се опитваха да удържат наемниците на клана Паци. Франческо и Ецио прекосиха тичешком украсените с позлатена ламперия просторни зали. Накрая се озоваха на балкон, високо над Пиаца дела Синьория. Отдолу долиташе шумът от битката и Франческо изкрещя отчаяно за помощ. Нямаше кой да го чуе обаче, а пътят му за бягство беше отрязан.

— Бий се! — извика Ецио. — Сами сме!

— Meledetto27!

Ецио замахна с меча и прониза лявата му ръка.

— Хайде, Франческо! Къде остана смелостта, с която погуби баща ми? Която движеше ръката ти, когато уби Джулиано?

— Върви по дяволите!

Франческо посегна с меча, но умората си каза думата и острието се размина с целта. Той залитна напред. Ецио отскочи встрани, вдигна крак и затисна острието на сабята му, поваляйки го на земята.

Преди Франческо да се съвземе, Ецио стъпи върху ръката му и го принуди да пусне дръжката на оръжието си. После го сграбчи за рамото и го обърна по гръб. Докато противникът му се мъчеше да се изправи, той го ритна безпощадно в лицето. Франческо прибели очи и припадна. Ецио коленичи и продължи да налага с юмруци изгубилия свяст мъж. Свали ризницата и жакета му, разкривайки бледата жилава плът под тях. Не намери никакви документи, нищо съществено. Само няколко флорина в кесия.

Ецио захвърли меча и извади камата. Коленичи, положи длан под шията на Франческо и го повдигна. Лицата им почти се докосваха.

Франческо отвори клепачи. В очите му се четяха страх и ужас.

— Пощади ме! — заекна той.

В този момент откъм двора долетяха тържествуващи викове. Ецио се заслуша. Разбра, че войниците на Паци са победени.

— Да те пощадя ли? — попита той. — По-скоро бих пощадил бесен вълк.

— Не! — изпищя Франческо. — Умолявам те!

— Това е за баща ми! — викна Ецио и го прониза в корема. — Това е за Федерико! — Нанесе нов удар. — Това за Петручо! А това за Джулиано!

От раните на Франческо бликна кръв и оплиска Ецио. Той обаче не спря, докато в ума му не изплуваха думите на Марио: „Не ставай като него“. Изправи се на крака. В очите на Франческо още светеха последни искрици живот. Той промърмори нещо. Ецио се приведе да чуе.

— Свещеник… свещеник… смили се… доведи ми свещеник!

Гневът на Ецио бе стихнал и той осъзна потресено колко жестоко е убил врага. Кредото на асасините не допускаше такава ненавист.

— Няма време — отвърна той. — Ще заръчам да прочетат молитва за душата ти.

В гърлото на Франческо забълбука кръв. Крайниците му застинаха и се разтърсиха в предсмъртна агония. Главата му се отметна назад, а устата се разтвори широко в невъзможната битка с последния и непобедим враг, пред когото всички неизбежно се изправяме. Накрая той се отпусна като празна торба — сбръчкано, дребно, безжизнено бледо създание.

— Requiescat in pace — прошепна Ецио.

В този миг откъм площада се надигнаха нови крясъци. Откъм югозападния му край се втурнаха шейсетина мъже. Ецио веднага разпозна водача им — Джакопо, чичото на Франческо! Войниците развяваха знамето на Паци.

— Свобода! — крещяха те. — Свобода за хората!

Силите на Медичите се спуснаха към тях, но очевидно бяха изтощени и по-малобройни.

Ецио се обърна към безжизненото тяло.

— Е, Франческо — рече той. — Хрумна ми как да изкупиш греха си, макар и посмъртно.

Той подхвана изненадващо лекия труп през раменете, повдигна го и го изнесе на балкона. Издърпа въжето, на което висеше някакъв флаг, и овърза с него врата на мъртвеца. После бързо омота другия край около здрава каменна колона и с всички сили преметна тялото през парапета. Въжето се изопна рязко, а бездиханният Франческо увисна с краката надолу над двора.

Ецио се скри зад колоната и извика гръмогласно:

— Джакопо! Джакопо де Паци! Виж! Водачът ви е мъртъв! Каузата ви се сгромоляса!

Видя как Джакопо вдига очи и застива. Мъжете му също се разколебаха. Поддръжниците на Медичите проследиха погледите им, закрещяха тържествуващо и се нахвърлиха върху противниците. Наемниците на Паци отстъпиха и побягнаха.

След няколко дни кланът Паци бе напълно обезвреден. Вещите и имотите им бяха разграбени, семейните им гербове разкъсани и стъпкани. Въпреки призивите на дук Лоренцо за снизхождение, флорентинската тълпа преследваше и убиваше всеки симпатизант на клана, до когото се добереше, макар неколцина от по-изтъкнатите му поддръжници да успяха да избягат. Само един заловен бе помилван — Рафаеле Риарио, племенник на папата, когото Лоренцо смяташе за твърде почтен и наивен, за да е участвал в заговора. Мнозина от съветниците на дука обаче изразиха мнение, че жестът му е предизвикан по-скоро от прекалена човечност, отколкото от политическа мъдрост.

Сикст IV се разяри и заклейми Флоренция, но иначе беше напълно безпомощен и флорентинците пренебрегнаха яростта му.

Ецио бе сред първите, извикани на аудиенция при дука. Лоренцо стоеше на балкона с изглед към Арно и наблюдаваше реката. Все още превързаните му рани вече заздравяваха и страните му бяха възвърнали цвета си. Възправената му гордо фигура издаваше защо флорентинците го наричаха с прозвището Il Magnifico — Великолепния.

Поздравиха се и Лоренцо махна към водите:

— Знаеш ли, Ецио, когато бях на шест, паднах в реката. Веднага усетих как мрачните й дълбини ме повличат към смъртта. Ала се събудих от хлипането на майка си. До нея стоеше непознат мъж — мокър до кости и усмихнат. Тя ми обясни, че той ме е спасил. Името му беше Аудиторе. Така започна дългото и благодатно приятелство между семействата ни. — Той изгледа сериозно Ецио. — Съжалявам, че не успях да се притека на помощ на близките ти.

Ецио не знаеше как да отговори. Разбираше, но не приемаше студения свят на политиката, където границите между доброто и злото често се размиват.

— Знам, че ако ви беше по силите, не бихте се поколебали да ги спасите — рече най-сетне той.

— Поне семейното ти имение е запазено и под закрилата на властта. Назначих някогашната ви икономка — Анета — за домоуправител. Поех разходите за персонал и охрана. Каквото и да се случи, домът ти ще те очаква, когато пожелаеш да се завърнеш.

— Щедър сте, Altezza.

Ецио замълча. Замисли се за Кристина. Твърде късно ли е да разтрогне годежа, да се омъжи за него и да му помогне отново да вдъхне живот на рода Аудиторе? Ала двете бързотечни години го бяха променили неузнаваемо. Вече го зовеше друг дълг — дългът към Ордена на асасините.

— Извоювахме забележителна победа — каза той накрая. — Но войната не е спечелена. Много от враговете ни успяха да избягат.

— Флоренция обаче е в безопасност. Папа Сикст се опита да склони Неапол да се изправи срещу нас, но аз разубедих Фердинандо. Болоня и Милано също няма да тръгнат срещу мен.

Ецио не можеше да сподели с дука в каква по-сериозна битка е въвлечен. Не беше сигурен, че той е посветен в тайните на асасините.

— В името на сигурността ни — започна той — моля за разрешение да издиря Джакопо де Паци.

Лицето на Лоренцо помрачня.

— Този страхливец! — ядно отрони той. — Побягна като заек!

— Имате ли представа накъде?

— Не — поклати глава Лоренцо. — Добре са се укрили. Шпионите ми докладваха, че Барончели се опитва да се добере до Константинопол, но останалите…

— Кажете ми имената им — настоя Ецио и непоколебимият му тон подсказа на Лоренцо, че никой не може да се изпречи безнаказано на пътя на този младеж.

— Бих ли могъл да забравя имената на убийците на брат си? Ако ги откриеш, ще ти бъда длъжник докрай. Търси свещениците Антонио Мафей и Стефано де Баноне. Вече споменах Бернардо Барончели. Има още един — не е замесен лично в убийството, но е опасен съюзник на враговете ни — архиепископът на Пиза Франческо Салвиати. И той е от фамилията Риарио — папските хрътки. Пощадих братовчед му. Старая се да не заприличвам на тях. Понякога се чудя дали постъпвам мъдро…

— Имам списък. Имената им ще бъдат добавени в него — отвърна Ецио и се накани да се сбогува.

— Накъде ще се отправиш? — попита Лоренцо.

— Първо ще се върна при чичо си в Монтериджони. Там ми е базата.

— Върви тогава и Бог да те закриля, приятелю. Но преди да се сбогуваме, искам да ти дам нещо, което навярно ще те заинтригува.

Лоренцо отвори кожената кесия върху колана си и извади пергамент. Още преди да го разгърне, Ецио разбра какво представлява.

— Спомням си как преди години разговаряхме с баща ти за древни ръкописи — прошепна Лоренцо. — Споделен интерес. Знам, че е превел няколко. Ето, вземи този — открих го между документите на Франческо де Паци и понеже вече не му трябва, реших, че може да ти допадне. Напомни ми за баща ти. Може би ще го прибавиш към… колекцията му?

— Много съм ви благодарен, Altezza.

— Предположих, че ще те зарадвам — каза той, а тонът му накара Ецио да се почуди какво всъщност знае. — Надявам се да ти бъде от полза.

Преди да се подготви за пътуването, Ецио побърза да посети Леонардо да Винчи с новата страница от Кодекса, получена от Лоренцо. Въпреки събитията през последните седмици, в ателието всичко си беше постарому.

— Радвам се, че си жив и здрав, Ецио — посрещна го Леонардо.

— Виждам, че суматохата не е засегнала и теб — отвърна Ецио.

— Казах ти — оставят ме на мира. Мислят ме или за луд, или за покварен, или за твърде опасен и не ме закачат. Ала пийни малко вино. Някъде трябва да има и сладкиш, ако не е мухлясал… икономът ми е абсолютно некадърен… и ми кажи какво те води насам.

— Напускам Флоренция.

— Толкова бързо? Разбрах, че си героят на деня! Защо не поостанеш да се насладиш на славата?

— Нямам време.

— Впускаш се пак по следите на враговете?

— Откъде знаеш?

— Благодаря, че се отби да се сбогуваме — усмихна се художникът.

— Преди да тръгна — каза Ецио, — ти донесох още една страница от Кодекса.

— Добра новина наистина! Ще ми я покажеш ли?

— Разбира се.

Леонардо разгърна внимателно пергамента.

— Картината започва да се прояснява — рече той. — Все още не разбирам какво представлява схемата на втори план, но написаното ми говори нещо. Изглежда е описание на ново оръжие. — Той стана и донесе няколко стари и крехки на вид книги. — Да видим… Твърдя, че който и да е изобретателят, много е изпреварил времето си. Дори механизмът… — Той замълча замислено. — Аха! Ясно! Разполагаме със схема на ново острие, Ецио — поставя се в механизма, който носиш върху китката си, на мястото на камата.

— Каква е разликата?

— Ако изляза прав, новото оръжие е доста неприятно — кухо е в средата, забелязваш ли? И през тръбичката, скрита в острието, се инжектира отрова в противника. Смърт с един удар! С това оръжие ще бъдеш буквално непобедим!

— Можеш ли да го изработиш?

— При същите условия?

— Разбира се.

— Добре! С колко време разполагам?

— До края на седмицата? Трябва да се подготвя и… и искам да се сбогувам с някого. Но не бива да се бавя.

— Пришпорваш ме! Но инструментите, които използвах предишния път, са ми под ръка, а и помощниците ми се шлифоваха, така че… Дадено!

Ецио използва времето да уреди делата си в града, да си събере багажа и да изпрати писмо по куриер до Монтериджони. На няколко пъти отлага последната си задача, но знаеше, че няма как да я загърби. Най-сетне — предпоследната вечер преди отпътуването — се запъти към имението на семейство Калфучи. Краката му тежаха като олово.

Когато приближи обаче, забеляза, че домът е тъмен и залостен. Съзнаваше колко безумно постъпва, но не се удържа и се покатери на балкона на Кристина. Капаците на прозорците бяха спуснати. Латинките в саксиите бяха увяхнали. Слезе изморено. Мрак бе обладал сърцето му. Остана край прага като в унес, незнайно колко, но явно някой го беше забелязал. Прозорецът на първия етаж се разтвори и една жена подаде глава.

— Няма никого. Синьор Калфучи разбра, че се задават неприятности, и отведе семейството в Лука — оттам е годеникът на дъщеря му.

— Лука?

— Да. Дочух, че семействата са се сближили много.

— Кога ще се върнат?

— Не знам. — Жената го изгледа изпитателно. — Познавам ли ви?

— Не мисля.

Цяла нощ Ецио сънува ту Кристина, ту кървавия край на Франческо де Паци.

Утрото беше мрачно, сякаш в синхрон с настроението му. Той се запъти към ателието на Леонардо, радостен, че напуска Флоренция още същия ден. Новото оръжие беше готово — камата бе изработена от тъмносива стомана, а острието наточено докрай — с лекота би разсякло подхвърлена във въздуха копринена кърпичка. Отворът на върха му бе почти незабележим.

— Отровата е в дръжката. Освобождава се, щом натиснеш с мускула на ръката бутона от вътрешната страна. Внимавай, много е чувствителен!

— Каква отрова да използвам?

— Като за начало го заредих с извлек от бучиниш, но щом свърши, попитай някой лекар.

— Отрова? От лекар?

— Във високи концентрации онова, което лекува, може и да убива.

Ецио кимна тъжно.

— Отново съм ти длъжник.

— Ето ти страницата от Кодекса. Скоро ли тръгваш?

— Нищо не застрашава Флоренция — засега. Но мен ме чака още работа.