Ренесанс

14.

Отне доста време, а и скептичният главен ковчежник на гилдията на крадците го подложи на безкраен кръстосан разпит, но В крайна сметка Ецио успя да приложи наученото от Паола и заедно с най-добрите от гилдията отмъкваше кесии и обираше колкото е възможно повече богати търговци от кликата на Емилио. Няколко месеца по-късно в компанията на „колегите“ си — понеже вече се кичеше с титлата „почетен член на сдружението“ — той донесе две хиляди дуката — сумата, необходима на Антонио да поднови операцията срещу Емилио.

Платиха обаче висока цена. Някои членове на гилдията попаднаха в ръцете на стражите и ги арестуваха. И сега се оказа, че разполагат с необходимите средства, но хората не им достигнат.

Емилио Барбариго обаче допусна арогантна грешка. За назидание на гражданството той разположи железните клетки със заловените крадци из контролирания от него район. Ако ги беше оставил в тъмницата на замъка, и Бог не би успял да ги измъкне оттам, но Емилио предпочете да ги измъчва на показ и да ги умори публично — лиши затворниците от вода и храна, и понечеха ли да заспят, стражите ги сръгваха с тояги.

— Няма да издържат и шест дни без вода и храна — рече Уго на Ецио.

— Какво смята Антонио?

— Че трябва да планираш как да ги освободим.

„Колко още доказателства за предаността ми са му нужни?“ — запита се мислено Ецио, но тутакси осъзна, че всъщност вече е спечелил доверието на Антонио, след като Принца на крадците му възлага тази съдбоносна мисия. Нямаше време за губене.

С Уго тайно проследиха движението на стражите. Оказа се, че отряд войници непрекъснато обикаля клетките една след друга. Макар около всяка да се мотаеше тълпа зяпачи, сред които навярно и шпиони на Барбариго, Ецио и Уго решиха да рискуват. През нощта, когато любопитните бяха далеч по-малко, те се присламчиха до първата клетка, щом стражарите поеха към втората. Когато онези се скриха от погледа им, разбиха катинарите, а шепата зяпачи — които не даваха пет пари кому ще се усмихне късметът, стига да се позабавляват — ги окуражиха с аплодисменти. Неколцина ги последваха към втората и дори към третата клетка. Мъжете и жените, които освободиха общо двайсет и седмина — бяха в окаяно състояние след почти тридневния тормоз, но поне не бяха оковани и Ецио ги съпровождаше до кладенците в центъра на площадчетата, за да задоволят първата си и най-належаща нужда — жаждата.

След успешно изпълнената мисия, продължила от здрач до зори, Ецио прочете в очите на Уго и освободените му събратя дълбоко уважение.

— Спасяването на братята и сестрите ми не беше просто проява на милосърдие, Ецио — рече Уго. — Тези… колеги ще играят жизненоважна роля занапред. И — тържествено добави той — нашата гилдия ти дължи огромна признателност.

Всички се завърнаха заедно в щабквартирата. Антонио прегърна Ецио, но лицето му остана сериозно.

— Как е Роза? — попита Ецио.

— По-добре, но раната е по-тежка, отколкото смятахме. А и нея не я свърта на едно място!

— Такава си е.

— Наистина… Иска да те види.

— Поласкан съм.

— Защо? Та ти си героят на деня!

След няколко дни извикаха Ецио в кабинета на Антонио. Свари го да се взира замислено в макета на Палацо Сета. Дребните дървени манекени бяха разположени около него, а в съседство лежеше купчина листове с бележки и изчисления.

— О! Ецио!

— Господине.

— Току-що се завърнах от малък набег на вражеска територия. Успяхме да отмъкнем три лодки, снабдяващи със снаряжение замъка на Емилио. И решихме да организираме малък маскарад, преоблечени в униформи на стрелци от армията на Барбариго.

— Блестяща идея! Така ще влезем в крепостта без никакъв проблем! Кога потегляме?

Антонио вдигна ръка.

— Не прибързвай, драги. Има едно усложнение и ще те помоля за съвет.

— За мен е чест.

— Не, наистина ценя мнението ти. И така… от несъмнено достоверен източник научих, че Емилио е подкупил неколцина от хората ми да му станат шпиони… не можем да нападнем, преди да се разправим с предателите. Виж, знам, че мога да разчитам на теб, а и в гилдията все още не те познават добре. Смяташ ли, че ще се справиш, ако ти дам известни ориентири за местонахождението на предателите? Ще вземеш за подкрепление Уго и когото още пожелаеш.

— Месер Антонио, крахът на Емилио е колкото твоя, толкова и моя кауза. Да обединим усилия.

— Точно така очаквах да ми отговориш — усмихна се Антонио. — Той махна на Ецио да се приближи до масата край прозореца, върху която бяха разпънати няколко карти. — Ето я картата на града. Предателите се събират, както ми докладваха моите шпиони, в тази таверна — Ил Векио Спекио. Там се свързват с агентите на Емилио, обменят информация и получават заповеди.

— Колко са?

— Петима.

— Как да постъпя с тях?

— Убий ги, приятелю — впи очи в неговите Антонио.

На другия ден по залез-слънце Ецио поведе мъжете, които лично бе подбрал. Планът му беше готов. Нареди на всички да облекат униформи на войници на Барбариго от „конфискуваните“ от Антонио лодки. Според Антонио Емилио смяташе, че снаряжението се е изгубило по море. Тоест — хората му нямаше да заподозрат нищо. С Уго и още четирима Ецио влезе в Ил Векио Спекио скоро след мръкване. Ханът беше любимо свърталище на войниците на Емилио, ала по това време единствените посетители бяха предателите и техните надзорници. Мъжете изгледаха безразлично униформените. Обърнаха внимание на новодошлите едва когато ги заобиколиха. Уго свали качулката, разкривайки лицето си в мътната светлина в таверната. Изумени и уплашени, конспираторите скочиха на крака. Ецио положи ръка върху рамото на човека до него и с пестеливо движение заби камата си между очите му. Уго и другите от отряда се погрижиха същата участ да сполети мигновено и останалите предатели.

Междувременно раната на Роза заздравяваше постепенно, но с неудовлетворително за буйния й темперамент темпо. Тя се движеше вече, но с бастун, а кракът й още беше превързан. Ецио — молейки мислено за прошка Кристина Калфучи — често търсеше компанията й.

— Привет, Роза! — поздрави я той както обикновено една сутрин. — Как е положението? Виждам, че кракът ти е по-добре.

— Омръзна ми да чакам — сви рамене Роза. — А ти? Как намираш града ни?

— Великолепен е. Но как свиквате с миризмата на каналите?

— Не ни прави впечатление. На нас не биха ни харесали прашните и кални улици на Флоренция… Та какво те води при мен този път?

— Каквото предполагаш и каквото не предполагаш? — усмихна се Ецио и след кратко колебание продължи — Надявах се да ме научиш да се катеря като теб.

Тя потупа крака си.

— Като мен навремето — поправи го. — Но ако е спешно, приятелят ми Франко може да ме замести. — Тя надигна глас: — Франко!

На прага почти веднага се появи пъргав тъмнокос младеж и Ецио — за свое огромно разочарование — изпита ревност, достатъчно очевидна да я забележи и Роза.

— Не се безпокой, скъпи — усмихна се тя, — той е заклет гей, но е жилав като тръстика, франко! Искам да покажеш на Ецио някои от триковете си.

Роза погледна през прозореца. На стената на изоставената сграда отсреща имаше бамбуково скеле, овързано с кожени ремъци. Тя го посочи.

— Изкатерете се по него като за начало.

До обяд — цели три часа — Ецио преследваше Франко по скелето под строгите напътствия на Роза. Накрая успяваше да превземе главозамайващи висоти с почти същата скорост и пъргавина като наставника си. Научи се и как да подскача нагоре от една опора към друга, макар да се съмняваше, че в това отношение ще постигне майсторството на Роза.

— Обядвай леко — посъветва го тя, спестявайки похвалите. — Не сме приключили за днес.

В ранния следобед го заведе на площада, където се извисяваше „Фрари“ — масивна църква от червени тухли. Те измериха с погледи колосалната постройка.

— Изкачи я — нареди Роза. — До върха. И те искам тук долу, преди да съм преброила до триста.

Ецио се потеше, напрегнал мускули до краен предел, от напрежението му се виеше свят.

— Четиристотин трийсет и девет — обяви Роза, когато слезе при нея. — Пак!

След петия опит изтощеният и плувнал в пот мъж искаше само едно — да прасне Роза по лицето. Това желание обаче се изпари в небитието, когато тя усмихнато съобщи:

— Двеста деветдесет и три. Почти си готов.

Минувачите, събрали се да погледат, го възнаградиха с аплодисменти.