Ренесанс

5.

Кварталът с оживените тесни улички, където се намираше ателието на Леонардо, не бе далеч от къщата за удоволствия на Паола, ала Ецио трябваше да прекоси просторния и многолюден Пиаца дел Домо. Тук наскоро заучените умения за сливане с тълпата се оказаха особено полезни. От екзекуцията бяха минали десет дни. Алберти навярно смяташе, че Ецио отдавна е напуснал Флоренция, но той не искаше да поема никакви рискове. На същото мнение — съдейки по множеството стражари на площада — явно бе и съдията. Из града несъмнено сновяха и цивилни шпиони. Ецио вървеше със сведена глава, особено докато крачеше между катедралата и Баптистерията, където площадът бе най-оживен. Мина край камбанарията на Джото, вдъхваща респект у обитателите на Флоренция повече от век и половина, и покрай внушителния червен катедрален купол на Брунелески, издигнат едва преди петнайсет години, ала не вдигна очи към тях, макар да забеляза как групи френски и испански туристи се взират нагоре с възторжена почуда и в сърцето му се надигна вълна от гордост за родния град. Беше ли обаче все още негов този град?

Потискайки мрачните мисли, Ецио бързо прекоси южния край на площада и се запъти към ателието на Леонардо. Казаха му, че маестрото си е у дома — в задния двор. Ателието изглеждаше още по-разхвърляно, макар в хаоса да личеше някаква методичност. Към предметите, които Ецио бе забелязал предния път, се бяха прибавили нови, а от тавана висеше странна дървена конструкция, наподобяваща скелет на прилеп. Върху един от стативите беше подпрян голям пергамент в дъсчена рамка. В ъгъла под невъзможно заплетена схема Леонардо бе изписал някакви нечетливи драскулки. Към Аниоло се бе присъединил нов помощник — Иноченто — и двамата се опитваха да сложат донякъде в ред ателието, описвайки вещите, за да не им изгубят дирите.

— В задния двор е — повтори Аниоло. — Просто иди. Няма да има проблем.

Леонардо бе погълнат от прелюбопитна дейност. Навсякъде из Флоренция се продаваха пойни птички. Хората закачаха клетките пред прозорците си, за да се наслаждават на трелите им. Когато песнопойците умираха, просто ги сменяха с други. Край художника бяха подредени дузина клетки и Ецио го видя как придърпва едната, отваря малката вратичка, вдига клетката и наблюдава как конопарчето (в този случай) намира изхода, провира се навън и отлита. Леонардо го проследи зорко как се отдалечава и посегна към друга клетка, но забеляза Ецио.

Усмихна му се обаятелно и топло и го прегърна. После лицето му доби сериозно изражение.

— Ецио! Приятелю мой! Не очаквах да те видя повече след всичко, което преживя. Ала заповядай. Добре си дошъл! Изчакай ме само минутка, няма да се бавя.

Младежът проследи как художникът освобождава една след друга чучулиги, червенушки, дроздове и далеч по-скъпите от тях славеи, наблюдавайки ги внимателно.

— Какво правиш? — почуди се Ецио.

— Всеки живот е ценен — отвърна простичко Леонардо. — Не понасям да виждам сродните ми създания затворени в клетка единствено защото имат прекрасни гласове.

— Само затова ли ги пускаш на свобода? — Ецио подозираше, че има и по-потаен мотив.

Леонардо се ухили, но не отговори направо.

— Вече не ям и месо. Нима горките животни трябва да умират само защото са ни вкусни?

— Иначе фермерите ще останат без работа.

— Могат да отглеждат зърно.

— Каква скука! А и пазарът ще се пресити с пшеница.

— О, забравих, че си finanziatore! Забравям и добрите си обноски. Какво те води насам?

— Ще те помоля за услуга, Леонардо.

— С какво бих могъл да ти помогна?

— Наследих… нещо от баща си, което искам да поправиш, ако можеш.

Очите на Леонардо светнаха.

— Разбира се! Последвай ме! Ще влезем в стаята ми — момчетата както винаги са хвърлили ателието в пълен безпорядък. Понякога се чудя защо изобщо ги наемам.

Ецио се усмихна. Започваше да се досеща защо, ала същевременно усещаше, че първата любов на Леонардо е — и винаги ще си остане — изкуството.

— Заповядай — покани го Леонардо.

По-малкото помещение бе дори по-разхвърляно от ателието, ала сред купищата книги, мостри и пергаменти, изписани със същия неразгадаем шифър, художникът, както обикновено (и в контраст с обстановката) безупречно облечен и напарфюмиран, успя да освободи малко място върху голямата чертожна дъска, внимателно натрупвайки част от документите на купчина.

— Извини ме за безпорядъка — каза той. — Ала поне си намерихме оазис! Да видим какво ми носиш. Освен ако не искаш да изпиеш първо чаша вино?

— Не, не.

— Добре — нетърпеливо каза Леонардо. — Покажи ми го тогава!

Ецио извади нежно острието, кожената гривна и механизма, които предварително бе увил в загадъчния пергамент от сандъка на баща си. Леонардо се опита да сглоби частите. Напразно. И сякаш се отчая.

— Не знам, Ецио — подхвана той. — Този механизъм е стар, много стар, но е и сложен и бих казал, изпреварил дори нашето време. Удивително! — Той вдигна поглед. — За пръв път виждам подобно нещо. Но се опасявам, че съм безпомощен без оригиналната схема.

После посегна към пергамента, за да прибере частите.

— Почакай! — възкликна той и се варя в написаното.

Остави настрани счупеното острие и кожената гривна, разтвори листа, зачете се и затършува из редицата стари книги и ръкописи на полицата до него. Намери каквото търсеше, постави двете книги върху масата и вглъбено ги запрелиства.

— Какво правиш? — попита Ецио.

— Много интересно… — рече Леонардо. — Изглежда е страница от сборник с древни ръкописи.

— Какво?

— Част от манускрипт. Не е печатан, а е писан на ръка. Явно наистина датира от дълбока древност. Имаш ли и други?

— Не.

— Жалко. Не бива да се късат страници от такива книги — възмути се Леонардо. — Освен ако цялата…

— Какво?

— Нищо. Съдържанието е закодирано. Ала ако теорията ми е правилна… тези схеми навярно…

Ецио замълча очаквателно, но Леонардо потъна в своя собствен свят. Младежът седна и търпеливо зачака, докато маестрото разлистваше книги и свитъци, четеше съсредоточено, сверяваше текстовете и с лявата ръка си водеше бележки на чудатото огледално писмо, което често използваше. Ецио остана с впечатлението, че не е единственият, който живее потайно. Беглите му наблюдения върху дейността в ателието го навеждаха на мисълта, че ако Църквата надуши с какво се занимава Леонардо, бесилото му е в кърпа вързано.

Най-сетне маестрото вдигна поглед. Ецио обаче беше задрямал.

— Забележително — измърмори на себе си художникът, а после повтори по-силно: — Забележително! Ако разместим буквите и вземем всяка трета…

Той придърпа острието, кожената гривна и механизма. Извади изпод масата кутия с инструменти, завинти менгеме и тихо се зае за работа. Минаха час, два… Ецио спеше дълбоко, упоен от топлото ухание в стаята и ритмичното почукване и стържене. Накрая…

— Ецио! Събуди се!

— А?

— Виж!

Леонардо посочи към масата. Острието на камата — напълно възстановено — бе прикрепено към странния механизъм, а той на свой ред — към кожената гривна. Леонардо ги беше почистил и изглеждаха като нови, но не блестяха.

— Реших да не полирам метала — обясни Леонардо. — Оставих го матов като римско оръжие. Иначе ще блести издайнически на слънцето.

Ецио взе оръжието и опита тежестта му. Беше леко, но якото острие бе съвършено балансирано. За пръв път виждаше нещо подобно — изскачаща изневиделица кама, която може да прикрие над китката си. С едно сгъване на ръката острието се изстрелваше напред, готово да пронизва или да срязва според желанието на притежателя си.

— Смятах те за миролюбив човек — рече Ецио, спомнил си птиците.

— Идеите вземат връх — решително отвърна Леонардо. — Каквито и да са. А сега — добави той, изваждайки чук и длето от кутията с инструменти — ти си десничар, нали? Добре. Постави тогава десния си безименен пръст върху тази дъска.

— Защо?

— Съжалявам, но няма друг начин. Острието изисква пълна жертвоготовност от страна на притежателя си.

— Какво искаш да кажеш?

— Действа само ако безименният пръст липсва.

Ецио примигна. През ума му пробягаха десетки образи — припомни си мнимата преданост на Алберти към баща му, как съдията го успокояваше по-късно, след ареста на Джовани, последвалата екзекуция, опита да го заловят. Той стисна зъби.

— Давай!

— Дали да не използвам секира? Ще се получи по-чист разрез. — Леонардо извади малка брадвичка от чекмеджето под масата. — Сега постави пръста…

Леонардо вдигна секирата. Ецио се мобилизира. Затвори очи. Чу как острието се забива в дървото — туп! — ала не усети болка. Отвори очи. Секирата беше забита в гредата — на сантиметри от ръката му, която обаче бе непокътната.

— Ти, кучи сине! — викна гневно Ецио, възмутен от безвкусната шегичка.

Леонардо вдигна ръце.

— Спокойно! Просто малко забавление! Жестоко, признавам, ала не устоях. Реших да изпитам решимостта ти. А и първоначално оръжието наистина е изисквало такава жертва. Някаква древна церемония за инициация, доколкото схванах. Но аз го поусъвършенствах. И можеш да си задържиш пръстите. Виж! Острието излиза встрани от тях. Добавих и къса предпазна дръжка, която изскача едновременно с острието. Трябва да държиш пръстите си разперени само докато изскочи. Та така… пръстът ти е в безопасност. Ала няма да е зле да носиш ръкавици, когато използваш камата — много е остра.

Възхитен и благодарен, Ецио бързо забрави яда си.

— Удивително! — възкликна той. Прибра и извади камата няколко пъти, докато свикне с механизма. — Невероятно!

— Абсолютно! — съгласи се Леонардо. — Сигурен ли си, че нямаш и други страници като тази?

— Не, съжалявам.

— Е, слушай тогава — ако случайно ти попадне някоя, непременно ми я донеси. Моля те!

— Имаш думата ми! Колко ти дължа за…?

— За мен беше удоволствие. Много поучително. Няма нужда…

Прекъсна ги хлопане по входа на ателието. Леонардо забърза натам. Аниоло и Иноченто го погледнаха уплашено. Човекът от другата страна на вратата се развика:

— Отворете! По заповед на флорентинската стража!

— Момент! — изкрещя в отговор Леонардо и прошепна на Ецио: — Стой тук.

После отвори вратата и застана на прага, препречвайки пътя на стражаря.

— Ти ли си Леонардо да Винчи? — попита мъжът с отчетлив, авторитетен тон.

— С какво мога да ви услужа? — рече Леонардо и излезе на улицата, принуждавайки стражаря да отстъпи назад.

— Изпратен съм да те поразпитам.

Леонардо се премести така, че да избута стражаря с гръб към вратата на ателието.

— Какъв е проблемът?

— Докладваха ни, че току-що си приютил всепризнат враг на града.

— Аз? Да съм приютявал врагове? Нагла лъжа!

— Кога за последно видя и говори с Ецио Аудиторе?

— С кого?

— Не се занасяй с мен! Знаем, че си бил близък на семейството. Продал си на майката няколко свои драсканици. Ще се наложи май да ти опресня паметта. — Стражарят заби дръжката на алебардата си в корема на Леонардо. Маестрото изпищя болезнено, сгъна се одве и падна на земята. Стражарят го зарита. — По-разговорлив ли си вече? Не си падам по художници с меки китки.

Ецио вече бе успял да се измъкне тихо от ателието и да застане зад стражаря. Улицата изглеждаше безлюдна. Виждаше потната голя шия на мъжа. Беше време да пусне в действие новата си играчка. Вдигна ръка, натисна бутона на механизма и острието безшумно изскочи навън. Със сръчно движение на разтворената си дясна длан той прониза гърлото на стражаря. Безмилостно наточеното острие си проби с леснина път през врата на мъжа. Той се свлече мъртъв още преди да докосне земята.

Ецио помогна на Леонардо да се изправи.

— Благодаря — рече потресеният художник.

— Съжалявам. Не исках да го убивам. Но нямаше време…

— Понякога не ни остава избор. Вече съм свикнал.

— Какво имаш предвид?

— Замесиха ме в случая „Салтарели“.

Ецио си спомни. Преди няколко седмици Джакопо Салтарели — модел на млад художник — бе нарочен, че проституира. Леонардо и още трима артисти бяха обвинени, че покровителстват младежа. Закриха процеса поради липса на доказателства, но клеймото си остана.

— Но в този град не преследваме хомосексуалистите — рече Ецио. — Нали затова германците използват нарицателното „флорентинска наклонност“?

— По принцип е незаконно — суховато отвърна Леонардо. — Налагат глоби. А хора като Алберти…

— Какво ще правим с тялото?

— О! То си е направо дар Божи. Помогни ми да го завлечем вътре, преди да ни видят. Ще го сложа при останалите.

— Дар Божи? Останалите?

— В избата е доста студено. Запазват се по цяла седмица. От време на време вземам по някой непотърсен от никого труп от болницата. Неофициално, разбира се. Правя им дисекция — помага ми за проучванията.

Ецио изгледа заинтригувано приятеля си.

— Какво?!

— Казах ти вече — интересно ми е да изследвам устройството на нещата.

Те извлякоха тялото извън полезрението на минувачите и Леонардо и двамата му помощници го понесоха по каменните стъпала към зимника.

— Ами ако изпратят някого да го търси? Да провери какво е станало с него?

— Ще отрека да съм го виждал — сви рамене Леонардо и намигна. — А имам и влиятелни приятели.

Ецио се смая.

— Е, изглеждаш доста самоуверен…

— Само не споменавай никому за инцидента.

— Няма. Благодаря ти за всичко, Леонардо.

— За мен беше чест. И не забравяй… — очите му светнаха алчно — ако намериш още страници от книгата, да ми ги донесеш. Кой знае какви други проекти съдържа.

— Обещавам!

Ецио се върна в дома на Паола в приповдигнато настроение, макар да не забрави да се прикрие сред множеството, докато крачеше към северната част на града.

Паола го приветства с облекчение.

— Забави се повече, отколкото очаквах!

— Леонардо е от бъбривите.

— Ала не е вършил само това, надявам се?

— О, не. Виж!

Той й показа закрепената на китката му кама. Извади я изпод ръкава си с ефектен размах и доволна момчешка усмивка.

— Впечатляващо!

— Да — огледа възторжено острието Ецио. — Ще трябва да се поупражнявам, за да не си отрежа някой пръст.

Паола го изгледа сериозно.

— Е, Ецио, вече си готов. Аз ти преподадох необходимите умения, Леонардо поправи оръжието ти. — Тя си пое дъх. — Сега трябва да осъществиш намисленото.

— Да — тихо отвърна Ецио, а лицето му отново помръкна. — Въпросът е как да се добера до месер Алберти.

— Дук Лоренцо се е върнал в града — замислено подхвана Паола. — Не е доволен от екзекуциите, извършени от Алберти в негово отсъствие, ала няма как да се опълчи на съдията. Както и да е… утре вечер маестро Верокио ще демонстрира последното си творение в Санта Кроче. Ще присъства каймакът на флорентинското общество, включително Алберти. — Тя го погледна. — Смятам, че и ти трябва да отидеш.

Ецио разбра, че скулптурата, която щяха да приветстват, е бронзова статуя на Давид — библейския герой, с когото градът се идентифицираше заради местоположението си между двама Голиати — Рим на юг и алчните за нови земи френски крале на север. Семейство Медичи бе възложило на Верокио да извае статуята, която трябваше да се възправи на Палацо Векио. Маестрото се бе заел с нея преди три-четири години. Носеха се слухове, че главата е изваяна по подобие на лика на най-красивия чирак на Верокио по онова време — някой си Леонардо да Винчи. Във всеки случай събитието се очакваше с нетърпение и хората вече обсъждаха какво да облекат през въпросната вечер.

Други грижи вълнуваха Ецио.

— Наглеждай майка ми и сестра ми, докато ме няма — помоли той Паола.

— Сякаш са моя кръв — обеща Паола.

— А ако нещо се случи с мен…

— Не губи вяра и няма да се случи.

Идната вечер Ецио пое отрано към Санта Кроче. Няколко часа се подготвя — упражнява се с новото оръжие, докато реши, че се справя задоволително. Мислите му се връщаха към сетните мигове на баща му и братята му, а грубият глас, с който Алберти бе произнесъл присъдата, кънтеше ясно в главата му.

Когато наближи Санта Кроче, различи две фигури, крачещи пред него малко встрани от група телохранители, върху чиито униформи блестяха значки с по пет червени кръга на жълт фон. Двамата очевидно спореха. Ецио избърза напред, за да ги чува. Те спряха пред портала на църквата, а той се притаи незабелязано наблизо. Мъжете си разменяха остри реплики. Единият беше Уберто Алберти, другият — строен млад мъж, наближаващ трийсетте, с издаден нос и волеви черти, пищно облечен, с червена шапка и мантия, над която носеше сребристосивкава туника. Дук Лоренцо — Il Magnifico, Великолепния, както го наричаха поданиците му за омерзение на семейство Паци и тяхната фракция.

— Не можеш да ме виниш — казваше Алберти. — Действах на базата на информация и неоспорими улики. Действах законно и изпълнявах служебния си дълг!

— Не! Ти престъпи границите, Алберти, и се възползва от отсъствието ми. Аз съм повече от недоволен.

— С какво право говориш за граници? Ти оглави този град, стана дук без формалното съгласие на градския съвет или на когото и да било!

— Нищо подобно!

Алберти се разсмя саркастично.

— Не би си признал, естествено! Ти винаги си невинен! Колко удобно! Обградил си се в Кареджи с мъже, които според всички останали проявяват опасно свободомислие — Фичино, Мирандола и този нехранимайко Полициано! Най-сетне обаче видяхме докъде се простира властта ти — с две думи, доникъде, влиянието ти практически се свежда до нула! Случилото се даде добър урок на съюзниците ми и на мен самия!

— Да, твоите съюзници от клана Паци. Те движат конците, нали?

Алберти разгледа обстойно ноктите си, преди да отговори:

— Подбирай си по-предпазливо думите, дук Лоренцо. Иначе ще привлечеш опасно внимание!

Заплахата обаче не прозвуча особено убедително.

— Ти трябва да си сдържаш езика, Алберти! И предай този съвет на приятелите си — приеми го като предупреждение.

С тези думи Лоренцо се устреми, последван от телохранителите си, към двора на църквата. След секунда, измърморвайки под нос някаква ругатня, съдията го последва. На Ецио му се стори, че Алберти хули себе си.

За случая колоните в закрития двор на църквата бяха драпирани в златоткано кадифе, в което ослепително се отразяваха светлините на хиляди свещи. На трибуна до фонтана в центъра свиреха музиканти, а на друга се възправяше бронзовата статуя — фигура с почти човешки ръст и неотразима красота. Ецио влезе, прикривайки се зад колоните и в сенките, и видя как Лоренцо поздравява маестрото. Разпозна и мистериозния мъж в качулата роба, който седеше до Алберти по време на екзекуцията.

На известно разстояние различи и съдията, заобиколен от възторжени членове на местната аристокрация. От дочутото Ецио разбра, че поздравяват Алберти, задето е отървал града от проказата на семейство Аудиторе. Явно, освен приятели, във Флоренция баща му си беше създал и много врагове. Младежът обаче осъзна, че те се бяха осмелили да се обърнат срещу него едва когато основният му съюзник — Лоренцо — бе напуснал града. Ецио се усмихна, когато една благородничка заяви, че се надява дукът да оцени неподкупността на съдията. Алберти очевидно никак не хареса намека. После някой попита:

— Какво стана с третия син? Ецио, така се казваше, нали? Завинаги ли напусна града?

Алберти се насили да се усмихне.

— Момчето не застрашава никого. Не го бива нито в ръцете, нито в ума. Ще го заловят и ще го екзекутират преди края на седмицата.

Събеседниците му се разсмяха.

— А ти, Уберто, какво планираш? — попита друг. — Да оглавиш градския съвет може би?

Алберти разпери ръце.

— Каквато е волята Божия. Искам само да продължа да служа на Флоренция — вярно и усърдно.

— Е, каквото и да избереш, знай, че имаш подкрепата ни.

— Сърдечно благодаря. Ще видим какво ни е отредило бъдещето. — Алберти се усмихна скромно. — А сега, приятели мои, предлагам да загърбим политиката и да се насладим на изящното произведение на изкуството, щедро финансирано от благородните Медичи.

Събеседниците на Алберти се запътиха към статуята. Ецио не ги последва. Алберти взе чаша вино и огледа множеството със смесица от удовлетворение и досада. Младежът разбра, че трябва да използва предоставилия му се шанс. Очите на околните бяха вперени в „Давид“, до който Верокио държеше нестройна реч. Ецио се прокрадна към Алберти.

— Не ти ли пресяда последният комплимент? — просъска Ецио. — Явно ще си останеш лицемер докрай.

Алберти го позна и в очите му пламна ужас.

— Ти!

— Да, Алберти. Аз съм. Ецио. Дойдох да отмъстя за баща си — твоя приятел — и за невинните си братя.

Съдията чу глухото изщракване на пружина и усети допира на метал върху гърлото си.

— Сбогом, Алберти — хладно каза Ецио.

— Спри — задъха се съдията. — На мое място и ти би постъпил така. За да защитиш онези, които обичаш. Прости ми, Ецио, нямах избор.

Ецио се приведе, глух за молбите му. Знаеше, че Алберти е имал избор — достоен избор — ала не му е достигнала смелост.

— И аз съм длъжен да закрилям онези, които обичам. Нима би проявил милост към майка ми и сестра ми, ако ги беше заловил? А сега — къде са документите на баща ми, които ти предадох? Сигурно си ги скрил някъде.

— Няма да се добереш до тях. Винаги ги нося у себе си!

Алберти понечи да го отблъсне и си пое дъх да повика стражата, ала Ецио заби камата в гърлото му и сряза шийната артерия. Без да изгъргори дори, съдията се свлече на колене, а ръцете му инстинктивно стиснаха гърлото в напразен опит да спрат фонтана от кръв, бликнал към тревата. Когато се строполи на една страна, Ецио се наведе бързо и отряза вързаната за колана на съдията кожена кесия. Погледна вътре. Последните самонадеяни думи на Алберти се оказаха верни. Документите наистина бяха у него.

Наоколо обаче се бе възцарила тишина. Верокио беше млъкнал, а гостите се обръщаха и озъртаха, не проумели все още какво се е случило. Ецио се изправи и погледна към тях.

— Да! Не ви лъжат очите! Виждате мъст! Семейство Аудиторе още живее! Аз съм тук! Ецио Аудиторе!

Спря да поеме дъх, когато над множеството се извиси женски писък:

— Assassino! Убиец!

Настана хаос. Телохранителите на Лоренцо го обкръжиха с извадени мечове. Гостите се защураха. Някои искаха просто да избягат, други — по-безстрашните — поне се осмеляваха да протегнат ръка, уж да хванат Ецио, макар че всъщност никой не посмя наистина да го спре. Младежът забеляза как качулатият силует потъва в сенките. Верокио остана закрилнически до статуята си. Жените пищяха, мъжете викаха, а градските стражи се втурнаха между колоните, несигурни кого да преследват. Ецио се възползва от объркването им, изкачи се върху покрива на колонадата и от него скочи в съседния двор, чиято отворена порта извеждаше на площада пред църквата. Там вече се беше насъбрала тълпа любопитни, привлечени от шумотевицата вътре.

— Какво става? — попита някой Ецио.

— Справедливостта възтържествува — отвърна той, преди да се втурне на северозапад към имението на Паола.

По пътя спря да разгледа съдържанието на кесията на Алберти. Поне последните му думи бяха искрени. Всички документи бяха вътре. Имаше и още нещо. Неизпратено писмо с почерка на съдията. Дали щеше да научи нещо ново от него? Ецио счупи печата и разгърна пергамента.

Оказа се лична бележка от Алберти до съпругата му. Ако не друго, от нея Ецио поне разбра какви сили са способни да пречупят честността.

Ецио сгъна писмото внимателно и го върна в кесията. Щеше да го запечата отново и да се погрижи то да достигне получателя си. Зарече се да не се поддава на подлостта и безчестието. Никога.