Ренесанс

21.

Ецио не можеше да повярва, че е 24 юни, лето господне 1487. Двайсет и осмият му рожден ден. Стоеше сам на моста, подпрян върху балюстрадата и взрян мрачно в тъмните води на канала. Доплува един плъх, който буташе с муцуна няколко зелеви листа, отмъкнати от натоварената със зеленчуци баржа наблизо, към дупката си в черната стена на канала.

— Ето те, Ецио! — възкликна ведър глас и той долови стипчивото ухание на Роза още преди да се е обърнал. — Откога не сме се виждали! Да не би да ме отбягваш?

— Бях… зает.

— Естествено! Какво щеше да стане с Венеция без теб?

Ецио поклати тъжно глава, а тя се облегна спокойно на балюстрадата.

— Защо си толкова сериозен, bello42? — попита тя.

Ецио я изгледа безизразно и сви рамене.

— Пожелавах си честит рожден ден.

— Имаш рожден ден? Наистина ли? О! Rallegramenti! Чудесно!

— Не бих казал — въздъхна Ецио. — Преди десет години видях как умират баща ми и братята ми. И от десет години преследвам виновниците, мъжете в списъка на баща ми и онези, които добавих след смъртта му. Усещам, че вече съм на финала, но не проумявам какъв беше смисълът.

— Ецио, посветил си се на добра кауза. Чувстваш се самотен, изолиран, но тя е твое призвание. И макар да се налага да убиваш, никога не си постъпвал несправедливо. Благодарение на теб Венеция сега е далеч по-добро място. Разведри се! И понеже имаш рожден ден, ти нося подарък. Оказва се, че съм улучила най-подходящия момент.

Тя извади официален на вид корабен дневник.

— Благодаря, Роза. Не си представях подаръка ти така, но… Какво е това?

— Просто… ми попадна — корабният дневник на Арсенала. Вписана е датата, когато черната ти галера отплава за Кипър в края на миналата година…

— Нима? — Ецио се пресегна към книгата, но Роза я отдръпна присмехулно. — Дай ми я, Роза. Не си прави шегички!

— Всичко се плаща — прошепна му тя.

— Щом казваш.

Той я прегърна и я притисна в обятията си. Тялото й се отпусна блажено и той бързо грабна книгата.

— Хей! Не е честно! — засмя се Роза. — Както и да е… за да ти спестя напрежението, ще ти кажа, че твоята галера се връща във Венеция… утре!

— Какво ли носи?

— Защо ли не се учудвам, че някой съвсем близо до мен ще разбере на всяка цена какъв е товарът й?

Ецио се усмихна.

— Първо ще празнуваме!

В същия момент обаче дотича позната фигура.

— Леонардо! — изненадано възкликна Ецио. — Смятах, че още си в Милано!

— Току-що се върнах — обясни маестрото. — Казаха ми къде да те открия. Здравей, Роза. Съжалявам, Ецио, но трябва да поговорим.

— Сега? Веднага?

— Съжалявам.

— Хайде, момчета — усмихна се Роза, — забавлявайте се! Аз ще почакам.

Леонардо поведе недоволния Ецио, който промърмори:

— Дано наистина е важно.

— И още как, и още как! — помирително вметна маестрото.

Поеха по тесните алеи към ателието му. Леонардо се засуети и накрая нареди върху голямата маса в средата на кабинета бутилка топло вино, престояли сладкиши и купчина документи.

— Доставих страниците от Кодекса в Монтериджони, както обещах, но не устоях на изкушението да ги прегледам още веднъж и да ги прекопирам. Не знам как преди не съм доловил връзката, но когато ги наложих една до друга, установих, че схемите, символите и древното писмо добиват смисъл. Явно сме се натъкнали на златна мина — страниците са последователни! — Той млъкна рязко. — Това вино е прекалено топло! Разглезих се със „Сан Коломбано“ и сега „Венето“-то ми се струва като конска пикня.

— Продължавай — търпеливо му напомни Ецио.

— Слушай! — Леонардо извади очила и си ги сложи. Разлисти документите и зачете: — Пророкът… ще се появи… когато донесат втората част в Плаващия град…

Ецио рязко пое дъх.

— Пророкът? — повтори той. — Само пророкът може да го отвори… две частици от Райската градина…

— Ецио? — изгледа го изпитателно Леонардо и свали очилата. — Какво има? Сещаш се нещо?

Ецио го погледна замислено. После решително подхвана:

— Познаваме се отдавна, Леонардо. Ако не мога да ти се доверя, то кому… Слушай! Чичо Марио спомена нещо такова преди много време. Вече е разчел други страници от Кодекса. Както и баща ми, Джовани. Съдържат пророчество за древно подземие, в което е скрито нещо… нещо много могъщо.

— Така ли? Удивително! — възкликна Леонардо, но нещо му хрумна. — Виж, Ецио, ако ние сме научили това от Кодекса, колко ли знаят Барбариго и останалите ти врагове? Навярно и те предполагат за съществуването на подземието. И ако е така, това никак не е добре…

Ецио бързо размисли.

— Почакай! — прекъсна той Леонардо. — Ами ако затова са изпратили галерата в Кипър? Да открие тази „частица от Рая“? И да я донесе във Венеция?

— „Когато донесат втората част в Плаващия град…“ Разбира се!

— Спомням си… „пророкът ще се появи…“, „само пророкът може да отвори подземието“. За Бога, Леонардо, когато чичо ми разказваше за Кодекса, бях твърде млад, твърде самонадеян. Сметнах го за старческа фантазия. Сега разбирам! Убийството на Джовани Мочениго, на близките ми, опитът да отнемат живота на дук Лоренцо и ужасната смърт на брат му — всичко е част от плана му да намери подземието. Той е първият в списъка ми — Испанеца, чието име още не е задраскано!

Леонардо ахна. Знаеше кого има предвид Ецио.

— Родриго Борджия — промълви той.

— Точно така! Галерата се връща от Кипър утре. Трябва да я посрещна.

Леонардо го прегърна.

— Късмет, приятелю — пожела му той.

На другия ден призори Ецио, понесъл всичките си оръжия от Кодекса и бандолиера с кинжали, се притаи в сенките на колонадата край дока, без да откъсва поглед от група мъже, облечени — за да не привличат излишно внимание — в семпли униформи с едва забележимия герб на кардинал Родриго Борджия, които разтовариха най-обикновен малък кош от току-що пристигналата от Кипър черна галера. Държаха коша с кожени ръкавици и го подадоха на един от своите. Той го вдигна на рамо и се накани да тръгне. В същия момент Ецио забеляза още петима войници, понесли върху раменете си подобни кошове. Дали във всеки се криеше безценен артефакт — „втората частица“ — или всички, освен един бяха само уловка? Войниците изглеждаха еднакво, особено от дистанцията, която Ецио трябваше да спазва, докато ги следи.

Той понечи да поеме след тях, но забеляза, че и друг мъж наблюдава сцената. Потисна неволното ахване, понеже разпозна чичо си — Марио Аудиторе. Нямаше време обаче да му помаха или да го извика, понеже войникът с коша вече отминаваше с ескорта си. Ецио закрачи на безопасно разстояние зад тях. Един въпрос обаче не му даваше мира — дали онзи човек наистина беше чичо му? И ако беше, как се е озовал във Венеция и защо точно в този момент?

Ала бързо отпъди мислите, съсредоточен да не изпусне от поглед войника с първия разтоварен от галерата кош. Дали именно той съдържаше… каквото трябваше да съдържа? Една от „райските частици“? Наемниците на Испанеца стигнаха до площад, от който водеха началото си пет улици. Войниците, които носеха кошовете, се разделиха и поеха в различни посоки, следвани от своите придружители. Ецио се покатери по стената на съседната сграда, за да проследи от покрива накъде ще тръгне всеки. Забеляза как единият се отдалечи от ескорта си и свърна в двора на солидна тухлена постройка, остави коша на земята и го отвори. Почти веднага към него се присъедини сержант от войската на Борджия. Ецио се приведе, за да чуе какво си говорят.

— Господарят чака — каза сержантът. — Разопаковай го внимателно. Побързай!

Ецио забеляза, че войникът прехвърля предпазливо нещо, увито в слама, в кутия от тиково дърво, която един прислужник му донесе отвътре. Гоподарят! С тази дума тамплиерите от по-нисш ранг назоваваха само едного — Родриго Борджия! Очевидно прехвърляха истинския артефакт в кутията за по-голяма сигурност. Ецио вече знаеше кого точно да следва.

Той слезе на улицата и се прокрадна към войника с кутията. Сержантът се бе присъединил към ескорта от кардиналски стражи, който чакаше пред двора. Ецио светкавично преряза гърлото на войника, издърпа тялото му извън полезрението и навлече униформата, пелерината и шлема му.

Понечи да вдигне кутията, но не устоя на изкушението да надзърне какво съдържа и вдигна капака. В същия момент сержантът се появи на портата към двора.

— Тръгвай!

— Да, сержант! — отвърна Ецио.

— По-живо, по дяволите! Това е най-важното нещо, което ще свършиш през целия си живот! Схващаш ли?

— Да, сержант.

Ецио зае позиция в центъра на ескорта и процесията пое на север към Кампо дей Санти Джовани е Паоло, където на видно място се възправяше наскоро завършената от маестро Верокио масивна статуя на воина Колеоне, възседнал кон. Продължиха на север по Фондамента дей Мендиканти и спряха пред мрачна сграда край канала. Сержантът почука по вратата с дръжката на меча си и тя веднага се отвори. Стражарите побутнаха Ецио напред и го последваха. Вратата зад тях се затвори, тежките резета хлопнаха.

Застанаха срещу засенчен от бръшлян балкон, където седеше мъж с клюнест нос към края на петдесетте, облечен в мантия от пурпурно кадифе. Стражарите отдадоха чест. Ецио също козирува, стараейки се да не среща познатите му до болка ледени кобалтови очи. Испанеца!

— Донесохте ли го? Никой ли не ви проследи? — обърна се Родриго към сержанта.

— Не, Altezza. Всичко мина отлично…

— Продължавай!

Сержантът прочисти гърло.

— Следвахме стриктно заповедите ви. Мисията в Кипър се оказа по-тежка от предвиденото. В началото… срещнахме затруднения. Наложи се да отстраним неколцина поддръжници на каузата, за да успеем. Но се завърнахме с артефакта. И ви го донесохме, както ни инструктирахте. А сега, Altezza, се надяваме да ни възнаградите щедро, както се споразумяхме.

Ецио разбираше, че не бива да позволява кутията от тиково дърво и съдържанието й да попаднат в ръцете на кардинала. В момента, когато на дневен ред бе поставен неприятният, ала неизбежен момент за заплащането и както обикновено доставчикът бе принуден да припомни на клиента, че е време да го възмезди за извършената услуга, Ецио съзря възможността. Като повечето богаташи кардиналът започна да се пазари скъпернически. Ецио щракна отровното острие на дясната си ръка и двуострата кама на лявата и прободе голата шия на сержанта, колкото смъртоносната течност да се влее във вените му. После бързо се нахвърли върху петимата стражи и въртейки се като дервиш, зананася смъртоносни удари с бързи и пестеливи движения. След малко всички войници лежаха мъртви в нозете му.

Родриго Борджия го погледна и тежко въздъхна.

— Ецио Аудиторе. Да, да… Отдавна не бяхме се срещали.

Изглеждаше абсолютно невъзмутим.

— Кардинале! — поклони се подигравателно Ецио.

— Дай ми я — нареди Родриго, посочвайки кутията.

— Първо ми кажи къде е.

— Кой?

— Твоят пророк! — озърна се Ецио. — Не виждам никого. — Млъкна и после продължи с по-сериозен тон: — Колко умряха заради това, което се крие в кутията? И виж! Тук няма никого!

Родриго се разсмя. Сякаш затракаха кости.

— Твърдиш, че не вярваш. Но си тук! Нима не виждаш пророка? Той е пред очите ти. Аз съм пророкът!

Сивите очи на Ецио се разшириха. Кардиналът очевидно беше полудял! Но що за интересно безумие, прекрачващо границите на рационалните и природни закони? Уви, тези размисли отвлякоха за миг вниманието му. Испанеца извади скиавоната си — леко, ала зловещо на вид оръжие с дръжка във формата на котешка глава — и скочи от балкона, насочил тънкото острие към гърлото на Ецио.

— Дай ми Ябълката! — изръмжа той.

— Това ли съдържа кутията? Ябълка? Явно е доста специална — отвърна Ецио, а в главата му прокънтя гласът на Марио: „частица от Рая“. — Ела да си я вземеш!

Родриго замахна със сабята, сряза туниката на Ецио и го рани.

— Сам ли си, Ецио? Къде са приятелите ти? Къде са асасините?

— И без тях ще се справя с теб!

Ецио го нападна с камата, а с щита върху лявата китка парираше ударите му. Не успя да пусне в действие отровата, но двуострата му кама прониза кадифената роба на кардинала и се отдръпна, обагрена в кръвта му.

— Ти, малко копеле! — изрева болезнено Родриго. — Явно ще ми трябва помощ да те усмиря. Стража! Стража!

Дузина въоръжени мъже с герба на Борджия върху туниките си нахлуха в двора, където се сражаваха Ецио и кардиналът. Ецио знаеше колко малко е останало от безценната отрова в дръжката на камата. Отскочи назад, за да заеме позиция срещу подкрепленията на Родриго. В същия момент един от стражите се наведе, грабна кутията от тиково дърво и я подаде на господаря си.

— Благодаря, uomo coraggioso43!

Противниците му го превъзхождаха сериозно, но Ецио се сражаваше хладнокръвно, воден от желанието да си възвърне кутията и скритото в нея. Прибра оръжията от Кодекса, извади бандолиерата с кинжалите и ги заизстрелва със смъртоносна точност. Първо повали „смелия мъж“, после събори кутията от възлестите ръце на Родриго.

Испанеца се наведе да я вдигне и понечи да се оттегли с нея, но във въздуха изсвистя още един кинжал и улучи каменната колона на сантиметри от лицето му. Този обаче не беше хвърлен от Ецио.

Той се извърна и видя позната, приветлива брадата фигура. По-възрастна може би, и по-побеляла и натежала, но все така ловка.

— Чичо Марио! — възкликна Ецио. — Очите не са ме излъгали!

— Няма само ти да се забавляваш! — отвърна Марио. — И не се безпокой, nipote44, не си сам!

Към Ецио обаче се втурна войник на Борджия с вдигната алебарда. Преди да нанесе удара, който щеше да изпрати младия мъж в небитието, в челото на войника като по чудо се заби стрела. Той изпусна оръжието си и падна ничком с изумено изражение. Ецио се озърна отново и видя…

— Ла Волпе! Как се озова тук, Лисицо!

— Дочухме, че ти трябва подкрепление — рече Лисицата и бързо зареди арбалета, понеже от сградата наизлязоха още войници. В същото време до Ецио застанаха Бартоломео и Антонио.

— Не позволявай на Борджия да се измъкне с кутията! — викна му Антонио.

Бартоломео въртеше грамадната си сабя Бианка като коса, проправяйки бразда през вражеските стражи, които разчитаха единствено на числеността, за да го надвият. Постепенно везните се наклониха в полза на асасините и техните съюзници.

— Вече надделяваме, nipote — възкликна Марио. — Дръж Испанеца под око!

Ецио се обърна, видя кардинала да се запътва към врата в дъното на балкона и се втурна да го спре. Стиснал меча си обаче, Родриго го очакваше.

— Обречен си да изгубиш, момче! — озъби се той. — Не можеш да предотвратиш предреченото! Ще умреш от ръката ми като баща си и братята си. Смърт очаква всички, осмелили се да се възправят срещу тамплиерите.

Гласът на Родриго обаче издаваше колебание. Ецио се огледа и видя, че и последният му войник е убит. Той застана на прага, за да препречи пътя му, вдигна сабята си и замахна с думите:

— Това е за баща ми!

Кардиналът се приведе, отбягна удара и го блъсна. Изпусна обаче безценната кутия, профучавайки през вратата, за да си спаси кожата.

— Не се залъгвай! — заплашително извика той, преди да изчезне. — Ще се срещнем отново! И тогава ще се погрижа да умреш бавно и болезнено.

Ецио се бореше да си поеме дъх и да се изправи на крака. Към него се протегна женска ръка. Той вдигна поглед и я позна — Паола!

— Кардиналът избяга — усмихна му се тя. — Но няма значение. Получихме онова, за което дойдохме.

— Не! Чу ли го какво каза? Трябва да го настигна и да довърша започнатото!

— Успокой се — рече му друга жена.

Беше Теодора. Ецио се озърна и видя всичките си приятели — Марио, Лисицата, Антонио, Бартоломео, Паола и Теодора. И още някого. Блед, тъмнокос младеж със замислено, присмехулно лице.

— Как се озовахте тук? — попита той, долавяйки напрежението им.

— Също като теб — отвърна младият непознат. — Водени от надеждата да видим пророка.

Ецио се почувства объркан и раздразнен.

— Не! Аз дойдох да убия Испанеца! Пет пари не давам за вашия пророк. Ако изобщо съществува! Със сигурност не е тук.

— Нима? — Младежът млъкна и се втренчи в Ецио. — Ти си пророкът.

— Какво?

— Очаквахме появата му, както беше предсказано. А ти си бил през цялото време между нас! Ти си Единственият, когото търсехме.

— Не разбирам. Кой си ти впрочем?

Младежът се поклони леко.

— Казвам се Николо ди Бернардо дей Макиавели. Член съм на Ордена на асасините, обучени в древното изкуство да пазят бъдещето на човечеството. Също като теб, също като всички жени и мъже тук.

Ецио удивено ги изгледа един по един.

— Вярно ли е, чичо Марио? — попита най-сетне той.

— Да, момчето ми — пристъпи напред Марио. — От години те напътстваме и ти преподаваме всички необходими умения, за да се присъединиш към нас.

В главата на Ецио се блъскаха рояк въпроси. Не знаеше откъде да започне.

— Как е семейството ми? — попита най-сетне. — Майка ми, сестра ми?

— В безопасност са и са добре. Вече не са в манастира, а при мен в Монтериджони. Мария завинаги ще остане белязана от скръбната загуба, но се е посветила на милосърдие заедно с игуменката. Що се отнася до Клаудия, игуменката прозря — далеч преди нея самата — че отшелническият живот не подхожда на темперамента й и че има други начини да служи на Бог. Освободи я от обета и Клаудия се ожени за моя старши капитан. Скоро, Ецио, ще те дари с племенник или племенничка.

— Чудесни новини, чичо Марио. И на мен не ми допадаше идеята сестра ми да прекара живота си в манастира. Но имам и много други въпроси.

— Скоро ще намерим време и за тях — намеси се Макиавели.

— Чака ни още работа, преди да видим отново близките си и да празнуваме — рече Марио. — А може би никога няма дойде моментът. Принудихме Родриго Да остави кутията, но той няма да намери мира, докато не си я върне. Затова трябва да я пазим с цената на живота си.

Ецио огледа застаналите в кръг асасини и за пръв път забеляза, че всички имат клеймо на безименния пръст на лявата ръка. Очевидно обаче въпросите трябваше да почакат. Марио се обърна към съратниците си:

— Мисля, че е време.

Те кимнаха тържествено, Антонио извади карта, разгъна я и показа на Ецио отбелязано с кръстче място.

— Ще се срещнем тук по залез-слънце — произнесе той със сериозен и нетърпящ възражение тон.

— Хайде! — подкани останалите Марио.

Макиавели взе кутията с безценното й тайнствено съдържание и асасините поеха в редица към улицата, оставяйки Ецио сам.

Надвечер Венеция бе зловещо опустяла и просторният площад пред базиликата беше тих и безлюден, ако не броим постоянните му обитатели — гълъбите. Камбанарията се възправяше зашеметяващо висока над него, но Ецио се закатери без никакво колебание. Срещата несъмнено щеше да осветли част от въпросите му. Дълбоко в сърцето си усещаше, че някои от отговорите ще му се сторят страшни, но знаеше, че не може да ги загърби.

Стигна върха и чу приглушени гласове. Най-сетне се добра до каменния плочник най-горе и се прехвърли в камбанарията. В центъра беше разчистено тясно пространство и седмината асасини — всички в мантии с качулки — бяха застанали около мангала в средата, където гореше огън.

Паола го хвана за ръка и го поведе натам, а Марио започна да припява:

— Laa shay’a waqi’un moutlaq bale kuolon moumkine… Тези думи на нашите предци лежат в сърцевината на Кредото…

Макиавели пристъпи напред и впи очи в Ецио.

— Когато другите сляпо следват истината, помни…

Ецио поде думите, сякаш цял живот ги е знаел:

— Няма истина.

— Когато другите стават жертва на тленността и закона — продължи Макиавели, — помни…

— Всичко е разрешено.

— Работим в мрак, за да служим на светлината. Ние сме асасини — рече Макиавели.

Останалите надигнаха мелодично гласове:

— Няма истина, всичко е разрешено. Няма истина, всичко е разрешено. Няма истина, всичко е разрешено…

Когато замълчаха, Марио улови лявата ръка на Ецио.

— Време е — каза му той. — В нашата епоха не действаме толкова буквално като предците си. Не изискваме членовете ни да жертват пръста си. Но клеймото, с което ги бележим, е неизличимо. — Той пое дъх. — Готов ли си да се присъединиш към нас?

Като насън — но някак си наясно какво трябва да направи и какво предстои — Ецио протегна решително ръка:

— Готов съм — рече той.

Антонио се пресегна към мангала и извади от огъня нажежени до червено железни щипци, които завършваха с полукръгове. После пое ръката на Ецио и вдигна безименния пръст.

— Ще ти причини малко болка, братко — предупреди той. — Като много други неща.

Той пъхна пръста между щипците и притисна нагорещените метални полукръгове към основата му. Те обжариха плътта, понесе се миризма на изгоряло, но Ецио не трепна. Антонио бързо махна щипците и ги остави настрани. После асасините свалиха качулките си и се скупчиха около него. Чичо Марио го потупа гордо по гърба. Теодора извади малка стъкленица с чиста, гъста течност и нежно намаза черния пръстен, който Ецио щеше завинаги да носи.

— Ще облекчи болката — рече му тя. — Гордеем се с теб.

После Макиавели застана срещу него и му кимна сърдечно.

— Benvenuto, Ецио. Вече си един от нас. Остава да довършим инициацията и тогава… тогава, приятелю, ни чака сериозна работа!

Той надникна над ръба на камбанарията. Далеч долу, в основата на базиликата, бяха струпани купчини слама — храна за конете в Палацо Дукале. Ецио не можеше да си представи, че от такова разстояние някой е способен да улучи толкова миниатюрна цел. Точно това обаче направи Макиавели, който скочи надолу с развята мантия. Приятелите му го последваха. Със смесица от ужас и възторг Ецио ги проследи как се приземяват като по учебник и се събират, вперили насърчителни — или поне така се надяваше — погледи в него.

Макар да беше навикнал да скача от покриви, никога не беше политал от такава опасна височина. Купчините сено изглеждаха като купички с царевична каша, но той разбираше, че това е единственият начин да слезе долу и колебанието само го затруднява. Пое дълбоко дъх и се хвърли напред и надолу в нощта с вдигнати като на опитен гмуркач ръце.

Падаше сякаш от часове, вятърът свистеше край ушите му и развяваше дрехите и косата му. После купчините сено връхлетяха върху него. В последния момент Ецио затвори очи…

И тупна в сеното! Остана без дъх, но щом се изправи треперещ, установи, че не се е наранил и всъщност се чувства въодушевен.

Марио и Теодора застанаха до него.

— Смятам, че го бива, нали? — попита я Марио.

Късно вечерта Марио, Макиавели и Ецио се настаниха около работната маса в ателието на Леонардо. Странният артефакт, тъй важен за Родриго Борджия, лежеше пред тях и всички го оглеждаха с любопитство и удивление.

— Забележително! — констатира маестрото. — Изключително!

— Какво е това, Леонардо? — попита Ецио. — За какво служи?

— Е, засега съм в затъмнение — отвърна художникът. — Явно крие мрачни тайни и е единствена по рода си. Аз поне никога не съм виждал толкова съвършена изработка… И не мога да ти го обясня, също както не мога да обясня защо Земята се върти около слънцето.

— Искаш да кажеш „Слънцето се върти около Земята“? — поправи го Марио и изгледа учудено Леонардо.

Маестрото обаче не отлепяше очи от машината и внимателно я обръщаше насам-натам. Тя засия в призрачна, сякаш породена от само себе си светлина.

— Изработена е от материали, които, логично погледнато, не биха могли да съществуват — удивено продължи Леонардо. — И въпреки това явно е много древна.

— Несъмнено е спомената в страниците от Кодекса, които притежаваме — обади се Марио. — Разпознавам я по описанието. В Кодекса е наречена „частица от Рая“.

— А Родриго я нарече ябълка — добави Ецио.

Леонардо го погледна остро.

— Като ябълката от Дървото на познанието? Ябълката, която Ева дала на Адам?

Всички се взряха отново в предмета. Той светеше по-ярко, хипнотично. Ецио почувства непреодолимо и необяснимо желание да протегне ръка и да го докосне. Не усети топлина и наред с обаянието почувства страх, сякаш ако го досегне, мълнии ще поразят тялото му. Забрави за останалите, около него притъмня и застудя. На света останаха само той и… предметът.

Гледаше как ръката му се протяга, сякаш не е част от него, сякаш вече не може да я контролира, докато накрая се отпусна решително върху гладката повърхност.

Ецио се смая. Ябълката изглеждаше метална, но на допир бе топла и мека като женска кожа. Сякаш беше жива! Но не му остана време за размисли. Ръката му отлетя встрани и сиянието в предмета, което досега се разгаряше плавно, внезапно припламна в ослепителен калейдоскоп от светлини и цветове, сред чийто вихър Ецио различи форми. За миг потърси с очи приятелите си. Марио и Макиавели се бяха извърнали, покрили с длани главите си от ужас или от болка. Леонардо стоеше като хипнотизиран с разширени очи и зяпнала от удивление уста. Ецио се взря отново в ябълката и забеляза, че формите се очертават по-ясно — просторна градина с чудовищни създания, тъмен град в пламъци, огромни облаци като гъби, по-големи от катедрали и от дворци, армия в атака, но армия, каквато Ецио никога не бе виждал дори не беше си представял — мъже, които с кучета и камшици подкарваха към тухлени сгради изтощени хора в униформи на райета, високи комини, бълващи дим, звезди и планети, кръжащи в спирали, мъже в чудновато облекло, плаващи в черното пространство. И още — друг Ецио, друг Леонардо и Марио, и Макиавели… пионки на времето, политнали безпомощно из въздуха като играчки, подети от могъщи ветрове. Приятелите му сякаш наистина се понесоха из стаята!

— Спри го! — изкрещя някой.

Ецио стисна зъби, несъзнателно улови дясната си китка с лявата ръка и се насили да докосне отново предмета.

Той веднага угасна. Стаята отново възвърна обичайния си облик. Приятелите се спогледаха. Всичко си беше на мястото. Очилата на Леонардо бяха още на носа му. Ябълката лежеше спокойно върху масата — безобиден предмет, на който малцина биха обърнали внимание.

Леонардо проговори пръв:

— За нищо на света не бива да попада в погрешни ръце! Би подлудило всеки по-податлив ум!

— Съгласен съм — отвърна Макиавели. — Едва го изтърпях. Не мога да повярвам, че е толкова могъщо.

Той си надяна ръкавиците, вдигна внимателно Ябълката, прибра я в кутията и захлопна капака.

— Дали Испанеца знае какво представлява този предмет? Дали може да го контролира?

— Никога не бива да попада в ръцете му — твърдо отсече Макиавели и подаде кутията на Ецио. — Ще го наглеждаш и ще го пазиш с всички умения, на които сме те научили.

Ецио пое внимателно кутията и кимна.

— Занеси го във Форли — предложи Марио. — Цитаделата там е защитена със стена и мощни оръдия. Командва я един от най-верните ни сподвижници.

— Кой е той? — попита Ецио.

— Казва се Катерина Сфорца.

Ецио се усмихна.

— Спомням си… Стара познайница, с която с радост ще се срещна отново.

— Тогава се приготви за път.

— Ще дойда с теб — каза Макиавели.

— Ще ти бъда благодарен — усмихна се Ецио. После се обърна към Леонардо: — Ами ти, amico mio?

— Аз ли? Щом си свърша работата тук, ще се върна в Милано. Дукът там е благосклонен към мен.

— Ела и в Монтериджони, когато се отбиеш пак във Флоренция и си по-свободен — обади се Марио.

Ецио погледна добрия си приятел.

— Довиждане, Леонардо. Надявам се пътищата ни пак да се пресекат някой ден.

— Убеден съм — отвърна Леонардо. — А ако ти потрябвам, Аниоло във Флоренция винаги знае къде съм.

— Сбогом! — прегърна го Ецио.

— Подарък на раздяла — Леонардо му подаде торбичка. — Куршуми и барут за малкия ти пистолет и голяма стъкленица с отрова за тъй полезната ти кама. Надявам се да не ти потрябват, но ще съм по-спокоен, ако си добре защитен.

Ецио го погледна развълнувано.

— Благодаря ти, благодаря ти за всичко, добри ми приятелю.