Ренесанс

26.

Брат Джироламо Савонарола пое ефективното управление на Флоренция през 1494 година на четирийсет и две годишна възраст. Той беше измъчен човек, перверзен гений и религиозен фанатик от най-лошо естество; ала най-ужасяващото му качество беше, че хората му позволяваха не само да ги води, но и да ги подстрекава към най-нелепи и разрушителни безумия. Постигаше всичко това, като прокламираше ужаса от пъкления огън, както и една доктрина, проповядваща, че всички удоволствия, всички земни наслади и всички човешки дела са достойни за презрение и само чрез пълно себеотрицание човек може да открие истинската светлина на вярата.

„Нищо чудно — мислеше си Ецио, яздейки към родния град, — че Леонардо мирува в Милано“. Освен всичко друго, от приятеля си Ецио беше научил, че хомосексуалността, до момента предмет на шушукане или наказуема със скромна глоба, отново беше подсъдимо деяние във Флоренция. И нищо чудно също така, че огромната мисловна школа от естествоизпитатели и хуманисти, събрала се около благодатния и извисен дух на Лоренцо, се беше разпръснала и сега търсеше по-плодоносна почва от интелектуалната пустиня, в която Флоренция бързо се превръщаше.

Приближавайки града, Ецио забеляза големи групи монаси в черни раса и обикновени граждани, облечени в тъмни одежди, да се стичат в една и съща посока. Всички изглеждаха тържествени, но смирени. Бяха със сведени глави.

— Накъде сте тръгнали? — попита той един от минувачите.

— Към Флоренция. Да седнем в нозете на великия водач — отвърна му забързан търговец, преди да продължи по пътя си.

Пътят беше широк и насреща си Ецио видя друга върволица от хора, които очевидно напускаха града. Те също вървяха с наведени глави и изражението по лицата им беше сериозно и скръбно. Докато се разминаваха с Ецио, той подочу разговорите им и разбра, че тези хора отиват на доброволно заточение. Бутаха натоварени колички или носеха торби и чували с вещи. Те бяха бегълци, прокудени от домовете си по заповед на Монаха или по собствен избор, тъй като не могли да понесат живота под негово управление.

— Ако Пиеро притежаваше и една десета от таланта на баща си, щеше да има място, което да нарече свой дом… — казваше някой.

— Не трябваше въобще да позволяваме на този смахнат да стъпва в града ни — промълви друг. — Вижте какви нещастия донесе…

— Не разбирам как толкова много от нас са готови да живеят под неговото робство — казваше някаква жена.

— Е, сега навсякъде ще бъде по-добре от Флоренция — допълни друга. — Гонят ни само защото отказахме да предадем цялото си имущество на църквата „Сан Марко“!

— Това е магьосничество, не мога да си го обясня другояче. Дори маестро Ботичели е омагьосан от Савонарола… Ама остарява и той, към петдесетте трябва да е, сигурно си урежда сметките за рая.

— Горене на книги, арести, всичките му кървави проповеди! Като се замислиш, че преди години на Флоренция нищо не й липсваше… беше светилище срещу невежеството! А сега какво — отново тънем в мракобесие.

И тогава жената добави нещо, което накара Ецио да наостри слух.

— Понякога си мечтая асасинът да се върне във Флоренция и да се освободим от тази тирания.

— Мечтай си! — отвърна приятелката й. — Асасинът е мит. Торбалан, с който родителите плашат децата си.

— Грешиш — баща ми го е видял в Сан Джиминяно — въздъхна първата. — Но това е било преди много години.

— Ами хубаво, se lo tu dici57.

Ецио ги задмина с натежало сърце. Но духът му се приповдигна, щом видя на пътя да го посреща познат силует.

— Salute, Ецио — поздрави го Макиавели със сериозно — шеговитата си физиономия, вече леко състарена, но още по-интересно изваяна от длетото на годините.

— Salute, Николо.

— Избрал си точния момент да се завърнеш у дома.

— Познаваш ме. Чуя ли за болест, отивам да я лекувам.

— Определено ни е нужна помощта ти — въздъхна Макиавели. — Несъмнено Савонарола не би могъл да стигне там, където е сега, без помощта на могъщия артефакт, Ябълката. — Той протегна ръка. — Знам всичко, което си преживял, откакто се видяхме за последно. Катерина изпрати куриер от Форли преди две години, а наскоро пристигна друг с писмо от Пиеро от Венеция.

— Тук съм заради Ябълката. Твърде дълго остана извън нашия контрол.

— Предполагам, че в известен смисъл трябва да сме благодарни на звяра Джироламо — каза Макиавели. — Поне я задържа далеч от ръцете на новия папа.

— Предприемал ли е нещо?

— Непрекъснато. Носи се слух, че Александър възнамерява да отлъчи нашия скъп доминиканец. Не че това ще промени кой знае какво.

Ецио каза:

— Трябва незабавно да се захванем с издирването й.

— На Ябълката ли? Разбира се — макар че ще бъде по-сложно, отколкото подозираш.

— Как не! Кое не е било? — Ецио го погледна. — Защо не ме въведеш в нещата?

— Хайде да се връщаме в града. Ще ти съобщя всичко, което знам. Няма много за разказване. Накратко — кралят на Франция Шарл VIII най-сетне успя да подчини Флоренция. Пиеро избяга. Шарл, алчен за земя както винаги — защо го наричат „Любезни“ не ми е понятно — настъпил към Неапол, а Савонарола, грозното пате, веднага видял златната възможност и запълнил вакуума във властта. Той е като всеки друг диктатор по света — независимо дали нищожен или велик. Без всякакво чувство за хумор, с непоклатими убеждения и изпълнен с чувство за собствената си значимост. Най-резултатният и най-гнусният принц, за когото можеш да мечтаеш. — Той спря за миг. — Някой ден ще напиша книга за това.

— И Ябълката е разковничето?

Макиавели разпери ръце.

— Само донякъде. До голяма степен, неприятно ми е да призная, всичко се дължи на неговата харизма. Той е поробил не самия град, а неговите водачи, мъжете с влияние и власт. Естествено, от градската управа първоначално му се противопоставяха, но сега… — Макиавели изглеждаше разтревожен, — вече всички са в ръцете му. Човекът, когото някога всички презираха, изведнъж се превърна в божество. Които не се подчиняваха, бяха принудени да напуснат. Това продължава и до ден-днешен, както сам видя преди малко с очите си. Съветът на Флоренция потиска гражданите и налага волята на Монаха.

— Но какво става с обикновените почтени хора? Наистина ли смятат, че нямат глас?

Макиавели се усмихна тъжно.

— Знаеш отговора не по-зле от мен, Ецио. Рядкост са хората, готови да се противопоставят на статуквото. Ето защо на нас ни е отредена ролята да им помогнем да излязат от това положение.

Двамата асасини вече бяха стигнали до градските порти. Въоръжените стражи на града, като всяка друга полиция, обслужваща интересите на държавата, без да поставя под съмнение нейния морал, прегледаха документите им и им дадоха знак да преминат, но Ецио забеляза как група техни съратници трупат на купчини мъртвите тела на войници в униформи с герба на Борджия. Той ги посочи на Николо.

— О, да — отвърна Макиавели. — Както споменах, приятелчето Родриго — никога няма да свикна да наричам това копеле Александър — не се отказва. Изпраща войниците си във Флоренция, а Флоренция му ги връща, обикновено на парчета.

— Значи той знае, че Ябълката е тук?

— Знае, разбира се! И трябва да призная, това е злощастно усложнение.

— А къде е Савонарола?

— Управлява града от църквата „Сан Марко“. Почти никога не излиза навън. Слава Богу, че брат Анджелико не доживя да види деня, в който Джироламо се нанесе.

Те слязоха от конете и ги завързаха, а Макиавели уреди престоя на Ецио. Старата къща на удоволствията на Паола беше затворена наред с много други, както беше обяснил Николо. Сексът и хазартът, танците и езичеството заемаха първите места в списъка със забрани на Савонарола. Праведното убийство и потисничеството, от друга страна, бяха приемливи.

След като Ецио се настани, Макиавели го придружи до грандиозния религиозен комплекс „Сан Марко“. Ецио разгледа с възхита сградите.

— Директно нападение срещу Савонарола би било опасно — прецени той. — Особено щом Ябълката е у него.

— Вярно е — съгласи се Макиавели. — Но има ли други възможности?

— Като оставим настрана лидерите на града, движени несъмнено от личен интерес, убеден ли си, че хората са господари на умовете си?

— Един оптимист би бил склонен да заложи на това — каза Макиавели.

— Мисълта ми е, че следват монаха не по собствен избор, а под натиска на принудата и страха?

— Само един доминиканец или политик би оспорил това.

— Тогава предлагам да използваме този факт в наша полза. Ако можем да заглушим помощниците му и да събудим недоволство, ще отвлечем вниманието на Савонарола и ще си открием възможност за удар.

Макиавели се усмихна.

— Умно. Трябва да измислят прилагателно, което описва човек като теб. Ще говоря с Лисицата и с Паола. Да, те все още са тук, макар и скрити. Ще ни помогнат да организираме бунт, докато освобождаваш периметъра.

— Значи се разбрахме.

Ецио обаче беше притеснен и Макиавели забеляза това. Той го отведе в една усамотена галерия в близката църква и го накара да седне.

— Какво има, приятелю? — попита той.

— Две неща, но са лични.

— Кажи.

— Старият ми семеен дворец — какво стана с него? Нямам смелост да отида и да проверя лично.

Сянка се спусна върху лицето на Макиавели.

— Скъпи Ецио, бъди силен. Дворецът си е там, но Лоренцо бе в състояние да го защитава само докато беше жив и управляваше града. Пиеро се опита да последва примера на баща си, но след като го прогониха французите, Палацо Аудиторе беше преустроен в казарма за швейцарските наемници на Шарл. Когато те заминаха на юг, хората на Савонарола изнесоха от него всичко и го затвориха. Не губи кураж. Един ден ще го възстановиш.

— А Анета?

— Тя избяга, слава Богу, и отиде при майка ти в Монтериджони.

— Това поне е нещо.

След известно мълчание Макиавели попита:

— А кое е второто?

Ецио прошепна:

— Кристина…

— Принуждаваш ме да ти съобщавам все тежки новини, amico mio — намръщи се Макиавели. — Но трябваща знаеш истината… Приятелю, тя е мъртва. Манфредо не искаше да отпътува, за разлика от много техни приятели, заминали след двойната проказа — на французите и на Савонарола. Той беше уверен, че Пиеро ще организира контранападение и ще си върне града. Но през една ужаса нощ, скоро след като Монахът дойде на власт, опустошиха и подпалиха къщите на всички, отказали да предадат вещите си доброволно, за да изгорят в позорните клади.

Ецио слушаше и се опитваше да запази спокойствие, макар сърцето му да бушуваше. — Фанатиците на Савонарола — продължи Макиавели — влезли насилствено в Палацо д’Ардзента. Манфредо се опитал да се защити, но срещу него и хората му се изсипали твърде много войници… а Кристина не искала да го остави. — Макиавели замълча за дълго, опитвайки се да овладее сълзите. — Обезумелите религиозни фанатици посекли и нея.

Ецио беше вперил поглед във варосаната стена пред себе си. Съвсем отчетливо виждаше всичко до последния детайл, до последната пукнатина, дори пълзящите по нея мравки.