Ренесанс

6.

— Извършено е — съобщи кратко Ецио на Паола.

Тя го прегърна бързо, после отстъпи назад.

— Знам. Радвам се, че си жив и здрав.

— Мисля, че е време да напусна Флоренция.

— Къде ще отидеш?

— Братът на баща ми, Марио, има имение край Монтериджони. Ще заминем за там.

— Вече те издирват под дърво и камък, Ецио. Разлепят навсякъде плакати с надпис „Издирва се“ и с твоя лик. А градските оратори започнаха да говорят срещу теб. — Тя се замисли. — Ще изпратя хората си по улиците и ще им наредя да скъсат колкото е възможно повече плакати. А ораторите ще бъдат подкупени да държат речи по други теми. — Хрумна й още нещо. — Трябва да ви подготвя и пътни документи.

Ецио поклати глава. Алберти не излизаше от ума му.

— В какъв свят живеем, Паола? Толкова лесно ли се оставяме да ни подведат, да променят убежденията ни?

— Алберти е смятал, че е поставен в безизходно положение, ала е трябвало да устои — въздъхна тя. — Всеки ден търгуват с истината. Ще се наложи да свикнеш с това, Ецио.

Той взе ръцете й в своите.

— Благодаря ти, Паола.

— Флоренция ще стане по-добро място сега, понеже дук Лоренцо ще може да посочи свой довереник за върховен съдия. Но да не губим повече време. Майка ти и сестра ти са тук. — Тя се обърна и плесна с ръце. — Анета!

Анета се появи от вътрешността на къщата, последвана от Мария и Клаудия. Срещата ги просълзи. Ецио забеляза, че майка му не се е възстановила от шока. Още стискаше в ръка ковчежето с пера, подарено й от Петручо. Макар и разсеяно, тя отвърна на прегръдката на сина си. Паола ги наблюдаваше с тъжна усмивка.

Клаудия обаче се хвърли в обятията му.

— Ецио! Къде беше? Паола и Анета бяха много мили, но не ни позволиха да се върнем у дома. А мама не е изрекла и дума, откакто… — Тя млъкна, мъчейки се да овладее сълзите. Най-сетне се съвзе и продължи: — Сигурно татко е преодолял затрудненията. Станало е ужасно недоразумение, нали?

Паола го погледна.

— Мисля, че моментът е настъпил — меко каза тя. — Трябва да разберат истината.

Клаудия изгледа Паола, после отново впи очи в Ецио. Мария седеше до Анета, която я бе прегърнала през рамо. Майка му се взираше в празното пространство с бледа усмивка и галеше дървеното ковчеже.

— Какво има, Ецио? — попита Клаудия уплашено.

— Случи се нещо.

— Какво?

Ецио замълча, търсейки думите, ала изражението му й каза всичко.

— О, Господи, не!

— Клаудия…

— Нали не е вярно?

Ецио сведе глава.

— Не, не, не, не! — изкрещя сестра му.

— Шшш… — опита се да я успокои той. — Направих всичко възможно, скъпа моя.

Клаудия зарови глава в пазвата му и заплака сърцераздирателно. Ецио напразно се мъчеше да я успокои. Погледна към майка си, ала тя сякаш не беше чула. Може би по някакъв начин вече беше разбрала. След всички мъчителни преживелици, през които бе преминал, отчаянието на майка му и сестра му едва не го сломи. Стоя, притиснал сестра си, цяла вечност и усещаше как цялата отговорност на този свят се стоварва върху плещите му. Сега той трябваше да закриля близките си и честта на семейство Аудиторе. Момчето Ецио наистина го нямаше вече… Събра мислите си.

— Слушай — рече той, когато Клаудия се поуспокои малко. — Трябва да се измъкнем оттук. Да отидем на сигурно място, където с мама ще бъдете в безопасност. Ала искам да си смела. Да си силна. Заради мен. И да се грижиш за мама. Разбираш ли?

Тя го изслуша, прочисти гърло, поотдръпна се от него и отвърна:

— Да.

— А сега трябва да се приготвим. Отиди да събереш най-необходимото — ще вървим пеш, твърде опасно е да наемаме карета. Облечете най-семплите си дрехи, за да не привличаме внимание. И побързайте!

Клаудия тръгна, придружена от Мария и Анета.

— Изкъпи се и се преоблечи — каза му Паола. — Ще се почувстваш по-добре.

Два часа по-късно пътните им документи бяха готови. Можеха да тръгват. Ецио за последен път провери съдържанието на кожената си чантичка. Навярно чичо му щеше да хвърли светлина върху взетите от Алберти документи, които явно бяха жизненоважни за него. Ецио си пристегна колана и закопча новата кама под ръкава на дясната китка. Клаудия изведе Мария в градината и застана до вратата, откъдето щяха да излязат. Анета стоеше до тях, едвам сдържайки сълзите си.

Ецио се обърна към Паола.

— Сбогом. И благодаря отново. За всичко.

Тя го прегърна и го целуна по крайчеца на устните.

— Пази се, Ецио. Бъди бдителен. Подозирам, че ви очаква много дълъг път.

Той кимна сериозно, вдигна качулката и взе чантата, която майка му и сестра му бяха приготвили. Те целунаха Анета за сбогом и веднага тръгнаха. Поеха на север. Клаудия водеше Мария под ръка. Известно време крачеха мълчаливо и Ецио отново се замисли за огромната отговорност, легнала върху плещите му. Помоли се за сили да изпълни дълга си. Съзнаваше, че няма да му е лесно. Налагаше се обаче да не губи присъствие на духа заради Клаудия и клетата си майка, която изглеждаше необратимо потънала в своя вътрешен свят.

Когато стигнаха центъра на града, Клаудия най-сетне проговори — в ума й кръжаха безброй въпроси. Ецио отбеляза с облекчение, че гласът й звучи спокойно.

— Защо ни се случи това?

— Не знам.

— Мислиш ли, че някога ще можем да се върнем?

— Не знам, Клаудия.

— Какво ще стане с дома ни?

Той поклати глава. Времето не стигна да уреди и това, а и как би могъл? Оставаше му бледата надежда, че дук Лоренцо ще нареди да охраняват имението.

— Те… погребаха ли ги както подобава?

— Да. Аз… се погрижих лично.

Тъкмо прекосяваха река Арно и Ецио си позволи да хвърли поглед надолу по течението.

Най-сетне стигнаха южната порта. Той бе благодарен, че успяха да се доберат дотук незабелязано, но моментът беше рискован, понеже край портите гъмжеше от стражари. За щастие разполагаха с документите с фалшиви имена, които Паола им бе осигурилата и стражите издирваха отчаян млад мъж, а не скромно облечено тричленно семейство.

Цял ден вървяха на юг. Едва когато оставиха града далеч зад гърбовете си, се отбиха за кратко в една ферма да купят хляб, сирене и вино и да отдъхнат за час в сянката на клонест дъб край царевична нива. Ецио с мъка сдържаше нетърпението си. До Монтериджони имаше почти трийсет мили, а се налагаше да се съобразяват с крачката на Мария. Тя беше силна жена в началото на четирийсетте, ала преживеният потрес я бе състарил. Ецио се молеше майка му да се възстанови под грижите на чичо му Марио, но разбираше, че подобрението няма да настъпи бързо. Надяваше се — ако не срещнат препятствия — следобед на другия ден да пристигнат в имението на Марио Аудиторе.

Нощта прекараха в изоставен хамбар, пълен за щастие с чисто и топло сено. Вечеряха с останалото от обяда си и настаниха Мария възможно най-удобно. Тя не се оплакваше, всъщност изглежда изобщо не осъзнаваше случващото се, но щом Клаудия се опита да вземе ковчежето на Петручо, се възпротиви бурно и отблъсна дъщеря си, ругаейки като рибарска съпруга. Братът и сестрата останаха шокирани от изблика й.

Мария обаче спа спокойно и на другата сутрин изглеждаше освежена. Измиха се в близкия поток, пийнаха бистра вода вместо закуска и продължиха. Беше слънчев ден, приятно топъл, със свеж бриз. Напредваха бързо. По пътя ги подминаха само няколко каруци. Не срещнаха никого, освен малкото работници по крайпътните полета и овощни градини. Ецио купи малко плодове — колкото майка му и сестра му да похапнат нещичко. Той беше твърде напрегнат и така или иначе не усещаше глад.

Най-сетне, по пладне, той с радост забеляза хълма, където се издигаше, окъпан от слънцето, малкият, укрепен със стени град Монтериджони. Марио управляваше района с твърда ръка. След една-две мили щяха да навлязат в негова територия. Окуражени, тримата Аудиторе ускориха крачка.

— Почти стигнахме — усмихна се Ецио на Клаудия.

— Grazie a Dio13 — отвърна тя с грейнало лице.

Тъкмо се поотпуснаха, когато на крайпътен завой ги пресрещна позната фигура, придружена от дузина мъже в униформи в синьо и златисто. Единият държеше знаме с омразната емблема със златни делфини и кръстове на син фон.

— Ецио! — поздрави първият. — Добър ден! Радвам се да видя и семейството ти — поне това, което е останало от него! Каква приятна изненада.

— Виери!

— На вашите услуги! Щом освободиха баща ми от затвора, той с готовност финансира малката ми ловна дружинка. Домъчня ми. Как ти даде сърце да напуснеш Флоренция, без да се сбогуваш с мен?

Ецио пристъпи напред и избута Мария и Клаудия зад гърба си.

— Какво искаш, Виери? Нима не си доволен от постигнатото?

Виери разпери ръце.

— Какво искам ли? Е, откъде да започна? Толкова много неща! Да видим… по-голямо имение, по-красива жена, повече пари и — какво още? — о, да! Главата ти!

Той извади меча си, махна на войниците си да бъдат нащрек и тръгна към Ецио.

— Изненадан съм, Виери! Наистина ли се осмеляваш да се изправиш очи в очи с мен? О, извинявай, забравих, че яките ти момчета са на две крачки зад теб!

— Не смятам, че си достоен за меча ми — отвърна Виери и го прибра в канията. — Ще те довърша с юмруци. Съжалявам, ако те разочаровам, мила — добави той, обърнат към Клаудия, — но не се тревожи, няма да е задълго. Скоро ще се погрижа да те утеша, а кой знае, може би и майка ти се нуждае от внимание!

Ецио бързо пристъпи напред и заби юмрук в челюстта на Виери. Сварен неподготвен, противникът му се олюля. Успя обаче да запази равновесие, махна на хората си да се отдръпнат, хвърли се към Ецио с яростен вик и го заналага с юмруци. Атаката му беше толкова настървена, че Ецио само отблъскваше ударите му, но не смогваше да му отвърне подобаващо. Двамата сплетоха тела, борейки се за надмощие. От време на време се пускаха, но веднага се вкопчваха един в друг с възобновена енергия. Накрая Ецио впрегна гнева на Виери в своя полза — яростта винаги пречи в битка. Виери отстъпи, грабна огромна вила и замери Ецио. Той се гмурна напред и вилата прелетя над рамото му, без да го досегне. Инерцията обаче тласна тялото на Виери напред, Ецио го препъна и той се строполи на земята. Окървавен и омаломощен, младият Паци се оттегли на четири крака зад хората си, изправи се и се изтупа с изжулени длани.

— Писна ми! — рече той и изкрещя на войниците си: — Довършете го! И жените! Ще мина и без кльощавата му сестра!

— Страхливец! — задъхано извика Ецио и изтегли меча си.

Мъжете обаче вече ги бяха заобиколили с извадени алебарди. Трудно щеше да ги надвие.

Кръгът се стесни. Ецио се въртеше, стараейки се да държи жените зад гърба си, ала положението изглеждаше безнадеждно. До слуха му долетя неприятният злорад смях на Виери.

Внезапно почти безплътно свистене разцепи въздуха и двама войници вляво от Ецио се свлякоха на колене и паднаха ничком, изпускайки оръжията си. От гърбовете им стърчаха дръжки на кинжали, явно хвърлени със смъртоносна прецизност. Кървави петна разцъфнаха върху ризите им.

Останалите отстъпиха уплашено, когато още един от съратниците им се строполи на земята с кинжал в гърба.

— Що за магия е това? — изкрещя Виери ужасено. Извади меча си и се озърна диво.

Отговори му дълбок, кръшен смях.

— Няма магия, момче, само ловкост!

Гласът долетя от близките шубраци.

— Излез оттам!

От горичката се появи едър брадат мъж с високи ботуши и лек нагръдник. Неколцина мъже, екипирани по същия начин, последваха примера му.

— На ваше разположение — иронично се ухили брадатият.

— Наемници! — изръмжа Виери и се обърна към своите хора: — Какво чакате? Убийте ги! Всички до един!

Едрият мъж пристъпи напред и с невероятно изящество изби меча на Виери от ръката му. После пречупи острието с коляно, сякаш е сламка.

— Идеята ти никак не я бива, Паци, но пък нали трябва да оправдаеш името си!

Виери не отговори. Поощри мъжете си да се хвърлят в битка. Не особено охотно те заобиколиха новодошлите, а Виери вдигна арбалета на един от убитите си воини и нападна Ецио, избивайки меча от ръката му точно когато младежът го изваждаше.

— Ето, Ецио, използвай този! — каза едрият мъж и му подхвърли друг меч. Той полетя нагоре и се приземи точно в целта, потрепервайки в пръстта до крака му. Ецио го вдигна тутакси. Беше тежко оръжие, налагаше се да го държи с две ръце, но все пак успя да разсече дръжката на алебардата на Виери. Младият Паци забеляза, че противниците с лекота надделяват над воините му, намалели с още двамина, би отбой и побягна, сипейки проклятия. Ухилен до уши, едрият мъж приближи до Ецио и жените.

— Радвам се, че дойдох да те посрещна — рече той. — Пристигнах тъкмо навреме.

— Много съм ти признателен, страннико.

Мъжът се засмя отново. В гласа му прозвучаха познати нотки.

— Срещали ли сме се преди? — попита Ецио.

— Отдавна. Но все пак е чудно, че не позна чичо си!

— Чичо Марио?

— Същият!

Той сграбчи Ецио в мечешка прегръдка. После приближи към Мария и Клаудия. По лицето му се изписа тревога, когато забеляза в какво състояние е Мария.

— Слушай, дете — обърна се той към Клаудия, — ще отведа Ецио в крепостта, но ще оставя двама мъже да ви пазят. Те ще ви дадат нещо за хапване и пийване. Ще изпратя конник напред, за да се върне да ви вземе с карета. Доста сте походили вчера, а и клетата ми етърва изглежда… — Той замълча и след малко добави деликатно: — Напълно изтощена.

— Благодаря, чичо Марио.

— Значи така… ще се видим скоро в града.

Той се обърна и даде разпореждания на мъжете си, после прегърна през рамо Ецио и го поведе към своя замък, който се издигаше внушително над останалите сгради.

— Откъде разбра, че съм тръгнал насам? — попита Ецио.

— О, приятел от Флоренция — мъгляво подхвана Марио — изпрати конен вестител. Аз обаче вече знаех какво се е случило. Нямах достатъчно сила да поема на поход срещу Флоренция, но след като дук Лоренцо се завърна, да се надяваме, че ще държи клана Паци под око. Разкажи ми за участта на брат ми… и на племенниците ми.

Ецио замълча. Споменът за гибелта на близките му тормозеше най-тъмните кътчета на съзнанието му.

— Те… екзекутираха ги по обвинение в предателство. Спасих се по чиста случайност.

— Божичко — промълви Марио с изкривено от болка лице. — Узна ли причините?

— Не, но се надявам ти да ми помогнеш да открия отговорите.

Ецио разказа на чичо си за сандъка, скрит в семейното имение, за съдържанието му и за документите, отнети от Алберти, комуто е отмъстил.

— Най-съществен изглежда списъкът с имена — констатира той.

После мъката взе връх:

— Не мога да повярвам, че ни сполетя това!

Марио го потупа по ръката.

— Знам нещичко за делата на баща ти — каза той и Ецио се сети, че чичо му не се изненада особено, щом узна за скрития в тайника сандък. — Ще проумеем всичко. Но трябва да се погрижим и за майка ти и сестра ти. Замъкът ми не е подходящо място за жени. Воини като мен не държат на удобствата. Но наблизо има манастир, където ще са в безопасност и ще бдят над тях. Ако си съгласен, ще ги настаним там. Нас ни чака много работа.

Ецио кимна. Щеше да се постарае да убеди Клаудия, че това е възможно най-доброто временно решение. Не виждаше как сестра му ще склони да живее дълго в уединение.

Наближаваха малкия град.

— Мислех, че Монтериджони враждува с Флоренция — обади се Ецио.

— Не толкова с Флоренция, колкото с клана Паци — уточни чичо му. — Но ти си достатъчно голям да знаеш как стоят нещата между градовете държави, независимо дали са големи, или малки. Няколко месеца са съюзници, после — противници, и накрая — отново приятели. И така продължава открай време — като безумна игра на шах. Но тук ще ти хареса. Хората са честни и трудолюбиви, произвеждаме добри и дълготрайни стоки. Свещеникът е благодушен мъж, не прекалява с пиенето и се грижи за паството. И не се меси в моите дела. Е, аз никога не съм се отличавал като предан син на Църквата. Най-хубаво е виното — моите лозя произвеждат най-превъзходното кианти, което някога си вкусвал. Хайде, още малко и сме там.

Марио обитаваше наследствения дом на рода Аудиторе, построен през 1250 година на мястото на още по-древна постройка. Беше ремонтирал имението и бе добавил нови крила. Сега то изглеждаше по-скоро като просторна вила, макар и с високи, дебели и добре укрепени стени. Пред сградата вместо градина имаше обширна тренировъчна поляна, където Ецио забеляза как няколко дузини млади въоръжени мъже усърдно усъвършенстват бойните си умения.

— Casa, dolce casa14 — отрони Марио. — Не си идвал тук от малък. Променил съм го през това време. Как го намираш?

— Внушителен, чичо.

Денят премина в трескава дейност. Марио го разведе из замъка, настани го и се увери, че Мария и Клаудия се чувстват удобно и сигурно в близкия манастир, чиято игуменка му беше отколешна скъпа приятелка (и както мълвяха местните — любовница). На следната сутрин извикаха Ецио рано-рано в работния кабинет на чичо му — просторна стая с висок таван, със стени, окичени с карти, оръжия и ризници. Обзавеждането се състоеше от тежка дъбова маса и столове.

— Трябва бързо да се ориентираш в града — рече му Марио с делови тон. — Екипирай се добре. Ще изпратя един от хората ми да те придружи. Върни се, щом приключиш, и започваме.

— Какво започваме, чичо?

Марио се изненада.

— Смятах, че си дошъл за обучение.

— Не, чичо, нямах такива намерения. Когато се наложи да побегнем от Флоренция, Монтериджони просто бе първото безопасно място, което ми дойде на ум. Но искам да отведа майка си и сестра си още по-надалеч.

— Ами баща ти? — сериозно го изгледа Марио. — Не мислиш ли, че той би искал да довършиш започнатото от него?

— Кое? Банкерството ли? Семейният бизнес приключи — имението на Аудиторе вече не съществува, освен ако дук Лоренцо не е успял да го опази от Паци.

— Не говорех за това — започна Марио, но сам се възпря. — Искаш да кажеш, че Джовани никога не ти е споменавал?

— Съжалявам, чичо, но нямам представа какво намекваш.

Марио поклати глава.

— Не знам какви са били съображенията на баща ти. Сигурно е изчаквал подходящ момент. Ала събитията го изпревариха. — Той изгледа твърдо Ецио. — Налага се да поговорим. Дълго и сериозно. Дай ми документите, които си донесъл. Ще ги разгледам, докато ти се разхождаш из града и си набавяш оръжие. Ето списък с необходимото и пари да го купиш.

Ецио объркано пое към града, придружен от един от сержантите на Марио — прошарен ветеран на име Орацио. По негови указания си купи от търговеца на оръжия бойна кама и лека ризница, а от местния доктор — бинтове и основни медикаменти за спешни случаи. После се върна в замъка, където Марио го очакваше нетърпеливо.

— Salute — поздрави Ецио. — Изпълних нареждането ти.

— При това бързо. Ben fatto! А сега трябва да те научим как да се биеш.

— Чичо, прости ми, но както ти казах, не възнамерявам да оставам.

Марио прехапа устни.

— Слушай, Ецио, ти едва успя да се опълчиш на Виери. Ако не бях пристигнал навреме… Е, върви, щом искаш, но първо изучи умението и познанието да се защитаваш. Иначе няма да оцелееш и седмица по пътищата.

Ецио замълча.

— Ако не заради мен, направи го заради майка си и сестра си — настоя Марио.

Ецио обмисли предложението. Трябваше да признае, че чичо му има право.

— Добре тогава — отвърна той. — След като толкова щедро ме снабди с оръжие.

Марио се усмихна широко и го потупа по рамото.

— Браво! Ще доживееш да ми благодариш!

През следващите седмици го подложиха на най-интензивно обучение, но докато усвояваше нови бойни умения, Ецио навлизаше все повече и в семейната история, и в тайните, в които баща му не беше смогнал да го посвети. А и понеже Марио му позволи да използва неговата библиотека, постепенно го загложди усещането, че е на крачка от съдба, по-значима, отколкото смееше да си представи.

— Твърдиш, че баща ми е бил повече от банкер? — попита Ецио чичо си.

— Много повече — сериозно отговори Марио. — Баща ти беше съвършено шлифован убиец.

— Невъзможно. Татко винаги е бил финансист, предприемач… как би могъл да е убиец?

— Не, Ецио, зад фасадата на банкер се криеше много повече. Баща ти беше роден и обучен да убива. Беше член на Ордена на асасините. — Марио се поколеба. — Несъмнено в библиотеката си открил нещичко за това. Трябва да обсъдим поверените ти документи, които — слава Богу! — си проявил достатъчно разум да вземеш обратно. Списъкът не съдържа имена на длъжници, а на всички, отговорни за убийството на баща ти. И те са част от по-голяма конспирация.

Ецио с мъка възприемаше думите му — всичко, което си мислеше, че знае за баща си, за семейството си, сега се оказваше полуистина. Защо баща му е крил от него? Не можеше да проумее, чувстваше се изоставен. Той подбра внимателно думите си — потайността на баща му навярно не е била случайна.

— Приемам, че татко сигурно е бил по-различен, отколкото съм смятал, и прости неверието ми, но кому е било необходимо това мълчание?

Марио помълча малко и отговори:

— Чувал ли си за Ордена на тамплиерите?

— Да.

— Основан е преди много векове, скоро след Първия кръстоносен поход. Представлявал елитна бойна сила — всъщност воини монаси. Полагали обет за въздържание и бедност. Ала с годините статутът им се променил. С времето се заели с международна финансова дейност, при това много успешно. Други рицарски ордени — на хоспиталиерите и на тевтонските рицари — се отнасяли враждебно към тях. Могъществото им смущавало дори кралете. Тамплиерите установили седалището си в Южна франция и замислили да сформират собствена държава. Не плащали данъци, поддържали армия и налагали силом волята си. Най-сетне, преди почти двеста години, френският крал Филип Хубави се опълчил срещу тях. Започнала ужасна разправа. Арестували голяма част от тамплиерите, друга избили. Накрая папата ги отлъчил от Църквата. Ала не успели да ги избият до крак — в Европа имало над петнайсет хиляди тамплиерски манастири. Въпреки това имотите и богатствата им били конфискувани и тамплиерите сякаш потънали вдън земя. Могъществото им изглеждало прекършено завинаги.

— Какво е станало с тях?

Марио поклати глава.

— Снишили се, разбира се, в името на оцеляването. Укрили се, укрили и богатствата, които успели да спасят, но запазили организацията си и още по-решително се заели да постигнат истинската си цел.

— И каква била тя?

— Каква е, искаш да кажеш — поправи го Марио с пламнали очи. — Стремят се към световна доминация, ни повече, ни по-малко. И само една общност полага усилия да ги възпре. Орденът на асасините, към който твоят баща и аз имаме честта да принадлежим.

Ецио помълча, докато възприеме думите му.

— Алберти е бил тамплиер, така ли?

Марио кимна сериозно.

— Да. Както и всички в списъка на баща ти.

— И Виери?

— И той, и баща му Франческо, и целият клан Паци.

Ецио се замисли.

— Това осветлява доста събития — рече Ецио. — Но още не съм ти показал всичко.

Той нави десния си ръкав и разкри тайната кама.

— Аха! — възкликна Марио. — Много мъдро от твоя страна, че си я крил, докато не се убедиш, че можеш напълно да ми се довериш. Чудех се какво е станало с нея. Виждам, че си я поправил. Беше на баща ти — дар от нашия баща, който пък я получил от своя… Счупи се… в сблъсък, в който баща ти беше въвлечен преди много години. Така и не успя да намери достатъчно умел и доверен майстор да я възстанови. Добре си постъпил, момчето ми!

— Въпреки всичко — каза Ецио — тези приказки за асасини и тамплиери звучат като древни легенди, като измислица.

— Прочетена в стар пергамент с тайнствено писмо? — усмихна се чичо му.

— Знаеш за страницата от Кодекса?

Марио сви рамене.

— Забрави ли? Тя беше при документите, които ми предаде.

— Знаеш ли какво представлява?

Ецио не искаше да замесва приятеля си Леонардо, освен ако не бе съвсем належащо.

— Е, който е поправил камата ти, сигурно е успял да я разчете поне отчасти — отвърна Марио, ала вдигна ръка, когато Ецио понечи да отвори уста. — Няма да ти задавам въпроси. Виждам, че закриляш някого и уважавам решението ти. Ала страницата съдържа повече от инструкции за употребата на това оръжие. Части от Кодекса са разпръснати из цяла Италия. Той е ръководство за дейността на Ордена на асасините, за историята му, за целите и познанието му. Той е, ако щеш, нашето кредо. Баща ти смяташе, че сборникът съдържа могъща тайна, способна да промени света. — Той замълча замислено. — Сигурно затова са го нападнали.

Ецио се обърка в лабиринта от нова информация.

— Асасини, тамплиери, този странен Кодекс…

— Аз ще те напътствам, Ецио. Но първо трябва да се научиш да разтваряш съзнанието си и винаги да помниш следното — нищо не е истина. Всичко е разрешено.

Макар Ецио да настояваше, Марио отказа да говори повече. Вместо това продължи да калява бойните му умения и от сутрин до здрач Ецио тренираше с младите воини на поляната пред замъка, а вечер рухваше в леглото, твърде уморен, за да обмисля каквото и да било. И тогава, един ден…

— Браво, племеннико! — похвали го Марио. — Смятам, че вече си готов!

— Благодаря, чичо, за всичко, което направи за мен — доволно отвърна Ецио.

Чичо му отговори с мечешка прегръдка.

— Ние сме семейство! Изпълнявах и дълга, и желанието си!

— Радвам се, че ме убеди да остана.

Марио го изгледа изпитателно.

— Е, преосмисли ли решението си да заминеш?

Ецио задържа погледа му.

— Съжалявам, чичо, но нямам избор. Заради мама и Клаудия все още смятам да поема към крайбрежието и да отплавам за Испания.

Марио не скри разочарованието си.

— Прости ми, племеннико, ала не те обучавах нито за собствено удоволствие, нито за твоя лична изгода. Подготвих те, за да се справяш по-добре с враговете ни.

— И ако ме открият, ще го направя.

— Значи — попита горчиво Марио — искаш да заминеш? Да загърбиш всичко, което баща ти е отстоявал и за което умря? Е! Не мога да се преструвам на доволен, защото съм много разочарован. Ала така да бъде! Орацио ще те заведе в манастира, щом прецениш, че майка ти е готова да пътува, и ще те изпроводи. Желая ти сполука!

Марио се обърна и си тръгна.

Мина още време, понеже Ецио разбра, че трябва да осигури на майка си достатъчно спокойствие, за да се възстанови. Той самият се готвеше за пътуването с натежало сърце. Най-сетне се накани да посети за последен път — както смяташе — майка си и сестра си в манастира, преди да ги отведе. Свари ги в по-добро състояние, отколкото смееше да мечтае. Клаудия се беше сприятелила с по-младите монахини и Ецио осъзна — с изненада и с не особено задоволство — че животът тук й допада. Междувременно Мария се възстановяваше стабилно, но бавно, и щом научи плановете му, игуменката се възпротиви. Настоя, че майка му се нуждае болезнено от почивка и не бива да поемат веднага.

Ецио се върна в замъка на чичо си със свито от съмнения сърце. Усещаше също как с времето колебанието се засилва.

В Монтериджони кипеше подготовка за военни действия. Трескавата деятелност поотвлече Ецио от тревожните мисли. Чичо му не се виждаше никакъв, но Ецио мярна запътилия се към кабинета с картите Орацио.

— Какво става? — попита той. — Къде е чичо?

— Подготвя се за битка.

— Каква битка? С кого?

— О, може би щеше да ти каже, ако смяташе, че ще останеш. Ала разбрахме, че възнамеряваш друго.

— Но…

— Слушай, старият ти приятел Виери де Паци се е укрепил в Сан Джиминяно. Утроил е гарнизона и тръби, че рано или късно ще срине със земята Монтериджони. Затова решихме да нападнем първи, да смачкаме жалката змия и да дадем на Паци урок, който дълго няма да забравят.

Ецио пое дълбоко дъх. Това несъмнено променяше всичко. Или може би се намесваше съдбата, предоставяйки му несъзнателно търсена възможност.

— Къде е чичо?

— В конюшните.

Ецио прекоси бързо стаята.

— Хей! Накъде се запъти?

— Отивам в конюшнята! Надявам се, че и за мен ще се намери кон.

Орацио го проследи усмихнато с поглед.