Ренесанс

24.

Монахът, посрещнал Ецио в абатството, беше точно какъвто трябва да бъде един монах — тантурест и червендалест, но с огненочервена коса и с дяволит, проницателен поглед; говореше с акцент, познат на Ецио от някои condottieri, с които се беше сблъсквал по време на службата си при Марио — човекът беше ирландец.

— Благословен да си, братко.

— Grazie, Padre…

— Аз съм брат О’Калахан.

— Чудех се дали можеш да ми помогнеш.

— Затова сме тук, братко. Разбира се, живеем в смутни времена. Трудно е да се мисли на празен стомах.

— Имаш предвид с празна кесия?

— Погрешно ме разбра. Не искам нищо от теб — разпери ръце той, — но Господ помага на щедрия.

Ецио извади няколко флорина и му ги подаде.

— Ако не стигат…

Монахът се замисли.

— Аха, добре. Намерението е налице. Но истината е, че Бог всъщност помага на малко по-щедрите.

Ецио продължи да подрънква с монетите, докато изражението на брат О’Калахан се проясни.

— Орденът оценява широкото ти сърце, братко. — Той скръсти ръце над корема си. — Какво търсиш?

— Монах в черно расо — без един пръст на ръката.

— Хммм. Брат Гуидо има само девет пръста на краката. Сигурен ли си, че не става въпрос за пръст на крака?

— Напълно.

— Сещам се и за брат Доменико, но той е въобще без лява ръка.

— Не. Съжалявам, но съм напълно сигурен, че липсва само единият пръст на ръката.

— Хм. — Монахът замълча, замислен дълбоко. — Почакай малко! Спомням си един монах с черно расо и с девет пръста… да! Естествено! Видях го на последния празник на Сан Винченцо в нашето абатство в Тоскана.

Ецио се усмихна.

— Да, ясно. Ще опитам там. Grazie.

— Върви си с мир, братко.

— Винаги.

Ецио прекоси планините на запад от Тоскана и макар пътуването да беше дълго и тежко заради наближаващата есен и все по-суровите дни, най-силен страх го обзе, щом наближи абатството, понеже преди много време именно тук участникът в заговора за покушение срещу Лоренцо де Медичи — секретарят на Джакопо де Паци Стефано Баноне — беше намерил смъртта си от ръката на Ецио.

За нещастие го посрещна абатът, станал единствен свидетел на убийството.

— Извинете — продума пръв Ецио. — Чудя се дали ще може да…

Само че абатът го беше разпознал и се отдръпна ужасено назад, крещейки:

— Дано всички архангели — Уриел, Рафаил, Михаил, Саракел, Гавраил, Ремиел и Рагел — ни се притекат на помощ с цялото си могъщество! — Той премести премрежения си поглед от небесата към Ецио. — Зъл демон, махай се!

— Какво има?

— Какво има ли? Какво имало! Ти си оня, който уби брат Стефано. На тази свещена земя! — На безопасно разстояние се бяха скупчили разтревожени монаси. Абатът се обърна към тях: — Той се завърна! Убиецът на монаси и свещеници се завърна!

Думите му проехтяха във въздуха и той се отдалечи, следван от свитата си.

Очевидно мъжът беше изпаднал в паника. Ецио нямаше друг избор, освен да ги последва по петите. Абатството не му беше така познато, както на абата и неговите монаси. Накрая се умори от търчане по лабиринта от каменни коридори и галерии и скочи върху покрива, за да види по-добре накъде са се насочили монасите. Така обаче само вся още повече паника.

— Той е тук! — понесоха се викове. — Той е тук! Велзевул дойде!

Ецио се отказа и се върна към по-простите методи за преследване.

Накрая успя да ги настигне. Задъхан, абатът го заобиколи и кресна с дрезгавия си глас: — Махай се, демон! Остави ни на мира! Не сме съгрешили колкото теб!

— Почакайте, чуйте ме — заекна Ецио, който също си поемаше въздух с мъка. — Искам само да ви задам един въпрос.

— Не сме призовавали демони! Още не сме тръгнали на път към Отвъдното!

Ецио обърна длани надолу.

— Моля ви. Calma53. Не ви желая злото.

Но абатът не го слушаше. Той погледна нагоре.

— Господи, Господи — защо ме изостави? Още не съм готов да застана редом с твоите ангели!

И отново си плю на петите.

Ецио нямаше друг избор, освен да се хвърли върху краката му и да го свали на земята. Двамата се изправиха и се изтупаха от праха, обградени от ококорените монаси.

— Престанете да бягате, умолявам ви! — настоя Ецио.

Абатът се сниши.

— Не! Имай милост! Не искам да умра! — избълва той.

Осъзнавайки колко превзето звучи, Ецио каза:

— Вижте, отче абате, аз убивам само онези, които убиват други. А вашият брат Стефано беше такъв. Опита се да убие дук Лоренцо през 1478 година — Ецио млъкна задъхано. — Уверявам ви, според мен вие не сте убиец.

Абатът се успокои едва доловимо, но в очите му все още се четеше подозрение.

— Какво искаш тогава? — рече той.

— Добре, чуйте ме. Търся един монах, облечен като вас — доминиканец — без един пръст на ръката.

Абатът отговори предпазливо:

— Без един пръст, казваш? Като брат Савонарола?

Ецио се хвана за името.

— Савонарола? Кой е той? Познавате ли го?

— Някога го познавах. Беше един от нас… за малко.

— А след това?

Абатът сви рамене.

— Предложихме му да си почине хубаво в отшелничество горе в планината. Не успя съвсем да… си намери мястото тук.

— Струва ми се, абате, че отшелничеството му е приключило. Имате ли представа къде може да е отишъл сега?

— О, Боже… — абатът затършува из мислите си. — Ако е напуснал уединението си, възможно е да се е върнал в „Санта Мария дел Кармине“ във Флоренция. Там е учил. Сигурно би се върнал там.

Ецио въздъхна облекчено.

— Благодаря, абате. Бог да е с вас.

Странни чувства го завладяха, когато се завърна в родния град след толкова много време. Връхлетяха го спомени. Обстоятелствата обаче изискваха да работи сам. Не можеше да се свърже дори със старите приятели и съюзници, за да не се издаде пред врага.

Макар градът като цяло да оставаше спокоен, очевидно в търсената от него църква цареше смут. От нея изскочи уплашен монах.

Ецио го заговори.

— Полека, братко. Всичко е наред.

Монахът се вторачи в него с див поглед.

— Стой далеч, приятелю. Ако ти е мил животът!

— Какво се е случило тук?

— Римски войници завладяха църквата ни! Погнаха братята ми и задават въпроси без всякакъв смисъл. Настояват да им дадем плодове!

— Какви плодове?

— Ябълки!

— Ябълки ли? Diavolo! Родриго ме е изпреварил — просъска под нос Ецио.

— Завлякоха един от братята ми кармелити зад църквата! Сигурен съм, че ще го убият!

— Кармелити ли? Значи не сте доминиканци? — Ецио остави мъжа и внимателно се придвижи покрай външните стени на „Санта Мария“. Прокрадваше се като мангуста, видяла кобра. Стигна до стените на църковната градина и огледа покрива. Бе преживял много — но гледката спря дъха му. Неколцина стражи на Борджия налагаха един висок млад монах. Изглеждаше около трийсет и пет годишен.

— Казвай! — кресна водачът на стражите. — Казвай или ще ти причиня такава болка, че ще се молиш никога да не си се раждал. Къде е Ябълката?

— Моля ви, не знам! Не знам за какво говорите!

Главният страж се надвеси още по-ниско над него.

— Признавай! Името ти е Савонарола!

— Да! Казах ви! Но вие ме накарахте да го забравя от бой!

— Кажи ни и мъките ти ще спрат. Къде е Ябълката, по дяволите? — Разпитващият ритна жестоко монаха в слабините. Той извика от болка. — На мисионер като тебе му е все тая — подигра се водачът на стражите.

Ецио наблюдаваше тревожно. Ако монахът наистина беше Савонарола, мародерите на Борджия можеше да го убият преди той да изкопчи истината от него.

— Защо продължаваш да лъжеш? — изрева стражата. — Господарят ми няма да се зарадва като научи, че си ме принудил да те измъчвам до смърт! Неприятности ли искаш да ми създадеш?

— Нямам никакви ябълки — простена монахът. — Аз съм прост калугер. Моля ви, пуснете ме!

— Друг път!

— Нищо не знам! — проплака умолително монахът.

— Щом искаш да спра — кресна стражът и го изрита пак в слабините, — кажи ми истината, братко Джироламо Савонарола!

Монахът прехапа устни, но отговори твърдо:

— Казах ти всичко, което знам!

Стражът го ритна отново и заповяда на сподвижниците си да хванат мъжа за глезените и да го влачат безпощадно върху грапавата земя. Главата му се удряше болезнено върху твърдите камъни. Монахът викаше и се съпротивляваше напразно.

— Стига ли ти, abominato54? — Главният страж пак надвеси лицето си над мъжа. — Нима си готов да срещнеш Създателя, та продължаваш да лъжеш, само и само да го видиш?

— Аз съм прост монах — простена кармелитът, чиито одежди опасно приличаха по кройка и цвят на доминиканските. — Нямам никакъв плод! Моля ви…

Стражът го изрита. На същото място. Отново. Тялото на монаха се сгърчи в агония, в която вече нямаше сълзи.

Ецио не можа да понесе повече. Скочи долу като фантом на отмъщението и заразмахва яростно и отровната, и двуострата кама. След минута мародерите на Борджия до един лежаха върху плочника на църковния двор мъртви или стенещи от агония, каквато самите те бяха предизвикали.

Хлипащият монах се просна в коленете на Ецио.

— Grazie, grazie, Salvatore55.

Ецио го погали по главата.

— Calma, calma. Вече всичко е наред, братко мой. — Успя да огледа обаче и пръстите на ръцете му.

Всичките десет си бяха по местата.

— Имаш десет пръста — измънка Ецио разочарован, колкото и да не искаше да го показва.

— Да — проплака монахът. — Имам десет пръста на ръцете. И нямам други ябълки, освен тези, които ни носят в манастира от пазара всеки четвъртък! — Той се изправи, олюлявайки се, грижливо оправи расото си и изруга: — В името на Бога! Целият свят ли се е побъркал?

— Кой си ти? Защо те хванаха? — попита Ецио.

— Защото научили, че истинската ми фамилия е Савонарола! Но защо да предавам братовчед си на тези мародери?

— Знаеш ли какво е направил той?

— Не знам нищо! Той е монах, също като мен. Избра по-трудния път на Доминиканския орден, вярно, но…

— Кой е Джироламо Савонарола? — настоя Ецио.

— Мой братовчед и отдаден на Бога човек. А ти пък кой си, ако мога да попитам, макар да съм ти благодарен за избавлението и да ти дължа каквото поискаш в замяна?

— Аз съм… човек без име — отвърна Ецио. — Но направи ми услугата да ми кажеш своето.

— Брат Марчело Савонарола — изрече със смекчен тон монахът.

Ецио осмисляше казаното. Умът му работеше трескаво.

— Къде е братовчед ти Джироламо?

Брат Марчело се замисли, борейки се със себе си.

— Вярно е, че братовчед ми… има собствено виждане как да служи на Бог… Разпространява доктрината си… В момента ще го намериш във Венеция.

— Какво прави там?

Марчело изправи рамене.

— Мисля, че е поел по грешен път. Проповядва Божия гняв. Твърди, че вижда бъдещето. — Марчело погледна Ецио със зачервените си очи, изпълнени с мъка. — Ако наистина те интересува мнението ми, той бълва лудост!