Ренесанс

13.

След като се сбогува с Леонардо и се настани в жилището си, Ецио веднага тръгна към Палацо Сета — нелека задача в град с виещи се алеи, канали, ниски сводове, малки площадчета и глухи улички. Местните обаче веднага се досещаха какво търси и го упътваха охотно, макар да недоумяваха как някой би се запътил натам по своя воля. Един-двама му препоръчаха да наеме гондола, но Ецио искаше да опознае града, а и да стигне незабелязано целта.

В късния следобед най-сетне се озова пред замъка, който приличаше по-скоро на крепост или на затвор, понеже главната сграда се издигаше зад защитни стени. От двете й страни имаше други постройки, от които я деляха тесни улички, ала отзад се простираше обширна градина, заобиколена от висока стена. Отпред граничеше с открития площад, който вече му беше познат. Този път обаче тук явно се вихреше битка между отряд стражари и група младежи, които ги дразнеха и после се разпръсваха отвъд обсега на размаханите им алебарди и пики, замеряйки с тухли, камъни, развалени яйца и изгнили плодове разярените войници. Най-вероятно просто им отвличаха вниманието, понеже Ецио забеляза как недалеч от схватката една фигура се катери по стената на замъка. Младият мъж остана впечатлен — стената беше толкова гладка, че дори той би премислил дважди дали да я изкачи. Непознатият обаче достигна бойниците с лекота и после с шеметен скок се приземи върху покрива на една от наблюдателните кули. Ецио разбра, че човекът се кани да отскочи оттам към покрива на самия замък и да се вмъкне вътре. Отбеляза си наум стратегията, ако му се наложи — и успее — да я използва. Стражите на кулата обаче чуха катерача и подвикнаха предупредително на съратниците си в замъка. От прозореца под стряхата му се подаде стрелец и опъна лъка. Мишената обаче подскочи елегантно и отбягна стрелата, която изтрака по керемидите. Вторият път обаче стрелецът улучи и с едва доловим вик фигурата се олюля и стисна раненото си бедро.

Полетя и трета стрела, ала пропусна, понеже неканеният гост се върна назад — от покрива към бойниците, по които вече тичаха стражи, после се прекатури по ръба на стената и се заспуска нестабилно надолу.

В другия край на площада пред замъка войниците на Барбариго отблъснаха нападателите си към тесните алеи наоколо и се втурнаха да ги гонят. Ецио използва момента да догони катерача, който закуцука в обратната посока.

Когато го настигна, с изненада отбеляза по момчешки крехката му, ала атлетична фигура. Понечи да му предложи помощ, но в същия момент слабичкото създание се обърна към него и Ецио разпозна лицето на момичето, което по-рано на пазара се бе опитало да му пререже кесията.

Почувства се стъписан, объркан и — колкото и да е странно — запленен.

— Дай ми ръка — обади се нетърпеливо момичето.

— Не ме ли помниш?

— Трябва ли?

— Днес на пазара се опита да ми отмъкнеш кесията.

— Съжалявам, но моментът не е подходящ за мили спомени. Ако не офейкаме бързо, ще се простим с живота си.

Сякаш да илюстрира твърдението й, една стрела профуча край тях. Ецио преметна ръката й през раменете си, а своята — през кръста й, както навремето подкрепяше Лоренцо.

— Накъде?

— Към канала.

— Естествено! — саркастично възкликна той. — Във Венеция има само един канал!

— Доста си наперен за новодошъл. Натам! Ще те упътвам, но побързай! Вече ни преследват.

И наистина — малък отряд войници трополеше по паветата зад тях.

Стиснало с ръка раненото си бедро, с изопнато от болка тяло, момичето поведе Ецио надолу по една алея, после по друга, трета, четвърта, докато той изгуби всякаква представа за посока. Гласовете на мъжете зад тях постепенно стихнаха и накрая заглъхнаха напълно.

— Наемници от провинцията — презрително отбеляза момичето. — Нямат шанс пред местните. Губят се бързо. Хайде!

Излязоха на кей край Канале дела Мизерикордия, където стоеше привързана лодка от неопределим вид с двама мъже в нея. Забелязал Ецио и момичето, единият светкавично развърза въжето, а другият им помогна да се качат.

— Кой е този? — попита той.

— Нямам представа, но се оказа на точното място в точния момент и очевидно не е приятел на Емилио.

Момичето обаче беше смъртно бледо.

— Улучиха я в бедрото — каза Ецио.

— Не мога да я извадя тук — отвърна мъжът, след като огледа стърчащата от раната стрела. — Нямам мехлем и превръзки. Трябва да я приберем бързо, преди да ни настигнат плъховете на Емилио. — Той погледна Ецио. — Кой си ти все пак?

— Казвам се Аудиторе. Ецио. От Флоренция.

— Хмм. Аз съм Уго. Тя е Роза, а онзи на веслата е Паганино. Не си падаме много по непознати.

— Кои сте вие? — попита Ецио, пренебрегвайки последната забележка.

— Отнемаме професионално чужда собственост — отговори Уго.

— Крадци — уточни през смях Паганино.

— Нямаш вкус за поетичното — тъжно го скастри Уго. После застана нащрек. — Внимавайте! — извика и нейде отвисоко долетяха няколко стрели и се забиха в корпуса на лодката. Вдигнаха очи и видяха двамина войници на Барбариго да зареждат грамадните си лъкове върху близкия покрив. Уго затършува по дъното на лодката и извади грубоват, внушителен арбалет, зареди го светкавично, прицели се и стреля. В същото време Ецио замери с два кинжала другия войник. Враговете им цопнаха с крясъци в канала под тях.

— Това копеле има хрътки навсякъде — с делови тон поясни Уго на Паганино.

Крадците бяха ниски, широкоплещести здравеняци на около двайсет. Управляваха умело лодката и очевидно познаваха лабиринта от канали като петте си пръста. Неведнъж, след като Ецио вече бе твърдо убеден, че са поели по водната версия на глуха уличка, вместо пред тухлена стена се озоваваха пред ниска арка, под която лодката минаваше на косъм, ако пътниците й полегнеха ниско долу.

— Защо нападнахте Палацо Сета? — попита Ецио.

— Защо се интересуваш? — полюбопитства Уго.

— Емилио Барбариго не ми е приятел. Може би ще си помогнем взаимно.

— Какво те кара да смяташ, че се нуждаем от помощта ти? — сряза го Уго.

— Хайде, Уго — намеси се Роза, — не видя ли какво направи преди малко? И май забравяш, че ми спаси живота. Аз съм най-добрият катерач от всички ви. Без мен няма да се доберете до змийското гнездо. — Тя се обърна към Ецио. — Емилио се опитва да монополизира търговията в града. Влиятелен човек е, държи неколцина градски съветници в джоба си. Елиминира всички, осмелили се да му се опълчат и да запазят независимостта си.

— Но вие не сте търговци, вие сте крадци.

— Професионални крадци — поправи го тя. — В сравнение с корпоративните организации частните предприемачи, бакалии и търговци са по-лесна плячка. Те пък имат застраховки и застрахователите им покриват щетите, след като, естествено, са ги оскубали с огромни вноски. И накрая всички са доволни. Емилио обаче ще превърне Венеция в пустиня за сродните ни души.

— Да не споменаваме, че е торба с фъшкии, която иска да обсеби не само местната търговия, но и целия град — вметна Уго. — Антонио ще ти обясни по-подробно.

— Антонио? Кой е той?

— Скоро ще узнаеш, господин Флорентинецо.

Най-сетне стигнаха до друг кей и завързаха бързо лодката.

Трябваше спешно да почистят и превържат раната на Роза, ако искаха да я спасят. Паганино остана в лодката, а Уго и Ецио ту влачеха, ту носеха девойката, която бе изгубила съзнание от кръвоизлива. Прекосиха поредната виеща се алея, павирана с червени тухли и дъски, и стигнаха до малък площад с дърво и кладенец в средата, заобиколени от окаяни сгради с излющена мазилка.

Запътиха се към мръсно червената врата на едната и Уго нанесе сложна поредица от удари върху дървото. Отвори се шпионка, после се затвори, вратата се открехна и бързо се захлопна. Макар мястото да изглеждаше запуснато във всяко друго отношение, Ецио забеляза, че пантите, резетата и катинарите са добре смазани и лъскави.

Озоваха се в неподдържан двор, заобиколен от високи, грапави сиви стени в прозорци. Две дъсчени стълбища се виеха отляво и отдясно към първия и втория етаж и се събираха в дървени балкони по цялото протежение на стените, а зад тях се редяха врати.

Неколцина, сред които Ецио разпозна част от участниците в мелето пред Палацо Сета, се скупчиха около тях. У го незабавно започна да раздава заповеди:

— Къде е Антонио? Доведете го! И разчистете място за Роза, донесете чаршаф, мехлем, гореща вода, остър нож, превръзки…

По едно от стълбищата се спусна мъж и изчезна зад врата на първия етаж. Две жени постлаха сравнително чиста рогозка и нежно положиха Роза върху нея. Трета изтича нанякъде и се върна с медицинските принадлежности, които Уго бе поръчал. Роза се посъвзе, видя Ецио и протегна ръка към него.

— Къде сме?

— В щабквартирата на твоите хора, струва ми се. Във всеки случай си в безопасност.

Тя стисна ръката му.

— Съжалявам, че се опитах да те обера.

— Няма нищо.

— Благодаря ти, че ми спаси живота.

Ецио се озърна тревожно. Роза беше много бледа. Трябваше да побързат, за да оцелее наистина.

— Не се безпокой, Антонио знае какво трябва да се направи — успокои го Уго, когато се изправи.

По стъпалата заслиза тичешком добре облечен мъж в края на трийсетте с огромна златна обеца на лявото ухо и опасана с шал глава. Той тръгна право към Роза, коленичи до нея и щракна с пръсти да му подадат медицинските принадлежности.

— Антонио! — промълви Роза.

— Какво се случи, малка моя? — попита той с тежкия акцент на кореняк венецианец.

— Просто махни това от мен! — изръмжа Роза.

— Първо да видя — каза Антонио сериозно и старателно огледа раната. — Влязла е директно и се е подала от другата страна. Пропуснала е костта. За щастие не е стрела от арбалет.

Роза изръмжа през зъби:

— Просто я извади.

— Дайте й да стисне нещо между зъбите — нареди Антонио.

Той отчупи стърчащата дръжка на стрелата, уви в кърпа върха, намаза с мехлем отворите от двете страни на бедрото и дръпна.

Роза изплю парцала и изкрещя.

— Съжалявам, piccola35 — каза Антонио, закрил с длани раните.

— Заври си извиненията в задника, Антонио! — извика Роза, докато двете жени я притискаха надолу.

Антонио погледна към един от подопечните си.

— Микеле! Върви да доведеш Бианка! — После се взря в Ецио. — А ти! Помогни ми! Вземи компресите и ги притисни към раните, щом си вдигна ръцете. После ще я превържем.

Ецио се подчини незабавно. Почувства топлината на бедрото на момичето, усети как тялото й реагира на допира му и извърна очи. Междувременно Антонио работеше сръчно. Най-сетне избута Ецио настрани и погали нежно безупречно превързания крак на Роза.

— Добре — рече той. — Скоро няма да можеш да се катериш по стени, но според мен ще се възстановиш напълно. Само бъди търпелива! Познавам те!

— Знаеш ли колко болеше, идиот такъв? — скастри го гневно тя. — Чумата да те тръшне, кучи сине! Теб и проклетата ти майка!

— Отведете я вътре — усмихна се Антонио. — Иди с нея, Уго. Гледай да отпочине.

Четири жени хванаха краищата на рогозката и внесоха все още бълващата огън и жупел Роза през една от вратите на приземния етаж. Антонио ги проследи с поглед, после се обърна отново към Ецио.

— Благодаря ти — каза той. — Тази малка усойница ми е много скъпа. Ако я бях изгубил…

— Винаги съм проявявал слабост към дами в беда — сви рамене Ецио.

— Радвам се, че не го каза пред Роза, Ецио Аудиторе. Твоята слава обаче се разнася бързо.

— Не чух Уго да споменава името ми — застана нащрек Ецио.

— Не е. Но всички знаем за подвизите ти във Флоренция и Сан Джиминяно. Добра работа, макар и малко неизискана.

— Какви са твоите хора?

Антонио разпери ръце.

— Добре дошъл в щабквартирата на Гилдията на професионалните крадци и сводници във Венеция! Аз съм Антонио де Маджианис — administratore! — Той се поклони шеговито. — Ние, разбира се, крадем от богатите, за да раздаваме на бедните, а нашите леки жени предпочитат да ги наричаме куртизанки.

— Знаеш ли защо съм тук?

Антонио се усмихна.

— Донякъде, но не съм споделил със… служителите си. Ела! Да отидем да поговорим в стаята ми!

Ецио се стъписа — сякаш се озова в копие на кабинета на чичо Марио. Не знаеше какво да очаква, но го посрещнаха рафтове със скъпи книги с луксозни корици, красиви турски килими, мебели от орехово и чемширово дърво и посребрени свещници.

По средата на стаята имаше огромна маса, върху която различи подробен макет на Палацо Сета и района в съседство. Безброй дребни манекени бяха разположени в и около него. Антонио подкани Ецио да седне, а той самият се приведе над готварската печка в ъгъла, от която се носеше непознат, но любопитно привлекателен аромат.

— Да ти предложа ли нещо? — рече Антонио и Ецио отново отбеляза с удивление приликата му с чичо Марио. — Бишкоти? Кафе?

— Моля?

— Кафе. — Антонио се изправи. — Интересна отвара. Донесе ми я един турски търговец. Ето, опитай!

И той подаде на Ецио миниатюрна порцеланова чашка, пълна с гореща черна течност, от която се разнасяше натрапчивият аромат.

Ецио вкуси. Изгори устните му, но не беше лошо. Похвали напитката, но добави нетактично:

— Сигурно ще е по-вкусно със сметана и захар.

— Най-добрият начин да го съсипеш — сряза го обидено Антонио.

Допиха кафето и Ецио веднага усети непознат прилив на сили. Зарече се да разкаже на Леонардо за новата напитка, когато се срещнат отново. После насочи вниманието си към Антонио, който махна с ръка към макета на Палацо Сета.

— Такава тактика планирахме, ако Роза беше успяла да влезе в замъка и да отвори някоя от задните порти. Както знаеш обаче, я забелязаха, раниха я и се наложи да се оттеглим. Сега ще трябва да се прегрупираме и междувременно ще предоставим на Емилио време да подсили защитата си. И по-лошото — операцията ми излезе скъпо. Почти се разорих.

— Емилио сигурно е червив с пари. Защо да не нападнем отново и да вземем, каквото можем?

— Не ме ли чуваш? Ресурсите ни са изчерпани, а той е нащрек. Няма как да го надвием без изненада. На всичкото отгоре има двама влиятелни братовчеди — братята Марко и Агостино, които го подкрепят, въпреки че според мен Агостино е добър човек. Що се отнася до Мочениго, е… дожът е почтен, но наивен и поверява на други деловите въпроси. А тези други са пионки на Емилио. — Той изгледа остро Ецио. — Трябва ни помощ да съберем средства. Смятам, че би могъл да се включиш. Сториш ли го, ще се убедя, че заслужаваш доверие. Ще се заловиш ли с тази задача, господин Сметана-и-захар?

— И още как! — усмихна се Ецио.